Не съм самотна майка, но съм пределно наясно с това как бих се държала, ако със съпруга ми решим , че пътищата ни се разделят. Имаме дъщеричка и съм взела решение от сега, никога , при никакви обстоятелства да не поставям своето мнение за него, пред детето. Не вярвам мъжа , който съм допуснала да стане баща на детето ми, да ме нарани толкова. Пък и дори да ме нарани- наранява мен , а не НАШЕТО дете. Не знам как ще ни завърти живота, но четох тук напоследък и забелязах два типа жени: едните са склонни да преглътнат обидата и огорчението нанесено им от бившия и преглъщат себе си в името на детето и контаките му с родния баща (поклон момичета, аз като тотален егоист признавам, че това наистина е трудно и достойно за уважение). И втория тип: които един вид казват: тоя простак , ме изостави, направи живота ми ад , ето аз ще му го върна с детето, или по точно чрез това да му взема детето. И много се чудя, що за човек трябва да си , за да препишеш твоята обида на плещите на детето. Някъде из темата за "Бившите жени" прочетох репликата "той се развежда с жената , не с детето". Може ли някоя от вас , бивши, да ми обясни как егоизма се оказва по силен от майчинското чувство? И колко голяма трябва да е болката , за да я пренесем и на детето (съзнателно или не...)И как това, че жената имаща провалена връзка с мъж, се превъща в житейско и емоционално камикадзе?
П.П.
Тук не визирам бащи които физически и психически са опасни за децата си. Тук визирам онези мъже, които просто са избрали други жени да топлят леглата им, да перат чорапите им, но в никакъв случай не са избрали да забравят децата си.
П.П.
Тук не визирам бащи които физически и психически са опасни за децата си. Тук визирам онези мъже, които просто са избрали други жени да топлят леглата им, да перат чорапите им, но в никакъв случай не са избрали да забравят децата си.
