Какво си причиняваме сами /неангажиращо мнение на авторката/

--------------------------------------------------------------------------------

Мъничка, мъничка моя,
весело зайче, котенце мило,
в скута на мама сега се е свило.
Твойта главичка на моето рамо почива.
Можеш ли ден да изкараш без мама?
Мама в чашата мляко налива,
сресва косата в плитка красива,
кърпи чорапки с пробити петички,
мама се грижи за всички.
Кой ще разкаже на мойто момиче
как тъй луната на сърпче прилича,
как се превръща водата във пара
и самолетът с какво ли се кара?
Има ли в спътника истинско куче?
Мама попитай и ти ще научиш.
Мъничка, мъничка моя,
ден ти не можеш без мама,
а подир време ще станеш голяма,
умните книги сама ще намираш
и ще рисуваш, и ще бродираш.
Дългите плитки ще решеш самичка,
а после ще литнеш и ти като птичка -
умна и силна ще идеш далече,
можеш без мама ти вече.
Мама ще бъде с коси побелели,
мама ще пази две детски кордели,
ще се тревожи и скришом ще плаче,
ако не носи писмо раздавача.
Друго не трябва - три думички само
ДОБРЕ СЪМ, МАМО!
 
 
Копирах това стихотворение , припомнено от потребител от Нашите деца.Забравено от детството ни стихотворение.Извинявам се, ако изглежда, че не е по темата ,но за мен всъщност е. В него звучи всичко, което влагам в понятието мама

А какво точно причинявам да децата си? Аз наистина не мога да нарека жената, която ги е родила по друг начин и не смятам, че те трябва да мислят за нея като за майка. Майка, която ражда и си тръгва. И другата майка ли така ще направи? И всяка майка ли така прави?
Истеричното вкопчване в мен когато излизам не означава ли идеята, че и аз като една друга майка ще се обърна и ще тръгна. Вики разправяше една история - своя- тя като ме роди се обърна и аз плаках и махах с ръчички, а тя дори не се обърна. и аз много плаках. Моят коментар беше "тя си тръгва, защото Бог и е обяснил, че не може да ти е майка - тя ти е само родилка. Бог е решил аз да съм ти майка, а тя да ти е родилка. Защото много те обичам."
Тя е само родилка, на която един ден заедно ще подарим цвете, аз ще й кажа "благодаря, че роди за мен най-прекрасните деца на света, а вие ще й кажажете това, което искате."
Това казвам аз ма моите деца, това чувствам и съм абсолютно искрена с тях. В гласа и поведението ми няма колебание. Това е моята истина, това е моето семейство, това са моите деца. Паралелния свят на родилката си е нейния свят. Той се пресича в една точка в миналото, ще се пресече поне в още една точка в бъдещето и ако Бог реши ще се пресича и повече, нпо в бъдещето. Днес, това няма да стане. На този етап децата имат нужда от стабилност и увереност в своя дом и в своето семейство. В техния свят има само едма майка, която с цената на всичко ще пази сигурността им. Ще се връща винаги, когато излезе, никога няма да си тръгне и ги обича повече от живота си. Това казвам, това излъчвам. Родилката няма значение, вие имате значение. Ние ви обичаме и не сме родилката, няма никога да си тръгнем. Ще бъдем до вас и ще ви обичаме дори когато се карам, когато ви наказвам, когато съм сърдита. Обичам ви и когато правите бели и няма да се обърна и да си тръгна.
Малко дълго стана, дано се разбира.

     Обикновенно не говоря с всички за осиновяването си, не намирам за нужно да разголвам толкова душата си , както и да натоварвам приятелите си с усещания, които така или иначе трудно биха разбрали.Говоря тук , казвам и най тъмното точно тук... надявайки се да срещна "себеподобни".Тук не говоря за нищо друго обаче....Вероятно оставате с впечатлението ,че сме нещастни точно по тази причина.Аз не съм нещастна въобще!!!!
Обидно е да прочета, че най- накрая се появил някой осиновен, който бил.....пък то да се окаже просто преписвач....Аз не съм идеална, и няма и да бъда...Вие идеални ли сте?!

    Fussii , за мен е удоволствие да те познавам ,  макар и виртуално, чета те с огромно удоволствие, малко хора имат твоето прозрение и мъдрост!!!! 
   

