Казах на мъжа си да си върви

Здравейте,

при мен има затишие.

Мъжът ми страшно много се старае да ми угоди, но така или иначе не успява.
Ако си мълча всичко е наред, щом обаче започнем да обсъждаме нещо веднага си проличават различията, които ни докараха до тук.
Заявих му още няколко пъти, че не смятам да продължавам живота си с него. Той отново и отново не ми вярва, че наистина го искам и започва да се старае още повече да ми угоди. Желанието ми е да се разделим мирно и тихо заради децата и не искам да действам "с рогата напред".
Пък и  някак си е тъпо точно преди Коледа.

catnadeen,

аз обичам много и брат си, но ако години подред живее у дома, не плаща сметките и аз поемам всички грижи около двете му деца, определено ще го помоля да си върви.
Да помогнеш на някого, когато вярваш в него, или когато е в труден момент, е едно, но когато този някой си е постлал да живее на твой гръб, е съвсем друго.
Нормално е в един момент да се огледаш и да си кажеш "чакай малко, коя съм аз? защо животът ми е такъв? не заслужавам ли да бъде по-добър? не заслужавам ли да бъда щастлива?"

Истината е, че не мъжът ми, а аз се промених. По-точно се огледах и се осъзнах.
Отказвам да се примирявам с посредствеността, която виждам навсякъде - в магазина, в работата, в политиката, в културата и най-вече у дома.
Не зная дали съм го оценяла правилно, но винаги съм вярвала в мъжа си  и че ако му помагам с каквото мога, той ще постигне успехи в областта която си е избрал.
Вместо това обаче виждам един посредствен мъж на средна възраст, с влошаващи се хигиенни навици, който е готов да живее на гърба на жена си, без да изпитва никакви угризения за това. /не мога да се сдържа да не цитирам:"Е, кво повече искаш, не стига че не ти искам пари за личните си разходи ..."/

Нормално ми се струва да искам да променя това положение, твърде неизгодно за мен.
А друг мъж в живота ми няма, и честно казано нямам желание да има, защото не искам да  допусна същата грешка.

И, разбира се, че за създалото се положение имам вина и аз, даже предимно аз, с желанието си да се раздавам, да угаждам и да се поставям на второ място.
Такова е възпитанието, което съм получила, гледайки живота на майка ми.

Трябваха ми 30 години, за да разбера, че не бива да смятам, че не заслужавам вниманието, което получавам.
Но, както се казва по-добре късно, отколкото никога.
 

catnadeen,

Не е нужно да имам друг мъж до себе си, за да правя сравнение.
Ето ще ти дам един малък пример. Тук във форума има един бъдещ татко, който казва :Най-доброто, което може да направи един баща за детето си, е да обича майка му" /цитирам по памет.
А ето каакво казва моят по случай изписването ни от болницата след раждането: "Е, баш днес ли трябваше да ви изпишат. Не можа ли да почакаш до нсъбота или неделя." И още се сещам от същия ден: "Нали каза, че ще ви изписват в 12часа, сега е вече един и ми се провали бизнессрещата. Направила си го нарочно."

Колкото до решението ми, то определено не е внезапно. Просто дълги години се мъчих да "поправя" нещата, но явно не се получава.

И последно, зная че животът ми няма да е идилия, нито пък вярвам в чудото неземно да намеря мъжа-мечта. Просто не виждам смисъл в това ден след ден да си тровя нервите с мъжът, който в момента си живее тихо и кротко на гърба ми. Поне знам, че ще имам един товар по-малко.