Ако се разминем...

  • 3 460
  • 24
  •   1
Отговори
  • Мнения: 2 123
Преди две седмици мой приятел направи опит за самоубийство. Трети подред. Не е изоставен и осиновен. Чувства се необичан и ненужен от малък. Живее с тази болка откакто се помни, сега е на 31.

Казва (цитирам буквално), че му е отнето, това, което всяко дете “генетично очаква” от родителите си – любов и разбиране. Майка му и баща му са съсипани в момента, непрекъснато са над него, умират от страх, че ще има 4ти опит.

Обвинява родителите си в студенина и липса на елементарна грижа към него. Живее сам от няколко години в апартамент от родителите му, иначе всеки ден се храни у тях, те му дават сандвичи за в къщи.

Говорили сме си много по темата, познаваме се от деца, близки сме. Сега брат ми е с него почти денонощно. Чувам изречения, които са ми ужасно познати – чувала съм ги/чела съм ги от осиновени деца...

Питам се къде се разминаваме по пътя – родители и деца... Какво очакват те от нас и какво имаме капацитета ние да им дадем... Как да разпознаем от какво имат нужда и как да го изразим така, че да бъде прието... Много се тормозя по тия въпроси... Обичта сама по себе си явно не е достатъчна ... как да я демонстрираме, ако с детето ни имаме различни изразни средства...

Незнам дали е ясно какво ви питам

# 1
  • Мнения: 3 715
Съвсем честно казано, според мен се тормозиш излишно. Без да искам да коментирам конкретната случка, мисля, че от нея не можеш да правиш генерални изводи за тези неща. Според мен липсата на обич и психичните проблеми са две различни неща. Не че едното не води до другото, просто не е задължително да са свързани.
А по принцип различията се изясняват само с думи.

# 2
  • Русе
  • Мнения: 11 913
Аз също често обвинявам родителите си, които са ми биологични в това че на са ме разбирали и между нас от много години има пропаст.Но отношението на родителите ми, не ми попречи да имам много приятели и прекрасно семейство. Осмислям живота си с тях.
Осиновихме си детенце, което обожаваме и не допускам грешката на майка си,която беше винаги строга и студена с мен.
Радваме му се много и обсъждаме всичко с него.

# 3
  • Мнения: 2 123
Амбър, не говоря за неразбиране в семейството по принцип.
Това, което питам е какво правим ако ние обичаме детето, но го показваме по начин, който не стига до него.
Какво правим, когато взаимната ни обич не достига до адресата си

# 4
  • на път
  • Мнения: 2 804
Вожа работа май ...

За жалост много често умните, надарени, интелигентни, амбициозни но нереализирани (според сопоред собствените си разбирания) хора изпадат в такива депресивни и по-сложни състояния.

И аз имам такъв случай много близо около себе си ... в семейството си. Дълго време не бяхме адекватни в реакциите си защото бяхме непросветени.

Важно е в такива моменти околните да не се чудят какво става, а бързо да се обърнат към специалист и към лечение. Това е единствения шанс на такъв човек да живее и работи пълноценно, да се избягват кризи, самосъжаление и пр.

# 5
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
Фуси, нагаждаш се ако имаш сили
правиш отстъпки и даваш тов дето се иска от теб...ако можеш
но процеса трябва да е взаимен
това е любовта - да даваш това което се иска а не това дето ти искаш и считаш за редно и правлино...
поне за мне така стоят нещата.....
нагаждам любовта си към нуждите и исканията на децата...до колкото мога и до колкото това е РАЗУМНО за МЕН....
и се моля това да доведе до хубави неща

няма рецепта обаче кое е правилно...има психолози и толкова много те3ории.....че и там няма единно мнение какво да се прави и как че да възпиташ здрава психика у детето си...няма и единна теория как сам да си здрав психически....
остава надеждата да успееш напук на всички неясноти

# 6
  • Вън от пространство и време
  • Мнения: 2 277
Това, което питам е какво правим ако ние обичаме детето, но го показваме по начин, който не стига до него.
Какво правим, когато взаимната ни обич не достига до адресата си

Ами търсим професионална помощ ако усетим такова нещо. Явно има някаква причина, поради която нишката се къса. Аз така бих постъпила.

# 7
  • Мнения: 2 172
Фуси, не знам как  се разминаваме и дали това е поправимо.
Дано само опити да си останат на този млад човек...
Знам за един млад  човек, посегнал на живота си преди време, поводът е друг, но е осиновен, първичната травма явно си е казала думата на човек с неговата нагласа. Родителите му, като всички родители са били плътно до него , докато е изплувал от тази криза , слава богу.
Имах позната, която осинови дете.Преди  около година сложи край на живота си.Явно близките й не са разчели знаците за да й помогнат навреме.
Съдби. Всеки има път и никой не може да вземе и частица от пътя на другия, без значение добър или лош.