Галя, ако можеш игнорирай факта, че този пост го пиша аз, и помисли логично. Ако въпроса на детето е:


кой отговор му наковава в мозъчето факта на изоставянето, този:

"Да, всички бебета се раждат от коремите на майките си"

или този:


Детето е още малко, за да му задаваме нашите оценки на БМ Нашите деца имат две майки, дали ние го признаваме или не, това си е наш проблем и наши комплекси. Как те ще го оценят след време и как ще ни нарекат е право на децата. Не можем ние да им го вменяваме като задължение

Горното, казвам с мир. Не искам да плюя или нападам никого

Да, нашите деца имат две майки, но когато са изкарали първите три години в институция и понятието им за семейство е много деца и няколко лелки, сменящи се на не знам колко часа, когато мама е всяка леличка, която им е обърнала внимание, а тате всеки чичко, който им е подал ръка, когато ходят да прегръщат всяка баба, застанала в градинката и са готови да тръгнат с всеки... тогава понятието семейство, мама и тати трябва да се дефинира и обясни по детски. И повярвай ми, това не е начина, затова за нас тя е "леличката, от чието коремче съм излязъл", пък ако ще да го деформирам за цял живот после.
С това отново искам да кажа, че всяко дете е различно, че много зависи колко време е престояло в "дома" и как му се е отразил този престой...

Как да се отрази?
Понятията са объркани, обърнати "надолу с краката", пълен хаос! Всяка майка осиновила по-голямо детенце вече го знае. Там въпросът не е само как да отговориш правилно на въпросите, а как да породиш изобщо въпроси, а после някак да започнеш да влизаш лека полека в понятията на детето, да ги разбереш, за да започнеш да го насочваш, в най-общи линии за 'вярно', 'невярно', 'правилно', 'неправилно' и т.н.

Рядко дете живяло над 3 години в институция и отишло там почти веднага след раждането си, би задало въпроса: Всички ли деца се раждат от корема на майките си?

Просто те не правят връзка между понятието "майка" и тях самите. Факт.
Мама е понятие. Жена, която идва да те вижда 'там', обръща ти внимание и може да те заведе някъде, да ти купи нещо, ако те 'вземе' - става ти майка. Нещо от сорта.

Мина почти година, преди Ирина да си зададе въпроса - тя откъде идва. Дотогава беше просто: от 'дома'. И всъщност, за такива деца 'дома' е олицетворение на 'майката'.
Първо се бори с неговата сянка, едва после идва другата.

Разлика от едва няколко години води до толкова различни неща, че имам чувство, че говорим за различни планети. Та как по-точно, да седнем да обобщим най-правилното?!

Ами аз мисля, че няма най- правилно, всяко дете е различно, обстоятелствата са различни, ние сме различни.... затова и няма точна рецепта. Аз исках просто да благодаря на мамите тук и на порасналите осиновени деца които пишат, наистина  много ми помага това което чета, дори само това че по някакъв начин разголвам душата си или споделям това което ме тревожи. пък и нали в спора се ражда истината, пък дори това да е истината за всяка от нас поотделно
ДарЗаМен Фоксче,  мисля си че сте прави, наистина е различно за  децата които са осиновени по-късно и няма как да е по друг начин.

Със сигурност е много различно дали детето е осиновено на 7-8 месеца или на 3-4 години.

Когато осиновяваш бебе, имаш шанса първо да формираш представите и понятията за "мама" чрез себе си, след което плавно да въведеш "другата мама".

Когато осиновяваш дете, което до 3 години е живяло в институция, първо се опитваш да подредиш хаоса в малката му душичка, да освободиш понятието "мама" от всички онези неща, за които говорят Дар и Фоксче, за да може то да свърже понятието "мама" с теб.

И още една трудност при осиновените деца на 2-3г - често няма последователност в тези процеси. Често нещата се случват паралелно и в движение - едновременно удържаш детето в преживените кошмари от дома, едновременно избистряш и изграждаш наново понятията "мама", "тати", "дом", "семейство" и едновременно се стремиш да се случи взаимното формиране на привързаност (детето да разбере, че "мама" е тук и сега, вкъщи, че на мама може да се довери).

Въвеждането на "другата майка" преди неща да са започнали да се наместват в представите на детето, може да е много объркващо.

И според мен правило няма. И не е само проблемът във възрастта и различния престой в институции. И не само ние сме различни.

Ситуациите в нашите домове са различни. Ако е само едно дете - добре, цялото ти внимание е посветено на него. Ама ако са две или повече? На едното легло едното плаче и е неспокойно, защото му никнат зъби, например, в съседство другото има нужда от сериозен разговор точно в момента. Е, колкото и да се стараеш да се разкъсаш, все някъде грижите ще са недостатъчно и ще трябва да правиш компромис с нещо.

Ето така мисля и аз. За мен е много полезно да чета за общите ни болки и различните начини, по които всяка от нас се справя с тях.
Нека не си даваме рецепти и не се съдим, а да бъдем искрени в споделянето. Според мен така си помагаме най-добре.   

