Когато детето, вече си е у дома. Преживявания при РОДИТЕЛИТЕ на ОСИНОВЕНИ деца

  • 6 061
  • 36
  •   1
Отговори
  • космополитно
  • Мнения: 941
...Преживявания, предизвикателства, усещания и  емоции  при РОДИТЕЛИТЕ на осиновени деца.

Този форум е пълен с теми, третиращи родителската загриженост и грижи по децата; за радостите, вълненията и тревогите ни свързани с децата ни (преди те да влязат в живота ни пък – притеснения с осиновителни процедури) и пр…
Обогатявайки непрекъснато форума през обмена на споделения ни житейски опит, така и не очертахме пространство, посветено на РОДИТЕЛСКИТЕ НИ потребности и затруднения.

Добре дошли в първата ни РОДИТЕЛСКА тема!

Срещнахме се с лелеяните ни рожби –ами сега? Детето ни е у дома-първи стъпки едни към други…

Тази тема е за специфичните явления, на които се натъкнахме в началото на съвместния ни живот с нашите деца; както и за неочакваните и непознати ни дотогава чувства и терзания, които нахлуха в мислите и душите ни на РОДИТЕЛИ…
Какво се случи и как се справихме с него и го преотдоляхме?...

В помощ по темата, могат да се окажат и обсъжданията на:

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=260686.0;all

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=291634.0;all

# 1
  • Мнения: 2 084
За мен най-трудно и до днес /повече от 4 години от Нашия Ден Първи/ е да приема определянето на родилката като майка, пък било то и биологична. И определянето на непознати за моите деца хора като родители, пък било то и биологични.
Не ми е оставало време да мисля дали ще съм добра майка. Предполагам, че професионалната подготовка и опита ми много ми помагаха. За мен лично не беше трудно да се справям. Само безсънието беше ужасяващ проблем. И сега от позицията на изминалото време си мисля, че адреналинът ми е бил като на Еверест, защото бях като че заредена с огромно количество енергия. Бях като натъпкана с анаболи. Сякаш не усещах умора, само знаех че много ми се спи.
Убийствено беше чувството на ревност, което изпитвах спрямо децата. Имаше период, в който направо мразех мъжа си, защото децата /особено едното/ го чакаше с нетърпение да се върне от работа и му се радваше повече отколкото на мен. Исках любовта им само за себе си. И грижите. Къпех ги сама, за да им се радвам само аз. Добре, че мъжа ми ме изтърпя и този безумен период трая около 2 месеца.
Приспивах децата и ги редувах да спят върху мен, до сърцето ми. Медитирах сякаш с тях и се опитвах да им предам своето щастие, да почувстват любовта, да запомнят пулса ми, да се почувстват очаквани. Изпълвах съзнанието си с обич и ги "потапях" в любовта си. Влизах в ритъма на тяхното дишане и дишахме заедно. Сякаш се опитвах да им дам нова утробна памет - на чакани , мечтани и обичани. И сега вечер преди да си легна сядам на пода между двете легла и мислено запълвам стаята им със сигурност, любов, закрила и щастие.
Забел. Не съм освидетелствана, защото измамих комисията. Всъщност занимавала съм се с йога и вярвам в нещата, които правя.

# 2
  • София
  • Мнения: 990
Страхотна тема (както и останалите между другото)! Включвам се и аз в този форум и се надявам скоро да мога да пиша, а не само да попивам всяка ваша дума Wink, тъй като доклада ни е готов и се надявам до 10 дни да сме вписани.Страхотни сте и от сега много ви благодаря!

# 3
  • Мнения: 1 325
Незнайно защо поизоставихме тази интересна тема. За първите ни преживявание като родители. Аз ще споделя своите.
Няколко дни преди и няколко след като се взехме от дома не можех да се храня. От тогава до сега (7 месеца) съм свалила 11 кг. Явно от стрес. Първите дни изпитвах неописуем страх. Леле, с какво се захванах! Как ще се справя! Страх как като останем сами без баба ще я опазя жива и здрава. Страх да не се задави докато я храня (беше се случвало в дома), страх да не се удари, страх да не падне. Страшни сценарии се разиграваха в главата ми и първите дни бях като сянка след нея. Само да мръдне и аз след нея. Нощно време не съм спала с часове (докато съня ме пребори), за да следя дали диша. По време на следобедния сън ходих през 2 мин. в спалнята да я наглеждам. Луда работа...за това и нямах време да се храня.
Дните минаваха и аз постепенно свиквах с ежедневните грижи, с това че няма нищо страшно и ако внимавам достатъчно (не перкалено) всичко ще е наред. С други думи натрупах стаж. През този период имах чувството, че ако сгреша някъде, ще дойдат да ми я вземат. Имах чувството, че дължа отчет на някой, за детото което са ми дали да отглеждам. Много глупаво звучи, но в началото нямах усещането, че край, това е, аз съм  "последна инстанция" за детето. С течение на времето това чувство постепенно изчезна. В самото начало основното и водещо беше - да е жива и здрава, пък после ще мисля за останалото.
Този страх  не ме е напуснал и днес, явно дакато съм жива ще го има. Но се научих да го контролирам.

