БЪЛГАРСКОТО ДЕТЕ - НАХРАНЕНО, ОБЛЕЧЕНО И НЕОБИЧАНО

  • 4 817
  • 75
  •   1
Отговори
  • Мнения: 1 161
Прочетох следващата статия в днешния брой на Монитор (Сряда, 05 Ноември 2008).
Това някак ми зазвуча твърде познато и тъжно. Може би отвъд оправданията има и решения? Знам, малцина биха признали с ръка на сърцето си, че са от тези родители, за които е написана статията, но уви, при хората, които познавам е така - детето кротува пред телевизора, те си лафят с компания... Всъщност критерият за щастливо дете е много различен. За някой - да е облечено и нахранено, за други - да е образовано и с предначертана печеливша кариера. Защото детето не знае какво е щастие, за да може да ви каже, че не е щастливо. Може би един ден като порасне ще разбере... Но тогава тези години ще са безвъзвратно отминали...


Да поговорим за „щастливите деца". За другите - болните, изоставените, „нещастните" - някак си не можем. Не можем да им помогнем. Няма как да бъдем благотворителни. Добри данъкоплатци сме, но с парите си не можем да платим достойно съществуване дори на едно единствено „ничие" дете. И то за целия си трудов живот. Не можем да ги осиновим, а дори и да искаме, трудно ни ги дават. За тях думите не стигат. За жалкото им , мизерно съществуване на втора ръка деца. Няма и да ги споменаваме, те си имат институции. А ние си имаме наши деца.

Родителите у нас намират все по-малко време за отрочетата си - да си поиграят с тях, да си поговорят. И затова децата им все повече се застояват пред телевизора или компютъра и търсят приятели в чата или на улицата.
Родените с късмет деца имат дом и семейство. Топло и спокойно място, където родителите държат ръката на малкото същество. Вкъщи детето получава първите отговори на въпросите си за света.
Научава моралните закони на обществото. Съзнателно или не, приема стереотипи и схващания. Изживява своите безценни „първи седем години", като гледа своя малък свят с широко отворени очи.
За съжаление през това време средностатистическото българско дете най-често вижда телевизора. Живее в света на Том и Джери поне до десетата си година. Извън анимацията похапва „Зрънчо" на дивана и събира лепенки от кроасани. Като внимава да не слуша разправиите от кухнята - най-вече за пари. На българското дете вкъщи му е студено. Не само заради парното. Тук никой не играе с него, не говори с него, дори приказки рядко му четат. В родното семейство проблемите на възрастните са на първо място. Те развалят празниците, тровят делниците и карат изнервените майки и бащи да крещят на децата си. Възпитанието на малките е с наказания, а често и с шамари. Хубаво е, като баба се грижи за тях, а с нея дечицата могат да правят, каквото си поискат. Баба е съсипана,  уморена жена, понякога и доста болна. След часовете, прекарани пред някой лекарски кабинет, тя бута количката или се поклаща след колелото на любимото си внуче. Защото в българската държава

грижата за младото поколение е  обществено задължение на  пенсионерите

От своя страна държавата, изглежда, не дължи нищо и на двете страни.

В семейството обичта към наследниците е най-вече в храната. Българчетата са бедни деца,  които непрекъснато се тъпчат. За тях винаги има „семки и бонбонки", дори да няма чувство и отношение. Интересното е, че джобните пари на българското дете не зависят от финансовото положение на семейството. И при безработни родители, левчетата и чипсовете са налице.
Тревогите на възрастните са както в онзи виц: „Гошко, прибирай се! Защо, мамо, гладен ли съм? Не, студено ти е." Затова във всяко българско градче магазините за детски дрехи преобладават сред останалите.  Но дрехите отдавна не се придобиват по функционалност. Както първото задължение на роднините при появата на детенце е да закупят скъпа и модерна бебешка количка, така и тоалетите на малките имат социална роля . Отроците са хранени и возени, обличани и обгрижвани най-вече за престиж и гордост на опекуните. Между семействата често се организират състезания за най-хубава блузка, най-скъпа кукла, най-много камиончета на глава от наследниците. Страстта, с която се купуват дрехи и играчки, превръща дома на българското дете в плюшено-пластмасов затвор, от чийто ъгли извират розово златни блузки, анцузи с огромни надписи и лъскави якета. Облечено като за някой азиатски празник, бъдещето на България е водено на показ по градинките. Там, необезпокоявано от пиещите кафе и бъбрещи родители, се въргаля в пясъчниците и се катери по оцелелите от социалистическото минало опасни катерушки. Докато не си скъса новия панталон и не изяде някой шамар, че разваля настроението на майка си.
За съжаление децата бързо растат и започват да създават по-съществени проблеми на родителите си. Въпреки че прекарват по-голямата част от деня си в някоя детска градина.