# 8
  • Мнения: 2 722
Фуси, според мен Аист и d_iva правилно са го казали - съдба и божа работа.
Аз лично смятам да ангажирам мисловната си дейност в по-пряко свързани с отглеждането и възпитанието дела, защото, като се замислиш, ако не се разминете може да дойде края на света и пак резултата да е пагубен. Просто не се тревожа в много дългосрочен план, за да не пропусна безценните моменти сега. По своите /и общоприети до някъде/ виждания, давам най-доброто от себе си, пък "...каквото сабя покаже..."
какво правим ако ние обичаме детето, но го показваме по начин, който не стига до него.
Какво правим, когато взаимната ни обич не достига до адресата си

Ако обичта е взаимна, все някъде ще има пресечна точка.
Ако го показваме по неправилния начин, мисля че би трябвало навреме да забележим отклонения от нормите.

# 9
  • Мнения: 1 652
Напълно съм съгласна с Д_ива, Аист и най-вече с Мама Галя.
Моя колежка на която дъщеря й се сомоуби, каза, че в рода на мъжа й има още трима- свекър й, братът на мъжа й, и братовчедка. Никой от тях не е осиновен. Имам още двама познати , които го направиха- не са осиновени.
Въобще достигането до сърцето на детето не е непременно свързано с осиновяването, нито пък със самоубийството.
По-скоро мисля, че има значение начинът по който се гледа на едно нещо.  Когато се вторачваш във всеки евентуален проблем, виждаш във всичко заплаха за себе си, тревожейки се, че  може да ти се случи- ами то накрая ще се случи, защото го предизвикваш, дори и да не е осиновено детето ти.  Просто  с мислите си създаваш проблеми.

Ще си позволя да препоръчам на авторката на темата- "Подсъзнанието може всичко"- Джон Кехоу и "Подсъзнанието може всичко за деца" от същия автор. В духа на последното Фусий, по-добре да създаваме с мислите си положителна нагласа, отколкото да си създаваме от всеки проблем страхове, и да си мислим,че всички проблеми на света са очакват нас и децата ни, защото са осиновени.

# 10
  • Мнения: 625
   Fussii , не те познавам лично , но ми се струва, че си толкова чувствителен човек и едва ли би могла да изразяваш незабележима обич  Hug
   

# 11
  • Мнения: 1 249
   Fussii , не те познавам лично , но ми се струва, че си толкова чувствителен човек и едва ли би могла да изразяваш незабележима обич  Hug
   
Hug

Напълно съм съгласна с Д_ива, Аист и най-вече с Мама Галя.
...
Ще си позволя да препоръчам на авторката на темата- "Подсъзнанието може всичко"- Джон Кехоу и "Подсъзнанието може всичко за деца" от същия автор. В духа на последното Фусий, по-добре да създаваме с мислите си положителна нагласа, отколкото да си създаваме от всеки проблем страхове, и да си мислим,че всички проблеми на света са очакват нас и децата ни, защото са осиновени.

Фусси въобще не може да бъде обвинена, че се вторачва, че не създава положителна нагласа, че си създава проблеми и пр.
Пита жената бе,  споделя усещания и пр. и ако на някого му е некомфортно последното, то за това си има други причини и Фуси с нищо не е крива, че споделя и пита.

А за мен поне, казаното от Дива и  Аист - от една страна и това от Мама Галя - от друга, са много различни, но нали затова е форум - всеки да изрази мнението си.
Последното поучение, обаче, е вече "друга бира" и няма нищо общо с личните мнения на Дива, Аист и Мама Галя. Самите цитирани книжки определено си струват. И двете съм прочела. Но ... поучаващата има нужда от други уверения, които нито тук, нито на други места може да си осигури.
За нас сте много различни. И не е въпрос на почерк, стил, изразни средства.

  Hug

# 12
  • Мнения: 11 870
този въпрос съм си задавала 1000 пъти, преди и след осиновяването на детето.За съжаление не мога да споделя нищо умно и ценно, тъй като досегашният ми изминат житейски път и хилядите контакти/ вкл. и в професионален план/ с различни и често нелеки съдби са ми показали ,че наистина е божа работа.
Имам твърдото убеждение в това:Любов не се дължи.Или я има или я няма.Може да се подхранва, да се отглежда вече като налично чувство, може да се загуби, попилее поради глупост или системно неотглеждане, може да се изроди ,но не може да се спечели.