Прави сте дали наистина цялата истина е нужна на децата ни,или на нас от собственото егоистично АЗ, което ни кара и искаме ние да сме истинската мама,тази, която е родила.
Но ако си подал началото на разговора,то с времето и въпросите стават повече и все по-точни.
Вече 6 години говорим на тази тема с Цецко и онази вечер той ме пита:Мамо, а аз от тоето коремче ли съм излязал?
Аз отговарям:Нали знаеш,че не.
Той отговаря: Забравил съм,разкажи ми пак.
И аз почвам пак за първата ни среща и т.н.
Сякаш искаше да затвърди това мое"не" на отговора, а може тайно да се е надявал,че отговорът ще е "да".И ето сега го попитах и се указах права,той иска аз да съм го родила.
Това е в неговата малка главица.
Гале,аз мисля че има нещо подсъзнателно ,което бушува в тях и те се чудят откъде идва и са малки и немогат да го контролират и обяснят и оттам идва тяхната буйност.
Така се стига и до двете крайности,едната да нараниш за да не те наранят пак тебе първи или въобще да се затвориш в себе си, за да не бъдеш наранен.
Ето с това мисля,че ще се налага да се борим и да помагаме на нашите дечица.
За вас и децата 

Мисля, че това е за тази тема - илюстрира разминаването между това, което аз си мисля, че му обяснявам и това, което е в главичката му:
- Исак, помниш ли момченчето, което видяхме в поликлиниката - това, което ни изпрати до асансьора и ни каза "довиждане".
- Да, ще го видим ли пак?
- Ще го видим. Това момченце ще си има сестричка - той е осиновен и сега са им предложили да си осиновят и момиченце.
- Ама сестричката му я нямаше в коремчето на майка му.
- Няма я, защото тя е в къщата на бебетата - те ще я вземат от там - предложили са им я и ще си я вземат много скоро.
- Не, мамо, момченцата се взимат от къщата на бебетата, а момиченцата излизат от коремчетата на майките.
Тук аз замълчах - такава железна логика извади моето момче, че аз не знаех какво да му отговоря.
Не знам, дали аз се провалям в обясненията си или въпреки моето старание, той гради свой собствен свят, в който му е уютно да живее. Ако е второто, не смятам за сега да разрушавам представата му - ще му дойде времето и тогава ще разбере, какво става. Дано не бъркам, но мисля, че за моето дете това е най-доброто в момента.

Мисля, че просто децата ЗНАЯТ- истината!
Фоксче, и аз имам наблюдения, които недвусмислено ми показват, че децата ни ЗНАЯТ своята история и я назовават много точно… и в някакъв аспект наще “напъни” да им я представим по-адаптирано са ненужни, че и може би малко нелепи!?...

И аз се чудих за тема, дори мислех да отварям нова, но нейсе- заговори се тук!

Та и аз взаимствайки от тук въведох институцията като “Една КЪЩА, в която тя е живяла, докато мама я открие.. и в тази къща живеели много дечица, очакващи майките си…”;
 После така както имах порива да позитивирам акта по изоставянето, с това че ТЯ има две майки едната, която й е дарила живота, а другата, която винаги ще бъде с нея и ще я обича и подкрепя) взех, че й заговорих за ЖЕНАТА, която я е родила…

Да, ама на нейни приятелчета МАЙКИТЕ (а не някакви абстрактни жени) взеха да бременеят и ТЯ направила връзки между нашите разкази; собствените си преживявания и наблюденията си върху заобикалящата я реалност в един моментхми казва:

“… Аз като бях малка живеех В ЕДИН ДОМ…”!?

друг път:
Аз: “Загащи си кръста! Ще ставаш майка и трябва да е здрав!”;
Тя: “Ми ако аз няма да мога да си родя детето, тогава друга МАЙКА ще ми го роди и аз ще си го намеря… като мама!”

Ох, имам чувство, че това хващане за думата "майка" или "жена", или каквото там роди възрастния ни, пълен с условности мозък е само в нас.

Ще пораснат и те ще почнат да влагат различен смисъл, няма как. Сега, сякаш по-важният момент е, първо детето да разбере, че бебетата се раждат, а именно, така както това е заложено от природата - зачеват се, живеят в корема на жени и се раждат от жени.
Това на първо време им е сложно да разберат, особено на децата, които в първите си години не са били в семейна среда и затова нямат преки наблюдения как става в живота.

Едва после идват въпросите. А те са си логични и чисто емоционални, и понякога доста по-комплицирани.
Защото идва момент, в който наистина - нещо за което рядко говорим - се случва емоциите към биологичната майка, да се прехвърлят към майката-осиновителка. Това с двете майки звучи "романтично" в определени ситуации, но на едно малко дете, понякога му идва в повече. Затова често и събира двата образа.

Не мисля, че има такова голямо значение в малката възраст на детето как ще я наричаме. Това са просто наименования. Времето и всичко останало вършат далеч по-добра работа. Както и децата да ни усещат спокойни, спрямо тях и спрямо "жената", "майката" и т.н., която ги е родила. Стига да не е понятие носещо явен отрицателен или неуместно положителен смисъл.

Все пак, всички майки са жени.