Добротата ще спаси света /малко чудо на Голяма Богородица/

Усмихна ми деня! Благодаря ти! 

Много се радвам, че съм прибавила още малко светлина и топлина в деня ви 

Относно това, че в църквите не биха отказали да дадат свещ безплатно, не знам, не съм питала никога...
Но няма как да не доразкажа какво се случи като отидох в Руската църква... Повечето от вас знаят, че храма е доста малък, освен това централната част е преградена с въженце и достъпа е само до предверието /през деня, когато няма служба/. Като влязох, беше около 14ч., в църквата имаше доста хора, адска жега, свещите едва запалени се превиваха и стопяваха и като стигнах до гишето ... видях набързо надраскан лист: В обедна почивка съм  . Събрахме се още хора без свещи, въртяхме се, чакахме, нищо.. и никой не се появи  Отидох да си свърша работата и пак се върнах и този път успях 
А за чудесата... те се случват и са навсякъде около нас. Знам, че Бог ми изпрати този добър човек и то наистина мигновено, в отговор на силното ми желание.
Няма случайни неща, другари 
Преди години някак се бях отвратила от свещениците, спрях да им вярвам, не така си представях Божиите служители, никаква духовност не усещах у тях. Вярата е във всеки и може навсякъде да отправиш молитва щом е от душа и е искрена. Но полека лека се случи да срещна много добри хора, истински отци, благи и човечни и порива да запаля свещ в храм се върна 
Миналата година на погребението на едномесечния син на моя приятелка, опелото трябваше да извърши свещеника, който преди месец беше кръстил дъщеря ми. Целия трепереше и плака като дете, наложи се да го успокояваме и майката, която е изключителен човек /красива, мъдра, силна и добра/ утешаваше всички с топли и сърдечни думи.
Така де, много се разписах...
Бъдете! И благодаря, че ви има!

 

Да,Чут Чут това е истината.Но в този толкова комерсиален свят все по-рядко се сещаме за това.
Като че ли изчезват тези ценности.
Затова "малкото чудо на голяма Богородица" толкова силно ме зарадва.
Дай Богу повече случки като тази,за да се омиротворим и отворим сърцата си за доброто

 

Трогнахте ме, момичета! До сълзи!   

В Библията е казано: Каква полза ако придобиеш цял свят, но загубиш душата си. В крайна сметка, всички ще напуснем тоя свят и ще отидем в отвъдното с едната гола душа - без нито една от материалните придобивки, дето сме ги трупали цял живот.

Между другото, и аз познавам свещеници, които заслужават уважение. Не бива да слагаме всички под общ знаменател. Всяко стадо си има мърша, но то си е за тяхна сметка.

Лек и приятен ден на всички! Обичам ви! 

Наистина красива случка.

И аз скоро не бяг чела нещо толкова красиво И се чудя, ако има справеливост, защо добри хора просят, а толкова лоши тънат в разкош. Или може би изкуплението на просията го е направила човека добър?

И аз познавам еди стар свещеник-Иванчев, който ми върна вярата !!

Добри хора има и ще има. Зарадвах се да прочета темичката   

защо когато прочета нещо толкова хубаво и човешко,ми се стяга гърлото и ми се насълзяват очите?
дано до всяко добро същество застане поне още едно.

Звезделина,  застават и още как, едно добро привлича друго и така 
Имах едно гадже и то все повтаряше колко били гадни хората, какви интриганти, използвачи, как всеки иска да те "прекара" и т.н. Рипнах веднага, че не е прав, че ето около мен има безброй прекрасни хора, добри приятели, мили колеги. Той веднага каза, да, вярно е, но ти си изключение. Обясних му, че съвсем не е така, че около всеки от тези хора има също други, които са чудесни, но не можа да ме разбере и да проумее, че всичко зависи от него и неговата нагласа. Много ни пречат предубежденията и стените, които сами си изграждаме и ни пречат на видим доброто у всекиго. Докато пиша ми влезе в главата една строфа от стихотворение, не помня дали е от Антон Страшимиров или Веселин Ханчев или пък от друг автор/от хепи соц-а/ за един престъпник дето "В затвора попаднал на хора и станал човек".

