Колкото искаш стихотворения за деца на тема България и Левски има.
Кажи колко ти е голямо детето, за да подбера.
На първи време ето едни от силните стихотворения за деца, на тема Родина и България:
Аз съм българче и силна майка мене е родила;
с хубост и с блага, обилна е Родината ми мила.
Аз съм българче. Обичам наш'те планини зелени,
Българин да се наричам първа радост е за мене.
Аз съм българче свободно, в край свободен аз живея,
всичко българско и родно любя, тача и милея.
Аз съм българче и расна, в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе.
Какво е Родина? Какво е? Родители, близки и дом.
И птичата песен в усое напролет под син небосклон.
Това е гората, която говори на майчин език
и детството с весело лято и празничен радостен вик.
Това са полята, реките, градини, отрупани с плод,
земята с Балкана, с орлите, откърмила жилав народ!
Питам своя татко, що е Татковина?
Може би небето, чисто от коприна?
Може би реките Дунав и Марица?
Планината Рила с гордата орлица?
Татко ми отвръща: - Наш'та татковина
е местото свято, де роден си сине!
Дето си отрасъл под небе сурово,
дето си научил българското слово!
Бяла, спретната къщурка. Две липи отпред.
Тука майчина милувка сетих най напред.
Тука под липите стари неведнъж играх;
тука с весели другари скачах и се смях.
Къщичке на дните златни! Кът свиден и мил!
И за царските палати не бих те сменил!
Аз българче съм малко, родено в дивен кът,
где зрее грозде сладко и розите цъфтят.
Научих от Паисий да пазя своя род,
син верен на дедите аз българин съм горд.
България е рая где всичко зрей, цъфти
и българка е тая, която ме роди.
Питат ли ме де зората ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята що най-любя на светът.
Тамо аз ще отговоря, де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море се бунтува и светлей;
тамо де се възвишава горда Стара планина,
де Марица тихо шава из тракийска равнина.
Там роден съм, там деди ми днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име в мир и в бранните поля.
Българийо, драга, мила, земля пълна с добрини,
земля що си ме кърмила, моя поклон приеми!
Хубава си, Татковино, име сладко, земя - рай.
Сърце младо и невинно за теб трепка, та играй.
Мили са ми планините и на север, и на юг,
драги ми са равнините, набраздени с наший плуг.
На уста ми сладка дума ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма и Марица си текат.
Дор на небо ясно слънце, дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце таз земя и тоз народ.
Нашата страна не е голяма, в картата тя губи се съвсем,
но затуй от нея нивга няма никому частица да дадем.
Иска ми се да отида горе, на Балкана,
да достигна върха му и там да остана.
Да погледам от високо наш’та земя мила,
тази земя, която всички ни е родила.
Тези хубави балкани и гори зелени,
тези ниви разорани, с пот напоени.
Иска ми се и с очи си всичко да обгърна,
ако може България цяла да прегърна.
Нашето небе е тъй дълбоко, нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна, а се сбира цялата в сърце ми.
Обичам те, Родино моя, със теменужен небосвод,
ний винаги ще бъдем твои - чеда на българския род.
Едно голямо слънце ни топли и ни свети,
то гали всяко зрънце, дръвче, тревичка, цвете.
Едно небе обширно над нас сега синее,
то трябва да е мирно, там слънцето да грее.
Тук дом си има всеки, с небе и слънце ясно
и с майчица любима - тук всичко е прекрасно.
Високи сини планини, реки и златни равнини,
небето като от коприна - това е моята Родина!
Обичам те, земя голяма, тъй както си обичам мама,
тук мила ми е всяка птица и всяка мъничка тревица.
Обичам българските думи, що слушам по поля и друми.
Обичам българските песни и наш’те приказки чудесни.
Когато гледам планините и слушам как шумят реките,
в шума на Рила и Пирина аз чувам моята родина.