Хем бях много щастлива, хем в главата ми непрекъснато светеше една червена лампичка "не се разсейвай много, концентрирай се, внимавай!". След първите 3 седмици, когато вече останахме сами и когато видях, че се справям добре, дойде и увереността ми на родител. Сега съм много по-подготвена да се справям с грижите и страха си за НЕЯ. Просто ми трябваше време, както и при другите мами предполагам.

# 4
  • Мнения: 3 715
Нарочно не се включвах, чаках да ми дойде смелостта за самопризнания.

Никакъв страх не съм изпитвала и изобщо не отслабнах, а толкова се надявах  Embarassed.
Просто не можех да го понасям и не го исках. За всичките проблеми ми беше виновен фактът, че не съм го родила. Непрекъснато се тръшкаше и ревеше ако не му се угоди. Имахме случай да се тръшка един час и да реве, защото режех картофи, той поиска да му дам суров картоф и аз не му дадох. И просто не разбираше като му обяснявах, че картофите трябва първо да се сготвят, той си ревеше и се тръшкаше.
Не исках да си лягам, защото щеше да дойде сутринта и да трябва да съм с него. За първи път останахме само двамата на петата седмица от идването му в нас и ако в понеделник бях добре, то в петък исках вече да го убия, даже веднъж толкова ме беше вбесил, че го попитах иска ли да го върна откъдето е дошъл, толкова жално ме погледна, че ми идваше да се хвърля през балкона. Бях абсолютно неподготвена психически за това, което ми се случи. И се чувствах ужасно виновна, бях най-лошата майка на света. Никой не се е държал така с детето както аз тогава.

Трябваше да минат 4 месеца, за да вляза в релси и да се окопитя. И сега ме ядосва, но го обичам повече от всичко на света.

Последна редакция: пт, 27 фев 2009, 19:16 от ku[d]ku[d]yaka

# 5
  • София
  • Мнения: 9 517
Нарочно не се включвах, чаках да ми дойде смелостта за самопризнания.

Никакъв страх не съм изпитвала и изобщо не отслабнах, а толкова се надявах  Embarassed.
Просто не можех да го понасям и не го исках. За всичките проблеми ми беше виновен фактът, че не съм го родила. Непрекъснато се тръшкаше и ревеше ако не му се угоди. Не исках да си лягам, защото щеше да дойде сутринта и да трябва да съм с него. За първи път останахме само двамата на петата седмица от идването му в нас и ако в понеделник бях добре, то в петък исках вече да го убия, даже веднъж толкова ме беше вбесил, че го попитах иска ли да го върна откъдето е дошъл, толкова жално ме погледна, че ми идваше да се хвърля през балкона. Бях абсолютно неподготвена психически за това, което ми се случи. И се чувствах ужасно виновна, бях най-лошата майка на света. Никой не се е държал така с детето както аз тогава.

Трябваше да минат 4 месеца, за да вляза в релси и да се окопитя. И сега ме ядосва, но го обичам повече от всичко на света.
Ха, а питаш ли се защо всички съветват - "Никога не му казвайте, че ще го върнете?". Аз дълго време се питах - защо по дяволите съветват, а не кажат - може да ви се прииска да му го кажете, може да ви се прииска да го върнете - нормално е, човешко е, после ще съжалявате, че сте го помислили, ще дойде момента, в който ще го обичате повече от всичко на света. Но може би няма да е в началото.
Бях ужасна майка, ужасна - толкова го искахме, толкова го чакахме, толкова се борихме за него и ето - той е у нас, тук е, но той не е ТОЙ.
Месеци наред се чувствах като Кудку, е не ми е идвало да се хвърля от балкона, щото бях бременна  Wink.
Вчера обаче моят синковец ми каза "Мамо, ти си ми майка ето тука, в сърцето!". Разплака ме  Simple Smile.
Ще пиша по тази тема много, просто все не ми остава време от болести на децата.

