Здравейте,
Казвам се Ралица и това е вторият ми пост тук - след записването ми в "Кои са самотните родители"
Чета ви откакто съществува форума и искам да ви кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ!
Благодарение на вас успях да хвърля оковите от себе си и да започна да мисля за нещо различно от подчинението, сивотата, обезличаването и безнадежността, да помисля за себе си като за нормален човек и да събера куража да потърся изход от ситуацията.
Накратко, историята ми е следната - стандартна и до болка позната, уви.
Познавам се с мъжа ми от 11 години, от 5 живеем постоянно заедно, но не сме подписвали благодарение на неговото нежелание, а после - и моето. Винаги съм имала проблеми с този човек и всичките ми приятели са ме карали да се махна от него. Но не знам - любов ли беше, инат ли, не помня вече - защо не го направих когато беше все още рано? Забременях от него, с тихата надежда той да се промени към по-добре, но уви, не се получи, точно обратното!
Та така. Станах една слугиня вечно виновна за всичко, охулвана и обиждана дори пред детето. Не ми е посягал, но не беше и необходимо. Невероятния психически тормоз който съм получавала ми стига.
Капката която преля чашата беше, че го хванах в изневяра и всичко в мен се пречупи. Нямах сили вече за борбата със себе си и изтъкването на най-измислени причини които да ме накарат да не разруша семейството. Не самата изневяра обаче е проблема - проблема е дългогодишен и натрупван. Това просто прекрачи границата на търпението ми.
Разбира се, не казвам че и аз нямам вина, не съм идеална, но по дяволите! Дадох всичко от себе си за да имам нормално семейство, преглътнала съм хиляди обиди, правила съм стотици отстъпки, а насреща виждам само враждебност.
Това, което ме накара да пропиша тук е, че виждам тук хора които са минали вече по този път, които могат да ми дадат съвет гледайки от друг ъгъл на ситуацията, хора на които мога малко да поплача на рамената, а и разбира се - да дам утеха когато някой има нужда.
Казвам се Ралица и това е вторият ми пост тук - след записването ми в "Кои са самотните родители"
Чета ви откакто съществува форума и искам да ви кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ!
Благодарение на вас успях да хвърля оковите от себе си и да започна да мисля за нещо различно от подчинението, сивотата, обезличаването и безнадежността, да помисля за себе си като за нормален човек и да събера куража да потърся изход от ситуацията.
Накратко, историята ми е следната - стандартна и до болка позната, уви.
Познавам се с мъжа ми от 11 години, от 5 живеем постоянно заедно, но не сме подписвали благодарение на неговото нежелание, а после - и моето. Винаги съм имала проблеми с този човек и всичките ми приятели са ме карали да се махна от него. Но не знам - любов ли беше, инат ли, не помня вече - защо не го направих когато беше все още рано? Забременях от него, с тихата надежда той да се промени към по-добре, но уви, не се получи, точно обратното!
Та така. Станах една слугиня вечно виновна за всичко, охулвана и обиждана дори пред детето. Не ми е посягал, но не беше и необходимо. Невероятния психически тормоз който съм получавала ми стига.
Капката която преля чашата беше, че го хванах в изневяра и всичко в мен се пречупи. Нямах сили вече за борбата със себе си и изтъкването на най-измислени причини които да ме накарат да не разруша семейството. Не самата изневяра обаче е проблема - проблема е дългогодишен и натрупван. Това просто прекрачи границата на търпението ми.
Разбира се, не казвам че и аз нямам вина, не съм идеална, но по дяволите! Дадох всичко от себе си за да имам нормално семейство, преглътнала съм хиляди обиди, правила съм стотици отстъпки, а насреща виждам само враждебност.
Това, което ме накара да пропиша тук е, че виждам тук хора които са минали вече по този път, които могат да ми дадат съвет гледайки от друг ъгъл на ситуацията, хора на които мога малко да поплача на рамената, а и разбира се - да дам утеха когато някой има нужда.
а още едно рамо никога не е излишно особено в нашата ситуация 
,като ми е неЩо на криво и сьм тук).
нужен си е.