Изпитвате ли носталгия по отминали чувства? Да си спомняте с меланхолия, колко вълнуващо е било нещо, а сега, преситени от него, да изпитвате безразличие? Да ви се иска да обичате по същия стар начин, а сърцето ви да е празно сега? Да си спомняте колко копнежи, мъки и лишения ви е струвало да получите нещо, а сега да ви е все тая за него?
Да качите планина, за която сте мечтали, но вече без желание, да слушате старите албуми на Пинк Флойд и да се чудите какво толкова сте им харесвали като малки, жените/мъжете да не са толкова привлекателни както преди 20 години, да виждате хората с други очи и да се чудите, къде се дянаха старите очи...ябълките да не са толкова сладки, както когато бяхте дете
Много въпроси накуп, провокирани от едно омачкано тефтерче от преди 13 години и скорошното ми връщане от Париж, по време на което не ми трепна сърцето от улиците, сградите, хората и кафенетата...
Ето какво намерих в тефтерчето (дългичко е и знам, с право ще ме изритате, защото тук не е мой блог, но иначе няма как да опиша по-кратко детския си ентусиазъм от нещо, което сега не ме трогва, освен да го пльосна цялото)
................................
1996
Неделя* Влакът Страсбург-Париж...Одри, Тони, Питър, Стивън, Лота и аз. Китара, цигулка и флейта.
* Невероятно слънце в Париж. Отново тук след седем месеца изгнание. Идва ми да крещя. Ядем фалафели, лежим по тревата и се разхождаме из уличките по десния бряг на Сена край Нотр Дам.
* Бира и домино в кръчмата на улица Maitre Albert
* Вечеря в Одри
* Бира в кръчмата в Латинския квартал
* Към партито на Джими Хейнс. Той ме пита дали съм чел негови книги. Нагло го лъжа че да, той тактично не попита коя точно.
Понеделник
Този ден е наистина дълъг, ще дам само маршрута:
Нотр Дам, по Риволи пеш до Лувъра, през Тюйлери, после наляво между Гран и Пти Пале Роял, по Шанз Елизе – там едно кафе с цигара и на Триумфалната арка. Следобед в Лувъра. С метрото до Монмартр. Разходка. Около два часа прекарани в Сакр Кьор, вечеря в ресторант на Coulancourt. Надолу към площад Пигал. Една бира в стриптийз бар, после пеш по Клиши, гробището на Монмартр, Площад Европа, гарата Сен Лазар, Трините, Операта, площад Вендом, хотел Риц, Конкорд, Парламента...около три през нощта заспах на една спирка...
Вторник
Денят започна с осъзнаването, къде се намирам – заспал и премръзнал, на автобусна спирка близо до Трокадеро. След слънчевия и топъл понеделник бе започнал слаб, но упорит хладен дъжд. Изчаках десет минути до пет и половина и с първото метро се прехвърлих до Айфеловата кула. Чувствах, че трябва да я видя на всяка цена отново. Преди това влязох в едно току-що отворило кафене, където край тезгяха се бяха наредили и пушеха петдесет-шейсетгодишни мъже, сякаш излязли от стар филм за Париж - с дълбоки бръчки, каскети, житан без филтър, вълнени поло фланели и дрезгави гласове. Бях изненадан, че кафето е на половин цена, спрямо през деня, но при условие, че го пиеш на тезгяха, а не на маса. После излязох и под свирепия вятър и ситен дъждец, минах под кулата, мърморейки си „Мамка му...пак съм тук!!!”