Сладкото къдрокосо бебе се превръща в „непослушно", „мързеливо", „безотговорно"

и какво ли още не дете някъде в предучилищна възраст. Родителите му са изумени. То е нахално и се налага над милата си  и безпомощна майка, ядосва уморения си татко. Иска пари за „глупости" и се „тръшка", докато не ги получи. Отговаря на възрастните и  използва жаргонни думи. „Какво добро дете беше, а какво стана?", е основното разсъждение на забелязващите промяната. Изводът винаги е за лошо влияние на други деца в „градината". Детското заведение е с нисък рейтинг по отношение на възпитание, също на хранене и отглеждане изобщо. Какво се случва зад стените му, понякога е странно и необяснимо дори за директори и възпитатели. Децата там често се нараняват, могат да изядат нещо опасно и по правило не слушат. Но „детската" се приема от родителите като необходимо зло. Освен че ги отървава от грижи, тя е най-важен  фактор за правилната социализация на дечицата им. Малките трябва да видят какъв е животът. И повечето от тях наистина проглеждат. Още с първата изсипана от някой приятел кофа пясък върху главата им.
Положението се влошава със задължителното образование. Училището е и емоционално и интелектуално бреме за трудовия народ. За несвикналото да използва ум и разум електронно дете е още по-шокиращо. Най-силна е все още обичта му към телевизора, но бързо се сприятелява и с компютъра. А трябва да учи уроци и да пише домашни. С концентрация и трудолюбие, равни на нула. До първата си работа, зададена от училище за вкъщи, „обичаното" българско дете никога не е вършило домашна работа. Не може да си измие чиниите дори.

Самостоятелността му опира само до избора на забавления

Трябва някой да го контролира, за да изпълнява елементарни задачи като писане на ченгелчета например . Интересно е, че първите, които се оплакват от учението, са родителите. Колко много домашни имат децата и какъв труден материал изучават. При липса на пенсионер вкъщи майките са изключително затормозени. Освен всичките си служебни и домакински задължения трябва и да висят над главата на образоващото се учениче. И го правят жертвоготовно, особено в началото. Като помагат и помагат, докато не направят малките напълно неспособни да отворят учебник без тяхното присъствие. Пишат съчинения и преразказват уроци, бабите учат английски и немски, а малкото дете осъзнава, че неговите отговорности могат успешно да се прехвърлят на друг. Разправиите с децата зачестяват правопропорционално на тяхната учебна дейност. Започват обвиненията в глупост и мързел. Малкото време за семейни събирания вечер се използва за усилено „възпитаване". Така у дома си все повече деца се превръщат в обект на отглеждане. Тяхната воля и разум, техните чувства и вълнения остават скрити в хаоса на живеенето. Малките намират близост повече на улицата сред себеподобните, дори пред компютъра в чат с непознати, отколкото при любящите си майки и бащи. И искат само час по-скоро да пораснат, да станат поне тийнейджъри. За да могат да си правят, каквото си поискат.
Въпреки моментните терзания на семейството, „добрите" родители имат утешение: „днешните деца са такива". И забравят, че „днешните" са „техните" деца. Децата, с които те не играят. На които именно те позволяват да висят с часове пред телевизора. Децата, на които те демонстрират лисата си на обич към книгата. Които не карат да свършат никаква полезна за другите работа. На които, те не могат да кажат „не". Децата, които те не възпитават. Заради собственото си спокойствие и уморено безразличие. И не се и сещат, че започват да си плащат за това, за жалост ще плащат и  „днешните" и „утрешните" им  деца.

