Здравейте всички. Колкото и да е клиширано - отдавна ви чета, но досега не се осмелявах да пиша, а може би просто не съм имала причина...
Честно казано и сега не знам защо пиша, но имам нужда от съвет... С приятеля ми сме заедно (или може би трябва да кажа "бяхме" заедно) от 2 години. В началото всичко беше прекрасно, разбира се. Обичахме се, не се карахме, не спорехме. И постепенно неата се промениха. Бавно, но осезателно. Сега се караме ужасно често, спорим и си се сърдим за глупости. Вчера се случи поредната такава и аз си тръгнах.
Истината е, че сме ужасно различни - той е по-търпелив, по-бавно се ядосва, но и по-бавно му минава; а аз съм като динамит - мога да избухна от една дума, но ми минава за минути. Осъзнавам го, но въпреки всичко вярвам, че можем да сме заедно, ако просто се опитаме да правим малко повече компромиси. Но и това е проблем - упорити сме и двамата и трудно отстъпваме... Има и още нещо - той е с 8 години по-голем от мен и се е настрадал от лъжливи жени, а той е първият мъж, в когото се влюбвам, така че, в някакъв смисъл, и двамата имаме неща, трудни за преодоляване.
Все още се обичаме и не искам да се разделяме, мисля, че и той. Но вече се уморих от проби и грешки, уморих се от това да се боря със себе си и с него. Просто искам да се прегърнем и да заживеем нормален живот...
Моля ви, ако някой от вас е преживявал такова нещо - какво да направя, как да се справя с тази ситуация - обичам го прекалено много, за да си тръгна, но и не знам как ще продължи това...
Честно казано и сега не знам защо пиша, но имам нужда от съвет... С приятеля ми сме заедно (или може би трябва да кажа "бяхме" заедно) от 2 години. В началото всичко беше прекрасно, разбира се. Обичахме се, не се карахме, не спорехме. И постепенно неата се промениха. Бавно, но осезателно. Сега се караме ужасно често, спорим и си се сърдим за глупости. Вчера се случи поредната такава и аз си тръгнах.
Истината е, че сме ужасно различни - той е по-търпелив, по-бавно се ядосва, но и по-бавно му минава; а аз съм като динамит - мога да избухна от една дума, но ми минава за минути. Осъзнавам го, но въпреки всичко вярвам, че можем да сме заедно, ако просто се опитаме да правим малко повече компромиси. Но и това е проблем - упорити сме и двамата и трудно отстъпваме... Има и още нещо - той е с 8 години по-голем от мен и се е настрадал от лъжливи жени, а той е първият мъж, в когото се влюбвам, така че, в някакъв смисъл, и двамата имаме неща, трудни за преодоляване.
Все още се обичаме и не искам да се разделяме, мисля, че и той. Но вече се уморих от проби и грешки, уморих се от това да се боря със себе си и с него. Просто искам да се прегърнем и да заживеем нормален живот...
Моля ви, ако някой от вас е преживявал такова нещо - какво да направя, как да се справя с тази ситуация - обичам го прекалено много, за да си тръгна, но и не знам как ще продължи това...
И точно защото го обичаш, не трябва да си тръгваш, защото може би после ще съжаляваш. 
Проблемът е, че май сме от различни семейства - аз съм от италианското, ама той май е от мафията - мълчалив тормоз 