После на площад Марс, по Клебер и пак в Метрото. Спомних си кода за външната врата на номер 17, но видях, че велосипеда на Одри го няма, затова не посмях да натисна звънеца на De Nazelle, за да не събудя «ужасната» по думите на Одри нейна майка. Изпих едно кафе в същата кръчма, където бях играл домино два дни по-рано. Към девет се осмелих да позвъня и бях очарован – отвори ми тази жена, същинска парижка фея – интелектуалка, американка, приказлива и изтънчена, разведена и живееща в тризонет срещу Нотр Дам, познаваща дипломати, художници, музиканти и писатели, жена, която си приказва без всякакви превземки с едно бедно келешче – приятел на дъщеря и. Бях посрещнат с горещо кафе и препечен хляб. Питър беше спал там...пак се бях прецакал. Нейсе – и моята вечер си струваше, въпреки, че бях мокър до кости. Взех си гореща вана, поприказвахме си с г-жа Де Назел, тя ми даде едно сухо шушляково яке на Одри със смешна рисунка с боя на гърба, каза ми, че приличам на «истински американец», даде ми акъл кое си струва да се види в Париж и кое не и тръгнах. Срещнах Одри почти на вратата.
След мизерника, който бях преди два часа – мокър, премръзнал, гладен, недоспал и прекарал най-депресиращата част на денонщието (развиделяването) в компанията на бачкери...беден и изоставен, сега бях прероден – сит, сух, прекарал утрото в този светъл, аристократичен дом, с яке, което „ми отива”, с 210 франка в джоба, прелитащ над локвите по булеварда край катедралата, хилещ се на малките надути парижанки, оглеждащ се във всяка витрина. Прекарах до четири в музея Орси, после отидох до паркчето Анри IV, вече печеше слънце. Изпуших цигара, хвърлих един франк във фонтанчето, с надежда да се върна пак и се запътих към Бастилията. Продължих по бул. Рокет до Пер ла Шес. Гробището беше затворило преди двадесет минути...Джим Морисън ще почака още някоя друга година. Прибрах се в Одри, взех си раницата, сбогувах се с Питър, целунах Одри и се изнизах. Време беше да се омитам. Гадна работа! ... На път за «в къщи» си спомних малката кръчмичка на улица Maitre Albert, където се събират възрастни алжирци, играят домино и пушат смрадливи цигари. Бар, три маси и малък каменен барелеф на стената в дъното...първия път пихме сладка и силна белгийска бира, играхме домино четиримата и си разказвахме мръсни историйки...втория път слушах неразбираеми новини на френски, пиех кафе, зъзнещ...всячески се опитвах да отложа мисълта, че утре съм в България и тепърва трябва да търся, къде да живея.
Да качите планина, за която сте мечтали, но вече без желание, да слушате старите албуми на Пинк Флойд и да се чудите какво толкова сте им харесвали като малки, жените/мъжете да не са толкова привлекателни както преди 20 години, да виждате хората с други очи и да се чудите, къде се дянаха старите очи...ябълките да не са толкова сладки, както когато бяхте дете
Много въпроси накуп, провокирани от едно омачкано тефтерче от преди 13 години и скорошното ми връщане от Париж, по време на което не ми трепна сърцето от улиците, сградите, хората и кафенетата...
Ето какво намерих в тефтерчето (дългичко е и знам, с право ще ме изритате, защото тук не е мой блог, но иначе няма как да опиша по-кратко детския си ентусиазъм от нещо, което сега не ме трогва, освен да го пльосна цялото)
................................
1996
Неделя* Влакът Страсбург-Париж...Одри, Тони, Питър, Стивън, Лота и аз. Китара, цигулка и флейта.
* Невероятно слънце в Париж. Отново тук след седем месеца изгнание. Идва ми да крещя. Ядем фалафели, лежим по тревата и се разхождаме из уличките по десния бряг на Сена край Нотр Дам.
* Бира и домино в кръчмата на улица Maitre Albert
* Вечеря в Одри
* Бира в кръчмата в Латинския квартал
* Към партито на Джими Хейнс. Той ме пита дали съм чел негови книги. Нагло го лъжа че да, той тактично не попита коя точно.
Понеделник
Този ден е наистина дълъг, ще дам само маршрута:
Нотр Дам, по Риволи пеш до Лувъра, през Тюйлери, после наляво между Гран и Пти Пале Роял, по Шанз Елизе – там едно кафе с цигара и на Триумфалната арка. Следобед в Лувъра. С метрото до Монмартр. Разходка. Около два часа прекарани в Сакр Кьор, вечеря в ресторант на Coulancourt. Надолу към площад Пигал. Една бира в стриптийз бар, после пеш по Клиши, гробището на Монмартр, Площад Европа, гарата Сен Лазар, Трините, Операта, площад Вендом, хотел Риц, Конкорд, Парламента...около три през нощта заспах на една спирка...