# 6
  • Мнения: 2 123
Нарочно не се включвах, чаках да ми дойде смелостта за самопризнания.

Пич си ти, пич!
Дано те прочете някой, който има нужда.... и акъл и сърце  да те разбере   bouquet

П.С
аз слава богу никога се съм имала и една секунда съмнение или съжаление за решението ни... а сега ако знаете как съм изплИскала легена по него.... жалка работа ви казвам

# 7
  • Мнения: 3 715
Много ме беше срам. Никой не беше споделял такова нещо тук. Всички бяха всеотдайни, заспиваха си с децата, проверяваха ги по сто пъти дали са завити, а мен ме беше страх да вляза в стаята му, докато спи, защото ще се събуди и пак ще ме тероризира и стъпвах на пръсти, не смеех да доближа вратата на стаята му. Защото това си беше терор. Един ден просто си дадох сметка, че ме е страх дори да дишам, докато спи, защото ще се събуди, а часовете, в които спеше бяха единствените часове на спокойствие. А той не спеше никак много. Дадох сметка, че ме е страх от НЕГО и му се вбесих, направо го ненавиждах за това, което правеше с мен, че голям човек го е страх от един ревящ пикльо. Баща му изпитваше същото, междувпрочем, много сме говорили за това с него.

Смелост ми даде едва три месеца, след като станах майка, постът на една жена, писала анонимно, Мила2002 мисля, че беше. Тя споделяше същото и аз някак се успокоих и около месец след това намерих смелост да споделя какво ме тормози за първи път. Като го споделих и ми олекна, срещнах разбиране и някак се успокоих и нещата тръгнаха от само себе си да се оправят. Явно съм имала нужда да споделя с други майки, споделянето с мъжа ми не ми е било достатъчно.

Последна редакция: пт, 27 фев 2009, 18:28 от ku[d]ku[d]yaka

# 8
  • Мнения: 1 843
Абе, Кудку, не е баш така, но явно докато не дойде реалната ситуация, препускаме по редовете на написаното, без да проумяваме какво точно пише.

Защо мислиш писах за проблемите с децата ни? Да де, ама аз нямах точно предвид като проблеми: смуче си пръста, не иска на гърне и т.н.
Защо превеждах изровени с много мъка статии, където някой/някоя е дръзнал/а да сподели това странно едновременно състояние: искал си го, искаш го, а после... цялото ти същество го отхвърля, мразиш се, срам те е, вината те изяжда, стараеш се и това те отблъсква още повече... и така, докато някой ден... се събудиш и не усетиш да те залива онова чувство - топлото, докато не погледнеш в някоя съвсем нормална ситуация и не усетиш, че преливаш от любов и нежност към това човече...

Надали всеки го преживява, но някои го преживяват. Исках да говорим за това, без маска, без срам.

Разбира се, че когато детето е по-голямо, има много фактори, които подпомагат това отхвърляне. Не много голямо, точно в онази възраст, когато вече не е бебе, но не е и човек, с когото можеш да получиш съзнателна обратна връзка. Кофти, нали? И на тях им е кофти, но те прощават лесно. Ние се самоизяждаме от вини...

Ами, аз Ирина я приех като мисия. Звучи сухо, лишено от чувство. Така си беше. Аз се борих за и със това дете маса време. И има още. Тя е като черна дупка, поглъща всичко, което мога да й дам и иска още. Никога не й стига. Кой знае дали някога ще й стигне, но друго исках да кажа: Не, не ми трепна, когато я видях. Тя ме изпи буквално и преносно. Имало е моменти, когато исках да избягам от нея... Първите две седмици бях в ступор, обслужвах я, но имах чувството, че я гледам зад стъкло... Дали я обичам и кога се е случило? Не помня кога. Знам, че сърцето ми понякога ще се пръсне от обич към това дете. Мисията, черната дупка, моята карма... Simple Smile

Валентина... беше като маймунче. Но в момента, в който я сложиха в ръцете ми... започнах да я люлея, сякаш винаги сме били заедно. Моето бебе... Не можех да дишам, ако не я видя един ден... И дойде заветния ден. Мама и бебе у дома, заедно. Валентина дава, тя не иска нищо. Грее и зарежда всеки, който я погледне. Тя излъчва радост. Това хлапе е самата благодат! И тази спонтанна любов, ще си кажете е протекла безоблачно?
Да, да...
Отхвърлях това дете по-яростно и от Ирина. По-дълго, по-тежко.

