Мисля, че и сърцето има такива механизми. Има любов, от която боли съвсем реално. Не вярвах, докато не настъпи момента, в който виех от болка и си мислех, че ако това е любовта, не искам да обичам. Душата ме болеше, че го обичах, а по куп причини не можех да съм с него, но паренето и болката бяха зад гръдната кост, там, където е сърцето. Може би, ако не бях на 20 години тогава, щях да си помисля, че получавам инфаркт... Не знам дали там е душата, но точно сърцето ме болеше от тази огромна любов, която трупах, а не можех да дам.
И когато стана невъзможно да търпя, релето изключи. Не знам дали мозъкът най-накрая забрани, или защитните механизми на най-дълбоко ниво влязоха в действие, но някак заключих любовта. Превърнах я в страст, в еротика, прехвърлих емоциите от конкретния човек, към действието. Запазих само пламъка и когато се появи друг човек, подпалих него. И сега сме щастливи.
Не знам дали се изразих поне малко ясно...