Вторник
Денят започна с осъзнаването, къде се намирам – заспал и премръзнал, на автобусна спирка близо до Трокадеро. След слънчевия и топъл понеделник бе започнал слаб, но упорит хладен дъжд. Изчаках десет минути до пет и половина и с първото метро се прехвърлих до Айфеловата кула. Чувствах, че трябва да я видя на всяка цена отново. Преди това влязох в едно току-що отворило кафене, където край тезгяха се бяха наредили и пушеха петдесет-шейсетгодишни мъже, сякаш излязли от стар филм за Париж - с дълбоки бръчки, каскети, житан без филтър, вълнени поло фланели и дрезгави гласове. Бях изненадан, че кафето е на половин цена, спрямо през деня, но при условие, че го пиеш на тезгяха, а не на маса. После излязох и под свирепия вятър и ситен дъждец, минах под кулата, мърморейки си „Мамка му...пак съм тук!!!”
После на площад Марс, по Клебер и пак в Метрото. Спомних си кода за външната врата на номер 17, но видях, че велосипеда на Одри го няма, затова не посмях да натисна звънеца на De Nazelle, за да не събудя «ужасната» по думите на Одри нейна майка. Изпих едно кафе в същата кръчма, където бях играл домино два дни по-рано. Към девет се осмелих да позвъня и бях очарован – отвори ми тази жена, същинска парижка фея – интелектуалка, американка, приказлива и изтънчена, разведена и живееща в тризонет срещу Нотр Дам, познаваща дипломати, художници, музиканти и писатели, жена, която си приказва без всякакви превземки с едно бедно келешче – приятел на дъщеря и. Бях посрещнат с горещо кафе и препечен хляб. Питър беше спал там...пак се бях прецакал. Нейсе – и моята вечер си струваше, въпреки, че бях мокър до кости. Взех си гореща вана, поприказвахме си с г-жа Де Назел, тя ми даде едно сухо шушляково яке на Одри със смешна рисунка с боя на гърба, каза ми, че приличам на «истински американец», даде ми акъл кое си струва да се види в Париж и кое не и тръгнах. Срещнах Одри почти на вратата.
След мизерника, който бях преди два часа – мокър, премръзнал, гладен, недоспал и прекарал най-депресиращата част на денонщието (развиделяването) в компанията на бачкери...беден и изоставен, сега бях прероден – сит, сух, прекарал утрото в този светъл, аристократичен дом, с яке, което „ми отива”, с 210 франка в джоба, прелитащ над локвите по булеварда край катедралата, хилещ се на малките надути парижанки, оглеждащ се във всяка витрина. Прекарах до четири в музея Орси, после отидох до паркчето Анри IV, вече печеше слънце. Изпуших цигара, хвърлих един франк във фонтанчето, с надежда да се върна пак и се запътих към Бастилията. Продължих по бул. Рокет до Пер ла Шес. Гробището беше затворило преди двадесет минути...Джим Морисън ще почака още някоя друга година. Прибрах се в Одри, взех си раницата, сбогувах се с Питър, целунах Одри и се изнизах. Време беше да се омитам. Гадна работа! ... На път за «в къщи» си спомних малката кръчмичка на улица Maitre Albert, където се събират възрастни алжирци, играят домино и пушат смрадливи цигари. Бар, три маси и малък каменен барелеф на стената в дъното...първия път пихме сладка и силна белгийска бира, играхме домино четиримата и си разказвахме мръсни историйки...втория път слушах неразбираеми новини на френски, пиех кафе, зъзнещ...всячески се опитвах да отложа мисълта, че утре съм в България и тепърва трябва да търся, къде да живея.
. 
Представяш ли си какво би било, ако не беше така, както е? 