Последна редакция: вт, 04 ное 2008, 23:41 от Ludmil

# 1
  • Мнения: 265
За съжаление има много истини в тази статия.Аз често съм се замисляла за това.Дали не пренебрегвам децата си ,улисана в ежедневните грижи?Колко често си играя с тях?Казах ли им днес ,че ги обичам,показах ли колко много държа на тях и че са най-важни за мен?Достатъчно ли е ,че чета книжки всяка вечер?Не се ли провалям като родител и не съм ли такава, каквато твърдях,че никога няма да бъда?Сигурно всеки родител се замисля за това, но само времето може да покаже...

# 2
  • Мнения: 2 587
Една случка от вчера ме кара да мисля че едва ли ще има задоволено дете,колкото и да си играеш с него.Аз много се занимавам с дъщеря ми,рисуваме заедно,четем приказки .... изобщо щом я взема от детската градина само с нея се занимавам.Случвало се е два или три пъти да имам работа или да съм уморена и снощи беше точно от тези дни.Искаше да рисуваме и когато ий отговорих:"Хайде малко по късно че мама е уморена" тя ме сряза:"Ти пък винаги си уморена!",след което седна на пода с гръб към мен да си рисува ... Cry

# 3
  • Мнения: 24 467
Защо така негативно и общо? Никога не ми е допадал стил "А-ла Карбовски"- черно и лошо навсякъде, сензацията е в негативите, затова нека говорим само за тях.
Правим каквото можем- всеки според разбиранията и силите си.
Малкото пъдпъдъче издържа на съвместна игра по 14-15 часа на денонощие /понеже в останалото време спи  Laughing/- няма родител, който да може да му я подсигури, не е и нормално да се стараем толкова, не е естествено просто, това го няма никъде в природата. Действителността е такава, че се налага да се работи в къщи от страна и на двамата родители. Това, което мога лично да направя е поне да не ги пусна /децата ми/ на коневръза по яслите от най- ранна възраст, а да им осигуря персонално внимание от страна на човек, ангажиран само с тях и възпитанието им и не се чувствам виновна- няма за какво. Ограниченият достъп до ТВ и комп зависи от нас /държа да е ограничен, за всеки здравомислещ родител причините са ясни/. Четенето на книги и гирите са ежедневно занимание, но не денонощно.
Бабите- пенсионерки са, никоя не е ангажирана с децата ми. Имат право на това, просто да им се радват, когато им гостуваме.
"Училището е и емоционално и интелектуално бреме за трудовия народ."- това не го разбирам и с твърдението не съм съгласна. Аз съм ходила с огромно удоволствие на училище, големият ми син сега- също, предпочита го пред дългата лятна ваканция. Обича училището си, учителката, децата, интересно му е, дори обича истински определени предмети.
Друго: "Колко много домашни имат децата и какъв труден материал изучават. При липса на пенсионер вкъщи майките са изключително затормозени."- и с това не съм съгласна. Нямам пенсионер у нас, детето ми се готви само и нито са му много домашните, нито му е сложен материалът, вземаме и допълнителен такъв. Плашеха ме познати- "Ще видиш как е ІІ /ІІІ и т.н./ клас!"- ами стигнах- видях- нищо стресиращо и опасно няма, нито за мен, нито за детето. Щом и сега ходи с удоволствие на училище явно не е така.
Да не ставам прекалено пространна се връщам на началото на моето становище- правя каквото считам, че е редно и колкото мога, не следва да се невротизирам излишно с вредното "Може още, може по- добре" и още и още... Пълни глупости. Защо? С децата общувам не по задължение и не денонощно, за да ми е удоволствие това общуване /24 часовите грижи никога не са удоволствие, за когото и да било/. "Раздала" съм някои от задълженията си, поделили сме си такива в къщи, голямото дете помага с каквото и колкото може, малкото- също и тенденцията е такава и занапред. Не мисля, че ситуацията е чак толкова лоша и че дяволът е толкова черен и присъстващ винаги и на всяко място. НИКОГА не абсолютизирам и не правя подобни на статията генерални изводи- те най- често са неверни, субективни и неградивни. Бичуват повсевместно нечия съвест. Чия? На незагрижения човек определено не- той дори няма да прочете. На загрижения- ще се позамисли, ще приеме нещо, друго- не, но нормален човек не би бил толкова краен и негативен в оценките си. Звучи ми прекалено назидателно, в стил "онези години", когато дадена слабост биваше разголвана до безобразие и бита, без смисъл.

