Веднъж преди години в приятелски спор за отношенията между мъжа и жената една моя приятелка ми каза: "Ами нали като обичаш един човек означава да правиш компромиси заради него". Тогава възразих бурно и й казах, че аз ако обичам един човек никога не бих приела той да прави компромиси заради мен и че любовта не може да се измерва с това, колко голям компромис е готов да направи човек със себе си. Но напоследък забелязвам, че дали от любов или нещо друго, хората постоянно правят компромиси със собствено си щастие в името на нещо по- голямо било то любовта към децата или любовта към човека до себе си. Самата аз се улавям, че съм загубила онази категоричност и откривам ситуации, в които правя компромиси, защото обичам. И се питам къде е границата между съзидателния и разрушителния компромис? Има ли смисъл изобщо да се правят компромиси или ги правим просто от слабост и невъзможност да отстояваме себе си?
Аз все още стоя зад думите си, че любовта не може да е повод за компромис, макар да допускам, че има ситуации, в които правенето на компромиси може да е съзидателно и да води до някаква желана промяна.
Кажете вие, съществуват ли съзидателни компромиси според вас или ги изпозлваме само за прикритие на собствената си слабост?
Аз все още стоя зад думите си, че любовта не може да е повод за компромис, макар да допускам, че има ситуации, в които правенето на компромиси може да е съзидателно и да води до някаква желана промяна.
Кажете вие, съществуват ли съзидателни компромиси според вас или ги изпозлваме само за прикритие на собствената си слабост?
Абсолютно 1
