Кое промени възгледите ми

Вярвам, че ние, хората, се променяме непрекъснато... Понякога по-рязко, друг път незабележимо... Веднъж ще се опитаме да скрием тези промени, друг път ще викаме с пълно гърло, за да ни чуят всички...
Понеже стана дума за Тибетската Книга... Прочетох я, когато бях на 19-20... След разговор с приятел по теми, засегнати в тази книга. Той ме насочи към нея. Та в този смисъл, книгата ме намери. Има и такива книги. Тибетската книга не ме промени. Тя по-скоро потвърди това, което аз вече бях, или бях готова да бъда, или исках да бъда. Да, тя беше отговор на много мои въпроси. Не последица, не и параван, а потвърждение... Поне така се случи при мен. Прочетох я няколко пъти един след друг, после я затворих в шкафа и никога повече не се върнах към нея... Така че, не бих я определила като философия, която промени живота ми... По-скоро е книга, която сподели моята философия... Ако сега я изчета цялата отново, може и мнението ми за нея да се промени.
Иначе в книгата има и много положителни и светли моменти, които си заслужават прочитането й... Има и клишета...
"Колкото радост има на този свят,
всичката идва от желанието другите да са щастливи;
а колкото страдание има на този свят,
всичкото идва от желанието аз да съм щастлив."(Шантидева)
Животът често ни удря шамари, с които завърта главата ни в посока, различна от тази "направо". И ако за детето е достатъчно и леко цапване по бузата, за зрелия и опитен борец може да е нужно по-здраво круше... Затова съм съгласна, че понякога и не толкова значителни събития от детството могат да променят възгледите ни.
Всяка болка (но и всяка радост), всяка смърт  ме променяше по малко... За жалост, не винаги за добро... 

Темата не уточнява периоди от живота... Съвсем категорично "Синовете на Великата Мечка" ме промени, когато бях на 8... Може и да съм имала нагласа за тази промяна, може и да не съм... Интересно ми е, каква зрялост се изисква от едно 8-годишно дете...
Едни от най-важните си уроци съм научила през детството. Те са оставили отпечатък до днес. Не е ли тогава зрелостта резултат от незрели промени?

Точно това мислех да напиша 
Книгите не ме променят. Тези книги, които ми допадат, просто повтарят нещата, истините, до които аз съм стигнала за себе си. По-систематично, по-синтезирано, по-добре казано. Те не са отговор на въпросите ми, а потвърждение на отговорите ми.
Останалите книги не ми допадат 
Променят ме баналните неща - смърт, раждане, здравословен проблем.

Банално е, но аз се промених коренно след раждането на детето ми. Промени се отношението ми към хората. Всъщност, като се замисля, май това беше периодът, когато търсех нещото, което ще ме промени, т.е. мога да се променя само ако имам крещяща нужда от промяна. Може би ако не беше появата на Лили щеше да е нещо друго, не знам.

Мисля, че просто имам различна дефиниция за промяна на личността от тази на част от пишещите. За мен нормалните, ежедневните, неочакваните или дори цялостните изменения на личността не означават нейната промяна, а разкриването на част от нея, самоопознаването й. Затова смятам, че е незряло да твърдиш, че те е променила книга. Можеш да кажеш, че ти е помогнала да се откриеш, да се саморозапознаеш, но да те е оформила като нов човек е най-малкото признаване на собственото ти безучастие. 
Ако аз днес не съм изпушила пет цигари и цял ден повтарям, че не съм ги изпушила, променила ли съм се ? Ако си редя непрекъснато като мантра "радвай се на малките неща, хайде виж слънцето", променила ли съм се? Истинската промяна настъпва, ако въобще настъпи, след като спреш да мислиш за цигарите /цигарите като метафора/, спреш да си повтаряш колко много се радваш на малките неща, а просто  го правиш. Когато човек престане да мисли за промяната, която е претърпял, най-вероятно наистина се е променил.
Всичко това май съм го казала по-напред, но се опитах да го обясня по -просто. Мисля, че част от писалите по темата също са казали нещо такова.
Многословна съм, признак за незрялост 

Темата се изроди към безсмислено словоблудстване и манипулативно философстване...

Моля някой да и сложи ключа.