Вярвам в друго- нека се дават добрите примери, напредъкът на децата в определени области, радостта на родителите от успехите им, споделяне на положителния опит. Мисля, че това би довело до положителен ефект, а не просто плачът и хленчът, оплакването и песимизмът. Колко статии обръщат внимание на състезания по плуване, по лека атлетика, колко публикации и коментари има на прекрасни детски произведения /есета, стихотворения/, колко статии, посветени на медалисти от олимпиади по математика и информатика? Нека сме по- позитивни и градивни, така ще си помогнем повече.

# 4
  • Sofia
  • Мнения: 2 869
 Judy ,много добре си го казала   bouquet! Няма да цитирам, защото трябва да излезе целият ти пост!
 Само едно ще добавя - има и други родители! Хора,които мислят ,че не трябва да контролират достъпа да комп-а. Хора,които мислят, че е достатъчно да дадеш на детето достатъчно джобни , хубав телефон и няколко чифта маратонки, и с това се изчерпва задължението към детето им.
 Синът ми е на 11 г., и на въпрос на г-жата кой разговаря с родителите си , положителен отговор е дал само моя син .Ако на всеки 25 деца ,само за едно родителите имат време да го изслушат, не ми се мисли какво поколение ще стане  Sad!
 
 

# 5
  • Мнения: 9 814
Монетата винаги има две  страни.
За съжаление има и такива родители, а съответно и такива деца, описани в статията.
Аз също не си падам по стила "А-ла Карбовски", но въпреки това и в самия Карбовски и в гореспомената статия има голяяяма доза истина.
Българинът наистина се състезава сам със себе си и околните. Като се започне още от самото раждане- дава по 3000 лв. за да роди в частна болница, от която пак е недоволен и се възмущава по форумите, пазарува само маркови дрехи на 50 см. човече, които след две седмици вече са безвъзвратно умалели, купува колички от 2000 лв, която ползва 6-7 месеца........
Нали виждам и в офиса, където работя какво е- всеки се хвали с отрочето си, но при една обща среща на колегите ми заедно с децата ни, половината не можеха да комуникират с децата си, а може би и не искаха.

Така е за съжаление има и такива деца и то не малко, на които наистина вкъщи никой не им обръща внимание.

# 6
  • София
  • Мнения: 607
Judy - аз също съм съгласна с голяма част от твоето мнение. Доста точно казано.

НО мое мнение е, че не всички родители имат финансовата възможност да не работят 3 години (визирам даването в яслите). Моето дете е от година и 3 месеца там. Не мисля, че е загубило от майчината ми обич или внимание. Старая се и аз да съм при него, да си играем и най-важното - МНОГО да говорим. Детето ми се научи да споделя с мен и татко си абсолютно всичко - от неволите в градината до сънищата и емоциите си.
Не проявява интерес към висене пред ТВ или игри, поне засега. Има си разбира се любими филмчета, но знае, че се гледа само по 1 на ден (когато не е на градина) .
Аз мисля, че не количеството отделено време за детето, а неговото качество са в основата на възпитанието и изграждането на отношенията дете-родител. Дори 30 мин вечер, но само за него ще го удовлетворят и ще му покажат колко много означава то за мама и татко.

