Здравейте момичета,
Реших да пиша като гост, защото вече писах в Дом и семейство за това което ми се случи, но имам някакво вътрешно усещане че май не съм за там и не искам да ми четат писанията. Накратко след бурна ученическа любов, прераснала в брак и дете след 20години заедно разбрах, че моят мъж в последните няколко години не е бил само мой. Разбрах го по-доста гаден начин – отидох да се направя профилактични изследвания за планирана бременност, защото той винаги е искал второ дете, а аз така и не бях почуствала сигурността да му го дам за тези години, но както и да е реших се, защото отношенията ни бяха доста поохладнели и си мислех че това би могло да ги оправи донякъде. Както и да е, за моя изненада се оказах с чпв инфекция, в последствие и бактериална /все предавани по полов път/ и така след няколко месеца викове, обвинения – знаете го репертоара предполагам, преди около месец ми каза, че е имал връзка 3 години, но я бил прекратил, защото искали от него неща, който не можел да даде. Шокът ми беше толкова голям и толкова неочакван, че спрях да се храня, да спя, исках да избягам от всички и от всичко, имам чуството че само работатата ми ме крепи. Явно обаче силата на волята си казва своето, защото ето няма и месец вече и аз отново се изправям – винаги съм била силна, май даже прекалено силна – потърсих помощ от психолог, от най-близките ми колеги, които ме подкрепиха, от родителите му, които толкова се шокираха, че даже ме питаха с кой акъл съм още с него след това. Не съм му даже ядосана, по-скоро ме е яд на него, че разби всичко в което вярвах, и напоследък си мисля, защо съм в крайна сметка с него – аз го издържам, аз се грижа за всичко, дадох му всичко каквото можех, а какво получих – само болка. Как разбрахте че е време за раздяла – това искам да ви попитам. Дали все още сме заедно по навик, има ли любов и какво следва от тук нататък. След 20 години заедно ме е страх да бъда сама, да се събудя сама, но ако всичко е било илюзия, заслужава ли си болката да спиш до някой, който в крайна сметка се оказва че не си познавал. Просто като го погледна не виждам този, когото обичах и мисля, че никога няма да го видя. Задавам си въпроса, защо въобще е с мене, ако не е бил щастлив и е търсил щастието си другаде, защото му е по-удобно или защото плаща данък обществено мнение. Е аз не се страхувам вече – просто и аз искам да бъде щастлива и се съмнявам, че ще простя, просто това което се случи е в разрез с всичките ми принципи за добро и лошо. Знам че няма рецепта за щастие, но ако можете да ме посъветвате нещо ще ви бъда благодарна.
Реших да пиша като гост, защото вече писах в Дом и семейство за това което ми се случи, но имам някакво вътрешно усещане че май не съм за там и не искам да ми четат писанията. Накратко след бурна ученическа любов, прераснала в брак и дете след 20години заедно разбрах, че моят мъж в последните няколко години не е бил само мой. Разбрах го по-доста гаден начин – отидох да се направя профилактични изследвания за планирана бременност, защото той винаги е искал второ дете, а аз така и не бях почуствала сигурността да му го дам за тези години, но както и да е реших се, защото отношенията ни бяха доста поохладнели и си мислех че това би могло да ги оправи донякъде. Както и да е, за моя изненада се оказах с чпв инфекция, в последствие и бактериална /все предавани по полов път/ и така след няколко месеца викове, обвинения – знаете го репертоара предполагам, преди около месец ми каза, че е имал връзка 3 години, но я бил прекратил, защото искали от него неща, който не можел да даде. Шокът ми беше толкова голям и толкова неочакван, че спрях да се храня, да спя, исках да избягам от всички и от всичко, имам чуството че само работатата ми ме крепи. Явно обаче силата на волята си казва своето, защото ето няма и месец вече и аз отново се изправям – винаги съм била силна, май даже прекалено силна – потърсих помощ от психолог, от най-близките ми колеги, които ме подкрепиха, от родителите му, които толкова се шокираха, че даже ме питаха с кой акъл съм още с него след това. Не съм му даже ядосана, по-скоро ме е яд на него, че разби всичко в което вярвах, и напоследък си мисля, защо съм в крайна сметка с него – аз го издържам, аз се грижа за всичко, дадох му всичко каквото можех, а какво получих – само болка. Как разбрахте че е време за раздяла – това искам да ви попитам. Дали все още сме заедно по навик, има ли любов и какво следва от тук нататък. След 20 години заедно ме е страх да бъда сама, да се събудя сама, но ако всичко е било илюзия, заслужава ли си болката да спиш до някой, който в крайна сметка се оказва че не си познавал. Просто като го погледна не виждам този, когото обичах и мисля, че никога няма да го видя. Задавам си въпроса, защо въобще е с мене, ако не е бил щастлив и е търсил щастието си другаде, защото му е по-удобно или защото плаща данък обществено мнение. Е аз не се страхувам вече – просто и аз искам да бъде щастлива и се съмнявам, че ще простя, просто това което се случи е в разрез с всичките ми принципи за добро и лошо. Знам че няма рецепта за щастие, но ако можете да ме посъветвате нещо ще ви бъда благодарна.
)-Някои от тях са ЖЕНИ по на 40-год. 