С риск да предизвикам неодобрение /но надявам се не и конфликти/ще ви споделя нещо- преди срещата със сина ми аз бях на мнение, че ако детето ,което ми предложат не ми "подаде"някакви сигнали на симпатия, одобрение, елементарно човешко привличане,  много ще се замисля дали да го осиновя.Това, разбира се се отнася за случаите ако ми бяха предложили по-голямо дете, а не бебе, тъй като едва ли бих разпознала бебешките сигнали.За щастие детето от първия миг показа симпатия, макар и не толкова към мен, колкото към мъжа ми.

Децата независимо дали са биологични или осиновени могат да чувстват липсата на любов.Родителите, независимо дали са рождени или осиновители, могат и да не могат да я изразят.Колкото и да е страшно, защо да не си признаем- и в двата случая може любовта просто да я няма.И в едната и в другата посока....

Обичаме родителите си, братя, сестри по биологичен закон- заложено е от природата
Обичаме приятелите си, защото са те- защото нещо във визия, поведение, нещо неуловимо ако щете ни е привлякло към тях,искаме да сме с тях.В още по-голяма, огромна степен това се отнася до съпрузи, интимни партньори.Обичаме ги, не защото са с този статут, а сме ги избрали за такива, защото ни е омагьосала любовта.

Е, явно не е лека задача едно дете, което няма какъвто и да е избор да ни обича, само защото някакви хора са решили, че сме му подходящи за родители.Но по- леката задача е да правим всичко за него от сърце, не толкова както е редно, не толкова както го пище в дебелите книги, а наистина от сърце и то без да очакваме каквото и да е в замяна.Звучи като шаблон и е шаблон, но друга истина аз не съм открила.А дали точно тази любов му е достатъчна, дали тази любов му е нужна- е, има вариант и да не е, но няма вариант да му навреди.

# 13
  • Мнения: 2 123
Да, точно така е - питам и споделям...

Абсолютно съм съгласна, че трябва да живееш с положителна нагласа към света. За мен това не е проблем, или поне така мисля - аз съм си родена с дефекта непоправим оптимист  Crazy

Обаче не мога да си затворя очите пред ставащото с мой толкова близък човек и да не се попитам - ако на мен се случи... как да направя така, че на мен да не ми се случи...
Познавам семейството - инелигентни, умни, порядъчни хора... Вероятно живели с положителна нагласа към света... вероятно водени от мисълта - "Аз ще правя това, което смятам за най-добро, пък синът ми ако иска да ме разбира".

Да, ама явно това не работи... та затова написах това нещо...

Благодаря на всички споделили мнението си   bouquet

# 14
  • Мнения: 11 870
това, което ще напиша може да ви се стори малко встрани от темата, но намирам, че точно тук е подходящото място да го споделя.Няма да навлизам в подробности, защото светът е малък и може да се окаже, че някой познава семейството.Имам познато дете, познавам родителите му преди да се роди детето.Още много преди аз да се омъжа се познавах с тях и за мен те са били образец за възпитание на дете.
познавам ги отблизо, не са само странични наблюдения.Огромна любов, но без глезене, съпричастие към проблемите на детето, фино изграждане на личността му,възпитание в най-устойчивите морални ценности, създаване на вкус към науката, спорта, познанието, природата, историята.Изграждане на самостоятелна ,отговорна и обаятелна личност, роден лидер с много интереси.Мога във всичко да се закълна, че е така.Винаги съм си мислела, че не познавам друго дете така добре отгледано и възпитано и то без натрапливост на принципи и изисквания.

И изведнъж...в трудната пуберска възраст се оказа, че се е случило нещо почти непоправимо.За да ви успокоя само ще споделя, че не е свързано с живота и здравето на детето, но тук не мога да споделя точно какво.Но нещо, което е изровило не яма, не трап, ами все едно земното кълбо се е разцепило м-у дете и родители.става въпрос за тотално недоверие и разминаване в един момент с детето.

Две нощи не съм спала да го мисля, детето е родно дете, обичано и обичащо родителите си.
Ейтова и аз не мога да си обясня, как децата ни уж живеят в спокойствие, любов и доверие, а в един момент все едно зъл магьосник се намесва.
И аз питам- каква е застраховката?Как да не се стига до такива драми?

понякога като съм строга със сина си си мисля дали не го настройвам срещу себе си...но не мога да не му определя граници, иначе ще му е трудно в живота.Като го прегръщам и целувам пък мъжът ми смята, че го глезя.И аз като Fussii искам да попитам кое работи?все съм си мислела, че елементарна прогностика може да се направи, считайки как възпитаваш детето си в детска възраст, но последният случай с моите близки направо ми срина всички представи.



Общи условия

Активация на акаунт