детето и градината

Трябва да научиш детето да възприема смъртта , не като край, а като продължение на живота. На тази възраст друго решение няма. А освен всичко, това си е и самата истина според мен. За да съм ясна- вярвам в прераждането. Така поднесох и на синът ми, моите разбирания за живота и смъртта. Ще ти кажа, какво направих аз, а ти ще си прецениш как да постъпиш.
При нас почина майка ми- той беше на 1 г. Когато осъзна, че баба му няма да се върне - беше на 3 и половина, започна един рев , едни заключения,  едни въпроси..." Ние ще умрем ли? Ти ще умреш ли? Аз ще умра ли? "Опитвах, как ли не да го успокоя- цък!Оттам психолог- и решението- Хората не умират, а отиват горе на небето  и после пак се раждат. Баба ти ни гледа оттам,  и ни се радва! И започват въпросите на детето , но които отговарях съгласно моите разбирания за живота т.е прераждането.
Страхът,че може да ви загуби е естествен. Засега я успокой, че това няма да стане. Но потърси помощта на психолог. Първо обаче проучи, за да не попаднеш на недобър такъв . Потърси  форуми за психологична помощ. Може би някъде online, може да получиш съвет, докато се ориентираш .

Кураж! Всичко се преодолява!

Да, подкрепям напълно Дарена. Моите схващания за прераждането и смъртта са сходни и на малката съм обяснила, че ставаме на "звезди" за известно време и после отново се прераждаме на земята. За сега не се е налагало с конкретен пример да говорим, но моя баща е много болен и тя е приела идеята за дядо, който ще ни гледа като звезда. Естествено е на тази възраст за всички деца да ги е страх да загубят родители и близки роднини. Моята дъщеря също ме прегръща и ме моли да не ставам звезда, понеже ще й бъде много, ама много мъчно...И тогава отново си говорим за живота и смъртта на език, достъпен за нея и в съгласие с моите разбирания.

Горкото хлапе. И аз бях така преди доста години - баща ми почина когато бях на малко повече от 9. Не ми трябваше много време, за да осъзная, че няма да се върне повече. Около година някъде изпитвах панически ужас, че същото ще сполети и майка ми, или пък тя просто ще изчезне/избяга. Бях убедена, че така ще стане, обратното ми се струваше чудо.
От днешна гледна точка имам някакво обяснение, което не знам доколко е резонно - преживелият родител сам е прекалено изплашен, няма идея как ще се справя с новата си роля на самостоятелен родител, отделно едно такова събитие натоварва с бюрокрация (покрай емоционалната травма), въобще човек за известно време губи почва под краката си и това неминуемо се отразява на отношението към/със детето. Колкото и да се опитва да се контролира, колкото и силен(а) да го раздава, колкото и с внимание да се отнася - минава се през такъв период.
Приказките за звездите и небето няма да свършат работа - или поне не хубава работа. Важно е детето да знае, че е обичано и че винаги ще сте заедно. Това трябва да му се повтаря и подкрепя с факти колкото пъти е необходимо, докато мине достатъчно време и осъзнае, че лошият епизод вече наистина е в миналото, съвсем непоправим е, но днес и утре всичко е и ще е наред.
От там насетне - детето и другите деца - ох, много болна тема. Аз 9 години не можех да кажа, че баща ми е починал, от устата ми не излизаше, лъжех, че е по командировки, в чужбина...Сега като си спомня Не можех да кажа "С тати ще ходим...., Тати ще дойде...", отделно като имаш само един родител е по трудно и с парите...
Брат ми (по-малък е от мен с 6 години) - бях достатъчно щура, за да не му липсват приключения когато започна да осъзнава липсата и когато някой заговореше какви са ги вършили през уикенда с баща си, брато спокойно казваше "О, ние със сестра ми, ако знаеш...," обикновенно следваше наистина голяма поразия и всички искаха да са като него. Отделно в училище 2-3 негови съученици казваха, че и на тях съм им сестра - не му се карах и винаги оправях работа, когато са казвали: "Утре без баща ти да не идваш!" Отделно започнах работа на 16-17 години, така че той в значително по-малка степен е изпитвал лишения. Даже доста често ние (аз и той) сме били инициатори на екскурзии (уикенди) с приятелчетата, детска дискотека - нещо, с което техните родители не искаха да се нагърбват/занимават. Истината е, че просто бях там, когато е имал нужда (със сигурност не винаги, но повярвай ми направих всичко възможно).
Сега и двамата сме успели за възрастта си хора. Но той е по-спокоен, по-харизматичен и много по-уверен от мен. Сега аз се уча и с времето харесвам себе си и живота си все повече. На 28 години съм.
Просто бъди до хлапса си, за да знае, че всичко, което се случва е нормално, че оттук насетне следват само хубави моменти и ако се наложи, преобърни света, за да бъде наистина така. Успех, животът е за живите. И е прекрасен.