Здравейте, проблемът ми е следният. Със съпруга ми сме женени от 3 години, познаваме се от почти 5. Обичаме се страшно много, имаме прекрасно дете и уж всичко е наред.
Да, ама не. Той е изключително натоварен в работата си. Работи минимум по 12 часа на ден - няма събота, няма неделя (ако през почивните дни е с нас, то телефонът му не спира да звъни и все едно пак е на работа). Аз също работя, но ежедневието ми никак не е натоварено, дори бих казала, че е отегчаващо скучно.
Много ме боли затова, че съпругът ми все няма време за нас с детето. Непрекъснато се тормозя, плача и страдам като гледам в парка другите семейства как се разхождат прегърнати, после оставят детето на някоя баба и отиват да се забавляват. Вече не мога да се преструвам на щастлива и всичко, което вижда мъжът ми като се прибере вечер по тъмно, е унилата ми физиономия. Секс правим, но почти винаги по моя инициатива. Вчера отново поисках, той каза, че сега иска да гледа филм, на което аз реагирах доста глупaво - нацупих се и се обърнах на другата страна. Той, естествено се ядоса и каза, че не може да бъде залепен за мен. Стана ми болно... Не искам да бъде залепен за мен, искам просто да се прибира навреме от работа и да ни отделя внимание...
Ясно ми е, че за момента това е невъзможно, поне докато не приключи работата си по един проект (който всъщност трябваше да е приключен преди 5-6 месеца, но поради ред причини още не е). И в същото време не мога да се преструвам, че не ми пука. Притеснявам се, че ще го отблъсна с поведението си (не е приятно да се прибираш размазан и да гледаш тъжна, ревяща жена). А не знам как да бъда актриса...
Не можем да говорим. Той не иска, опитвала съм се...
Душата ми моли за обич и внимание. Моля ви, кажете как да преодолея себе си, как да не му създавам допълнително напрежение, как да изтърпя този период...
Тежко ми е. Много.
Да, ама не. Той е изключително натоварен в работата си. Работи минимум по 12 часа на ден - няма събота, няма неделя (ако през почивните дни е с нас, то телефонът му не спира да звъни и все едно пак е на работа). Аз също работя, но ежедневието ми никак не е натоварено, дори бих казала, че е отегчаващо скучно.
Много ме боли затова, че съпругът ми все няма време за нас с детето. Непрекъснато се тормозя, плача и страдам като гледам в парка другите семейства как се разхождат прегърнати, после оставят детето на някоя баба и отиват да се забавляват. Вече не мога да се преструвам на щастлива и всичко, което вижда мъжът ми като се прибере вечер по тъмно, е унилата ми физиономия. Секс правим, но почти винаги по моя инициатива. Вчера отново поисках, той каза, че сега иска да гледа филм, на което аз реагирах доста глупaво - нацупих се и се обърнах на другата страна. Той, естествено се ядоса и каза, че не може да бъде залепен за мен. Стана ми болно... Не искам да бъде залепен за мен, искам просто да се прибира навреме от работа и да ни отделя внимание...
Ясно ми е, че за момента това е невъзможно, поне докато не приключи работата си по един проект (който всъщност трябваше да е приключен преди 5-6 месеца, но поради ред причини още не е). И в същото време не мога да се преструвам, че не ми пука. Притеснявам се, че ще го отблъсна с поведението си (не е приятно да се прибираш размазан и да гледаш тъжна, ревяща жена). А не знам как да бъда актриса...
Не можем да говорим. Той не иска, опитвала съм се...
Душата ми моли за обич и внимание. Моля ви, кажете как да преодолея себе си, как да не му създавам допълнително напрежение, как да изтърпя този период...
Тежко ми е. Много.
И на мен ми е кофти в тези моменти, но и не мога да очаквам от него да се клонира. Ние не сме сиамски близнаци, че да се мъкнем навсякъде заедно. Все пак той е поел основната отговорност за издръжката на семейството и не може да си излиза от работа всеки път, когато трябва да ходя с децата някъде на разходка или на лекар. То, така само при нас трябва да стои. На мен ми е достатъчно да зная, че когато е вкъщи прави всичко по силите си да се занимава с децата, да си разменим и ние по някоя приказка. Ако беше някой калпазанин на дивана или работохолик нямаше хич да ми е приятно и да съм вдигнала революция поне 100 пъти. Но като зная, че няма как, какво друго мога да направя. Колкото по-големи стават децата, толкова по-самостоятелен живот ще водят и нещата ще станат по-лесни.
На психолог ходих. Каза, че страдам от емоционална зависимост. Но не ми помогна по никакъв начин. 