Хаха, няма отърване от мен! Ще ви тормозя с литературните си хемороиди, докато не изям банана!
........................................................................................
Помня, че преди петнайсетина години бях седнал точно тук – на каменния ръб на брега на Сена, малко след кея на Hotel de Ville, клатех си краката над реката, хрупах пресен хляб (купен с последните сантими, изтръскани от джоба), заедно с мухлясал камембер и бутилка Бордо (откраднати от квартирата на един студент богослов).
.........................................................................................
Бях се добрал до Франция по неведоми пътища, във времената на визите, среднощните бдения пред консулството и фалшиви документи за престой. Последната нощ изкарах из евтините вертепи около булевард Клиши, а след като ме изгониха спах по разни пейки под дъжда. Да се пробвам под мостовете не смеех, защото знаех, че са запазена територия.
........................................................................................
Вече почти изсъхнал и пресушил бутилката, запалих омачкан кемъл без филтър, вдишах дълбоко с пилешките си двадесетгодишни дробчета, ухилих се и показах среден пръст на скапаняците, които се возеха на корабче по реката. Те ме снимаха и ми махаха, а аз си мислех колко готин е Париж. Имах няколко долара в джоба, които щях да сменя за франкове и да си купя билет за музея Орси. Майната им на импресионистите – там поне цял ден е топло и сухо.
...................................................................................
Ставайки, олюляващ се, почти се сблъсках с млад мъж с елегантен ленен костюм, държащ под ръка красива жена. Заобикалят ме с онзи небрежен финес, с който се прескача локва, без изобщо да ме погледнат. Усмихнати, лъчезарни и безгрижни –вятърът лекичко си играе с роклята на мацето и недискретно разгръща сакото на мъжа...Dolce& Gabbana….После седнаха на маса на тротоара в крайбрежното бистро, поръчаха си салати и бутилка божоле, аз се усетих, че стоя вече цяла вечност и ги зяпам ...мислех си „Боже, никога няма да съм такъв!”
Чак ме присви стомаха от чувство на неуспех.
.....................................................................................
Първите капки дъжд ни заварват малко след Нотр Дам. „Нямаме чадър!” вика зеленооката жена, която държа за ръката и се смее. Тичешком се отправяме към най-близкото бистро, лененото ми сако е вир-вода, а от дългата и коса се стичат капки, които падат по гърдите и. Поръчваме кафета на капризен келнер, а аз казвам „Ще изляза отвън да изпуша една цигара!” Стоя под навеса, гледам брега на сивата река и съм сигурен, че виждам един мокър прошляк да седи отсреща. Боже, как ми се прияде хляб с мухлясал камембер!
........................................................................................
Помня, че преди петнайсетина години бях седнал точно тук – на каменния ръб на брега на Сена, малко след кея на Hotel de Ville, клатех си краката над реката, хрупах пресен хляб (купен с последните сантими, изтръскани от джоба), заедно с мухлясал камембер и бутилка Бордо (откраднати от квартирата на един студент богослов).
.........................................................................................
Бях се добрал до Франция по неведоми пътища, във времената на визите, среднощните бдения пред консулството и фалшиви документи за престой. Последната нощ изкарах из евтините вертепи около булевард Клиши, а след като ме изгониха спах по разни пейки под дъжда. Да се пробвам под мостовете не смеех, защото знаех, че са запазена територия.
........................................................................................
Вече почти изсъхнал и пресушил бутилката, запалих омачкан кемъл без филтър, вдишах дълбоко с пилешките си двадесетгодишни дробчета, ухилих се и показах среден пръст на скапаняците, които се возеха на корабче по реката. Те ме снимаха и ми махаха, а аз си мислех колко готин е Париж. Имах няколко долара в джоба, които щях да сменя за франкове и да си купя билет за музея Орси. Майната им на импресионистите – там поне цял ден е топло и сухо.
...................................................................................
Ставайки, олюляващ се, почти се сблъсках с млад мъж с елегантен ленен костюм, държащ под ръка красива жена. Заобикалят ме с онзи небрежен финес, с който се прескача локва, без изобщо да ме погледнат. Усмихнати, лъчезарни и безгрижни –вятърът лекичко си играе с роклята на мацето и недискретно разгръща сакото на мъжа...Dolce& Gabbana….После седнаха на маса на тротоара в крайбрежното бистро, поръчаха си салати и бутилка божоле, аз се усетих, че стоя вече цяла вечност и ги зяпам ...мислех си „Боже, никога няма да съм такъв!”
Чак ме присви стомаха от чувство на неуспех.
.....................................................................................
Първите капки дъжд ни заварват малко след Нотр Дам. „Нямаме чадър!” вика зеленооката жена, която държа за ръката и се смее. Тичешком се отправяме към най-близкото бистро, лененото ми сако е вир-вода, а от дългата и коса се стичат капки, които падат по гърдите и. Поръчваме кафета на капризен келнер, а аз казвам „Ще изляза отвън да изпуша една цигара!” Стоя под навеса, гледам брега на сивата река и съм сигурен, че виждам един мокър прошляк да седи отсреща. Боже, как ми се прияде хляб с мухлясал камембер!
Друго всичко е приемливо. 