Просто имах в помощ миналият опит. Оставих се на нещата и станах наблюдател на себе си. Защото знаех, че всичко е въпрос на време. Колкото, толкова.

Различни сме и минаваме по различен път до това да станем майки на децата си. Но, ако за някои от нас, пътешествието не е така романтично, то не значи, че пътят е грешен.
Може и да греша, но мисля, че ако се противопоставяме на тези емоции, ако се потопим в срам и вина, ако се затворим в себе си и започнем да подлагаме на съмнение способността си да заобичаме тези деца, то тогава без да искаме, излагаме на риск връзката ни.
Любовта е странно нещо.
Понякога идва ей така, без усилия, понякога се ражда с времето, в съвместния опит, в болката, ако щете... Коя е по-истинска, по-силна, по-трайна... надали можем да решим. Дали е и нужно?
Но идва, идва. Стига да престанем да я търсим насила.  Simple Smile

# 9
  • Вън от пространство и време
  • Мнения: 2 277
Връщам се 4 години назад....

След 11 години опити да си направим дете, най-после го получаваме наготово 2-годишно (отгледано, както каза кумата ни). Взехме го от Дома и тръгнахме към София (400 км). Нямахме столче - постлах му едно чаршафче и го сложих да спи на задната седалка, защото току-що беше обядвал и така пишеше в режима му. Да ама не - не иска да спи. Шашнах се - как така няма да спи. Трябва!!!! А той - кокори се, надига се, любопитно му е. Пак поглеждам литературата - опасно е за не се обезводнят децата. Вадя шишето със сока (надлежно приготен от мен пресен натурален сок) и една сламка - детето не знае какво да прави със сламката. Спираме - търсим чаши... Като минахме около 200 километра детето стана супер неспокойно. По някое време ококори очи и леко побледня. Аз - шаш! След 2 минути се разнесе ухание и се разбра - господинът напълнил памперса. Оправихме се с памперса, пийна още малко сокче и... заспа. Събуди се в София. Тогава живеехме на един голям булевард и при слизането от колата детето преживя още един ужас - порция шум, мръсен въздух и постоянно движение на коли. Вкопчи се в мен и затвори очи, демек предаде се на съдбата си.
В къщи сме си вече... Изсипват се около 10-тина напълно непознати за него хора - представят му се като баби, дядовци, лели, братовчеди и т.н. Ваньо се държа мъжки. Даже когато сестра ми нахока племенника за нещо и малкият му завъртя пръст: "Аааа!"
Нощ първа - Ваньо заспива почти веднага след вечерята, аз - дежурна да гледам дали диша, дали се е отвил, дали ще се разплаче. Задрямвам към 6 часа, в 6,30 ме буди мен и детето часовникът, защото в режима пише, че става в 6,30. Правя попара, закусваме с апетит (той де, аз не се сещам за ядене в този момент). Изчаквам да се постопли времето, следя кога да го сложа на гърне, кога да му дам да пие... режим гледам. В 10 го извеждам на разходка. На вратата на входа не иска да излезе и да се включи в софийската лудница. изнасям го и отиваме в градинката. Час и половина детето стои с топка в ръце и гледа в ступор останалите деца.........

На третия ден сложих режима в специалната папка и започнах аз да си създавам наши си режими. И на двамата много ни хареса.

Честно да си призная в първите дни най-много ме вълнуваше дали много си личи произходът му, ще забележат ли и какви ще са коментарите (знаехме само моето и на съпруга ми семействата в най-тесен кръг). Същото беше и с Албена. Когато за първи път я съблякох да я къпя, телцето й ми се видя много грозно и някак си сиво. Оказа се, че кожичката й е просто захабена, особено на свивките. Няколко хубави бани и едно френско кремче (както казва Ваньо) направиха чудеса. Колкото и да си мислех, че съм подготвена и премислила всичко, не беше съвсем така. В ушите ми постоянно кънтяха думите на едни наши приятели: "Внимавайте да не ви пробутат цигане!" и се чудех как ще ги приемат. И при двете деца тези терзания преминаха за около месец. Такова щастие лъхаше от мен когато представях децата си, че никой не посмя  да направи никакъв коментар пред нас и като че ли от това добих смелост. После дочух за такива зад гърба ни, но това вече беше без значение. Излишно е да казвам, че сега в моите очи по-красиво момиченце от нея няма, същото се отнася и за момченцата - моето си е Иван.