За бабите - предпочитам да не се занимават основно с детето ми. Освен това са далеч - на 500 км и се виждаме 2-3 пъти в годината. Те са възрастни хори и имат нужда от почивка и време за себе си. И въпреки, че искат да гледат Боби не съм съгласна да им го оставям за дълго (освен през лятото).

Останалото - дрехи, играчки, скъпи колички - са за една друга категория хора, която не бих искала да коментирам. Всеки познава такива...

# 7
  • София
  • Мнения: 62 595
А според мен статията описва доста точно моите наблюдения. Все едно аз съм я писала. Точно това виждам около себе си - еснафско-сиромашка надпревара в показността. И това за домашните в училище е така - масово се виси на главите на децата. Ако не е бабата ще е учителката от занималнята или наета частна учителка. Бабите още от време оно са поели основната грижа за внуците. По-амбициозните родители са загрижени главно да осигурят кариерата и имота на детето, а не да си поговорят за нещо, ако ще да е най-голямата глупост. Децата научават нещата от живота не от родителите си, а от всички други хора, като се започне от учителите, приятелите, героите от телевизора и т.н. Децата или се контролират изкъсо и по часовник, или изобщо не им се обръща внимание. Като по традиция се залита от едната крайност към другата.

# 8
  • Sf
  • Мнения: 978
Много точно хваната тенденция.

# 9
  • Мнения: 24 467
stassi, вече отчетох този очевиден факт: "Действителността е такава, че се налага да се работи в къщи от страна и на двамата родители.", понеже и да ги обичаш децата, първата ти грижа действително е да ги нахраниш.  Simple Smile Затова е и изводът ми: "Правим каквото можем- всеки според разбиранията и силите си." под "сили" спокойно вмъквам и "възможности"- няма защо да се лъжем хората отдавна са го казали- битието определя съзнанието. Никой не може да се измъкне от общите житейски правила.
За количеството време напълно споделям и винаги съм споделяла- то не е критерий за качество.
За мен истината е, че колкото семейства- толкова начини за отглеждане и възпитание, толкова различни разбирания, толкова различни житейски съдби. Затова и "истините" са различни и добре, че никой от нас, човеците, няма монопол над истината. Тя е такава, каквато всеки от нас я е вижда през собствената си призма, пречупена през неговия интелект, душевност, бит, дори в зависимост от моментното състояние на индивида, но никога не е една за целия свят.

При подобни постановки винаги се сещам за нещо, което мисля че навремето съм чела като цитат от древен гръцки философ, наблюдение върху неговото съвременно младо поколение /преди повече от 2000 години  Laughing/- пиша по памет, затова не слагам кавички: Днешното поколение е ужасно, не уважава възрастните, не се подчинява на норми на поведение, води разгулен живот и т.н. и т.н.- т.е. все неща, които всеки възрастен вижда като тенденция у подрастващите, в зависимост от това до каква степен е изгубил възможността си за обективна преценка.  Laughing 
 От време- навреме гледам едно предаване за бавачки, веднъж в месеца се "засичаме" с него взаимно, даже с големия го гледаме, понеже и на него му е интересно. Та проблемът с общуването между поколенията нито е нашенски патент, нито е от днес. Дори напротив- колко майки и бащи преди години и векове са "играли" с децата си? Отговорът като че ли идва от само себе си.

# 10
  • София
  • Мнения: 62 595
Като става въпрос за едно време нещата не са много в полза на сегашното време. Едно време трудът е бил предимно земеделски и така организиран, че да включва цялото семейство и половината рода. Децата са били по много в едно семейство, също са живяли заедно по 3-4 поколения в един двор. Най-общо казано семейството е обгрижвало децата и от всеки негов член са научавали по нещо за света и са общували с някого.  Сплотеността и родовата връзка е била най-важното нещо, нищо че родителите не са имали много време за разговори. Но на полето не може само да се жъне, а се и говори, а децата слушат, активно участвайки в трудовия процес. Децата се прекарвали време предимно в семейството и малката общност.

