Знам,че никой от Вас няма да ми даде готов отговор на моята житейска дилема...
Знам,че решението трябва да е мое.Но ми е трудно....,много трудно.
Затова реших да пиша.
Бях много амбициозна,много усмихната,много лъчезарен човек изпълнен с отмизъм за живота,с мечти,с планове,с цели,които исках да постигна.Живяла съм в бедно семейство,при това вече разведено.Винаги съм усещала,че имам сили да се боря с живота, да помагам дори на нашите финансово,да ги радвам и да им помагам всячески,а не да ги натоварвам.Винаги съм вярвала в себе си и съм давала вярата си и на другите.
Живеех в чужбина за няколко години.Голяма любов,много работа ( съсипах си здравето) но и добри пари,с които можех да се издържам прекрасно,да помагам дори на нашите и да имам самочувствието,че успявам да се справям с живота.Това става в най-крехките ми 15-20 години.Любовта я оставих,реших,че тя не е моята любов и се върнах в България.
От две години съм в България-от тогава всъщност аз не съм това,което бях...
Запознах се с момче и в стремежа си да избягам от болката по предишната любов го допуснах до себе си,до жилището си още на първата седмица. Беше мил,цветя,изненади,много топлина,много разбиране (което сега разбирам,че не е било разбиране,а търпение да ми мине )...Така беше в началото.Аз с парите си оправих от тук от там новия апартамент,който майка купи с моя помощ,купих си кола,живях малко по купоните и се раздавах докато парите свършиха.От там нататък започнах да сменям работа с работа за да си намеря мястото и да мога да печеля добре.Обаче уви.
Момчето е от прекрасно семейство,семейство с традиции,невероятни хора,много топли,много любезни,много тактични и мили-НИКОГА до тогава не бях срещала подобни хора.Обикнаха ме като свое дете.
В цялата тази моя борба за оцеляване,пропилях годините,в които моите съученици са завършили вече магистратури и за започнали да работят за сностни пари в големи компании,някои от които добре реализирани в чужбина.Сега осъзнавам всичко.И ме боли.Момчето,с което живея носи вкъщи на месец 300 лв.Не че толкова взема,просто има заеми,които като изплати остават толкова за да донесе вкъщи.
Трудно ми е да се боря сама.Искам да уча,да се развивам, бих могла да излязла навън да уча и работя,а дори и само да работя,но той е твърдо ПРОТИВ.Не споделя моите амбиции и желания...,усещам ,че не ме разбира.Започвам все повече да мърморя за пари,за това,че не стигат....но ефект няма.Вярно на държавна работа е но какво от това?!
Не съм материалист.Но съм човек,който знае възможностите си и не мога да преживея,че ги пропилявам.Нямаме наше жилище,няма прилични доходи,не мога да си позволя да спра работа и да започна да уча,защото вече няма задочно,тъй като няма да имаме даже и сметките си да платим.А той иска дете ? Това не е ли безумие ?
Тежко ми е.Не знам какво да правя.На прага на 25 тата си година аз съм толкова объркана и от онова амбициозно момиче на лице няма нищо постигнато.Знам,че ако остана с него живота ми ще бъде какъвто е сега,а може и по зле.Знам обаче,че съвеста не ми позволява някак си да го оставя само,защото няма пари.Не можем да намерим компромисен вариант....Не би ли трябвало да ме разбере ???
Много объркано стана....
Ще пиша пак...
Знам,че решението трябва да е мое.Но ми е трудно....,много трудно.
Затова реших да пиша.
Бях много амбициозна,много усмихната,много лъчезарен човек изпълнен с отмизъм за живота,с мечти,с планове,с цели,които исках да постигна.Живяла съм в бедно семейство,при това вече разведено.Винаги съм усещала,че имам сили да се боря с живота, да помагам дори на нашите финансово,да ги радвам и да им помагам всячески,а не да ги натоварвам.Винаги съм вярвала в себе си и съм давала вярата си и на другите.
Живеех в чужбина за няколко години.Голяма любов,много работа ( съсипах си здравето) но и добри пари,с които можех да се издържам прекрасно,да помагам дори на нашите и да имам самочувствието,че успявам да се справям с живота.Това става в най-крехките ми 15-20 години.Любовта я оставих,реших,че тя не е моята любов и се върнах в България.
От две години съм в България-от тогава всъщност аз не съм това,което бях...
Запознах се с момче и в стремежа си да избягам от болката по предишната любов го допуснах до себе си,до жилището си още на първата седмица. Беше мил,цветя,изненади,много топлина,много разбиране (което сега разбирам,че не е било разбиране,а търпение да ми мине )...Така беше в началото.Аз с парите си оправих от тук от там новия апартамент,който майка купи с моя помощ,купих си кола,живях малко по купоните и се раздавах докато парите свършиха.От там нататък започнах да сменям работа с работа за да си намеря мястото и да мога да печеля добре.Обаче уви.
Момчето е от прекрасно семейство,семейство с традиции,невероятни хора,много топли,много любезни,много тактични и мили-НИКОГА до тогава не бях срещала подобни хора.Обикнаха ме като свое дете.
В цялата тази моя борба за оцеляване,пропилях годините,в които моите съученици са завършили вече магистратури и за започнали да работят за сностни пари в големи компании,някои от които добре реализирани в чужбина.Сега осъзнавам всичко.И ме боли.Момчето,с което живея носи вкъщи на месец 300 лв.Не че толкова взема,просто има заеми,които като изплати остават толкова за да донесе вкъщи.
Трудно ми е да се боря сама.Искам да уча,да се развивам, бих могла да излязла навън да уча и работя,а дори и само да работя,но той е твърдо ПРОТИВ.Не споделя моите амбиции и желания...,усещам ,че не ме разбира.Започвам все повече да мърморя за пари,за това,че не стигат....но ефект няма.Вярно на държавна работа е но какво от това?!
Не съм материалист.Но съм човек,който знае възможностите си и не мога да преживея,че ги пропилявам.Нямаме наше жилище,няма прилични доходи,не мога да си позволя да спра работа и да започна да уча,защото вече няма задочно,тъй като няма да имаме даже и сметките си да платим.А той иска дете ? Това не е ли безумие ?
Тежко ми е.Не знам какво да правя.На прага на 25 тата си година аз съм толкова объркана и от онова амбициозно момиче на лице няма нищо постигнато.Знам,че ако остана с него живота ми ще бъде какъвто е сега,а може и по зле.Знам обаче,че съвеста не ми позволява някак си да го оставя само,защото няма пари.Не можем да намерим компромисен вариант....Не би ли трябвало да ме разбере ???
Много объркано стана....
Ще пиша пак...