Не, при мен не е имало отхвърляне, в началото бях много объркана, докато си създадох новия режим, новия начин на живот. Имаше много страх как ще се справя с обслужването, как да обезопася къщата, как да го предпазя от неволно нараняване (за Ваньо най-вече, защото с Албена бях вече "дялан камък"). Майчинските чувства в цялата си сила не се появиха веднага, но много естествено си ме изпълниха и всичко си дойде на място.
Сега вече не мога да си представя живота без точно тези 2 деца, моите деца.

Последна редакция: сб, 28 фев 2009, 19:05 от Gankata

# 10
  • Мнения: 2 084
За мен отхвърлянето "отнесе" мъжа ми. Трябваха ми години, докато се зарадвам истински, че децата го обичат. Сега играят по мъжки и аз едва се сдържам да не се пъхна при тях в стаята. И ми е кофти, че се забавляват. С мен не се забавляват така...

# 11
  • Мнения: 295
Интересна и полезна тема!
Спомням си, че първата ми мисъл, като дойде у дома, беше - леле, вече нищо няма да е същото. Изведнъж ми стана мъчно за всички дни, прекарани двамата със съпруга ми. Че няма да можем да си ходим там, където искаме, да правим, каквото искаме... Ей такива едни. Не че съжалявах за избора си.
Имаше момент, когато ревнувах от мъжа ми: викам си, брей, уж не беше кой знае колко ентусиазиран за това дете, пък виж го сега какъв е татко. След време, когато сме си говорили с мъжа ми, той пък си е мислел същото за мен...
Уж бях доста подготвена, а пак се оказах неадекватна в началото - добре, че беше свекърва ми първата седмица да ми помогне. Изпълнявах всичко като машина и се наблюдавах отстрани. Чувствах се странно и чуждо, че съм майка. Детето го харесвах, даже много, гушках го, говорех му, ама на, все от сорта "ой на леля юнака", "на леля момчето" или нещо такова. Много трудно ми беше да се възприема като майка. Толкова бях свикнала, че съм все леля, та и на него така му говорех. Приемах го за свое, чувствах, че започвам да го обичам, но отказвах да се приема за негова майка. При мен любовта към детето дойде по-бързо, отколкото усещането, че съм майка. В началото също много си мислех за неговата билогична майка - но никаква ревност или страх или нещо такова към нея. Просто си мислех за нея като за майка му. Повтарях си името й, опитвах се да си представя как изглежда, чудех се какво ли прави, не мисли ли за него. Имах желание дори да я видя. Разбира се, след време всичко това изчезна, сега се усещам и възприемам за пълноценна майка, но тогава...Тогава, в този период стигнах до извода, че майка не се става изведнъж, а постепенно, че и на майчинската любов също трябва да се научиш.

# 12
Божичко,страхотни сте!!!!!!!!!!!Аз родих детето си и имах същата буря в душата си,не вярвайте на глупостите за перфектните майки!!!Вие сте истински майки,повярвайте ми!!!Дали си родил детето или си го осиновил когато е за пръв път усещането е едно и също,дори и мислите за връщането колкото и глупаво да ви звучи!!!!!!!!!!Дългите безсънни нощи,усещането че не си добър родител,отговорността за която се съмняваш че си готов,а преди да се появи твоето слънчице си бил убеден че си!!!Всичко това се случва на всички нас майките!!!И тя остава за цял живот!!!Прекланям се пред вас!!!!!

# 13
  • София
  • Мнения: 990
Предложение към модератор - моля фиксирайте тази тема и темата за първият месец на децата в къщи за помощ на новине паникьосани родители, които не знаят от къде да започнат, макар че те така или иначе ще изчетат всичко и то по няколко пъти. И благодаря предварително на всички които пишат тук! newsm51

# 14
  • Мнения: 17
Zdraveite bih iskala da spodelja nechto sas vas tova e 4e az imam biologi4na dachterja na 14 godini i iskam da osinovja edno detenze. Skoro chte si podam dokumentite. Koeto se pitam e dali chte go obi4am kato moita dachterja zachtoto ako ne e taka chte mi se narani sarzeto njama da moga da go prejiveja. Dachterja mi i tja edva 4aka da doide deteto. I tja kato goljam 4ovek mi kazva da maiko razbira se 4e chte go obi4ach kato men ta to mi stava brat4e ili sestri4e ne moga da izdarjam ve4e iskame da stane za edin den. Kak mislite vie moje bi chteche da e drugo i ako dachterja mi beche osinovena no neja sam ja rajdala, sega ne moga pove4e i za tova kopneem za ochte edno sazdanie. Pozdravi.

Общи условия

Активация на акаунт