Сега децата живеят в най-добрия случай с родителите и баба и дядо под един покрив. Все повече семейства живеят отделно и децата нямат свободен достъп до бабите и дядовците си или до братовчеди и лели. Голямото семейство и родът не могат да играят ключова роля в оформянето на мирогледа на децата и тази роля би трябало да се поеме от родителите. Обаче, децата прекарват почти цялата светла част на деня в яслата, градината или училище сред съвсем чужди хора, следвайки масова програма за обучение, чиято последна цел е създаване на социални връзки и приятелства. И се оказва, че в най-добрия случай детето има малко време за игра с връстниците си и почти никакво с родителите си, пък дори и заедно да направят една салата за вечеря и да си поговорят, докато режат доматите. За децата се грижи предимно "системата" и от нея те получават основите на мирогледа си, а не от родителите или родата.

# 11
  • Мнения: 24 467
Относително е кое може да се оцени като по- качествена грижа за дете и зависи и от времето, в което то живее, и от условията, и от оценяващия и неговата ценностна система:
-Работа от тъмно до тъмно е спорно дали въобще е "грижа" и "обич"  Laughing;
-Живот на поколения под общ покрив- спорно е дали повече допринася или вреди на всички;
-Не може и да се обобщи до колко хората са "били сплотени" или не са били, кое ги е "сплотявало" /естествени чувства или нуждата, например/ и дали не е по- ценен и важен днес индивидуалния живот и изява, а не себеопределянето с рода и семейството;
-Спорно е дали и във всеки случай влиянието на отделни членове на семейството е нещо положително, в някои случаи си откровено вреди, пак е строго индивидуално;
И т.н. и т.н., всичко говори не в полза на обобщението и то задължително с отрицателен знак.

# 12
  • София
  • Мнения: 62 595
Да, сега се залита по ивдивидуализма. ТО и няма как да бъде по друг начин, защото все още е времето на масовото производство.
Според мен там, където няма здрава връзка и опора в семейството, има най-много психоаналитици и психолози (защото хората се чувстват сами). Не мога да цитирам изследване, но хората дори вече не смятат, че могат да създадат семейство за цял живот, а имат и проблеми със създаването на приятелства. За мен балансът е нарушен.

# 13
  • Sf
  • Мнения: 978
Judy, всяко твърдение е относително. Истината обаче е, че преди електричеството да стане повсеместно, родителите и децата са общували много повече и са се хранели много по-здравословно.

Помисли си, какво правите когато вечер спре токът - сядате и си приказвате. И се намира време. Иначе как протича една вечер на средностатистическо семейство? Тати пред телевизора, мама пред компютъра - заедно, поотделно, във всякакви вариации. Ако детето е едно, то просто няма с кого да общува. За храната е същата история.

И не става дума за конфликт на поколения в тази статия. А за това, че децата общуват предимно с телевизора и компютъра и все по-малко с родители и себеподобни. Резултатите са очевидни, достатъчно е да се разходиш по училищата.

# 14
  • Мнения: 24 467
Не обобщавам, но за мен не е нужно да няма ток или той да е спрял.  Laughing Дано съм ясна.
Не обсъждам "конфликт на поколения", въобще, а обобщителни оценки с негативен привкус, характерни за човечеството, откакто шета по земята.
А за оценка на "резултати" не е открит обективен и всеобщ критерий, който да пасва изцяло и винаги. Балансът е едно идеално състояние, към което всеки се стреми през живота си и което е едно от най- непостоянните неща на света. Стремежът към "хомеостаза" е от както са живи и щъкат хора и животни и ще си е винаги налице, докато те съществуват.
Да си сам или да си с хора не е нито добро, нито лошо.
На авторът на статията желая искрено излизане от дупката, в която явно се намира и дано среща в живота си по- разнообразни хора и ситуации и като ги срещне да ги оцени по- обективно.

Общи условия

Активация на акаунт