За ерата на Водолея и на мен ми попаднаха някои книги, както и такива за "Кристалните деца" и наистина често имам усещането, че обществото става по-духовно и отворено 

Грин Дрийм, благодаря ти за споделеното.  И моето сърце се стопли, и очите ми се напълниха със сълзи, докато четях мненията на момичетата.
Цитатът в горния ти пост не беше ли от Вапцаров? Забравили сме вече.
Мисля, че тук мога да споделя една мисъл, която прочетох преди години и ми се струва наистина като аксиома / за материалното / : "Богат е не този, който има много, а този, който няма нужда от нищо".

Страхотна история, благодаря, че сподели  Понякога имаме нужда да ни припоням, че чудесата са всеки ден около нас.

автора е Недялко Йорданов

Да, на Вапцаров се оказа
Ето я цялата:

      ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

                  Ние спориме
                         двама със дама
                                 на тема:
                  "Човекът във новото време".

                  А дамата сопната, знаете -
                  тропа, нервира се,
                             даже проплаква.
                  Залива ме с кални потоци
                                     от ропот
                  и град от словесна
                                атака.

                  - Почакайте - казвам, - почакайте,
                                               нека... -

                  Но тя ме прекъсва сърдито:
                  - Ах, моля, запрете!
                                  Аз мразя човека.
                  Не струва той вашта защита.

                  Аз четох как някой
                             насякъл с секира,
                  насякъл сам брат си, човека.
                  Измил се,
                     на черква отишъл
                                  подире
                  и... после му станало леко. -

                  Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
                  Но аз
                     понакуцвам
                          в теория
                  и рекох полека,
                           без злоба,
                                 човешки,
                  да пробвам със тази история. -

                  Тя, случката, станала в село Могила.
                  Бащата бил скътал
                                 пари.
                  Синът ги подушил,
                             вземал ги насила
                  и после баща си затрил.

                  Но в месец, или пък
                                във седмица само
                  властта го открила и... съд.
                  Ала във съдът
                        не потупват по рамото,
                  а го осъждат на смърт.

                  Отвели тогава злодея
                                  злосторен,
                  затворили този субект.
                  Но във затвора попаднал на хора
                  и станал
                       ч о в е к.

                  Не зная с каква е
                           закваса заквасен,
                  не зная и как е
                             замесен,
                  но своята участ
                         от книга по-ясна
                  му станала с някаква песен.

                  И после разправял:
                       "Брей, как се обърках
                  и ето ти тебе
                           бесило.
                  Не стига ти хлеба,
                               залитнеш
                                  от мъка
                  и стъпиш в погрешност на гнило.
                  И чакаш така като скот
                                  в скотобойна,
                  въртиш се, в очите ти - ножа.
                  Ех, лошо,
                     ех, лошо
                         светът е устроен!
                  А може, по-иначе може..."

                  Тогава запявал той
                  своята песен,
                  запявал я бавно и тихо
                  Пред него живота
                          изплаввал чудесен -
                  и после
                      заспивал
                          усмихнат...

                  Но в коридова
                          тихо говорят.
                  Сетне секунда покой.
                  Някой полека вратата отворил. -
                  Хора. Зад тях часовой.
                  Някой от групата,
                  плахо и глухо,
                  казал му:
                       "Хайде, стани."
                  Гледали хората
                           тъпо и кухо
                  сивите, влажни стени.

                  Онзи в леглото
                             разбрал, че живота
                  е свършен за него,
                  и в миг
                  скочил, избърсал потта от челото
                  и гледал с див поглед
                                   на бик.
                  Но лека-полека
                            човека се сетил -
                  страхът е без полза,
                                  ще мре.
                  И някак в душата му
                              станало светло.
                  - Да тръгнем ли? - казал.
                              - Добре.
                  Той тръгнал. След него
                                     те тръгнали също
                  и чувствали някакъв хлад.
                  Войникът си казал:
                                "Веднъж да се свърши...
                  Загазил си здравата, брат."

                  Във коридора
                           тихо говорят.
                  Мрак се в ъглите таи.
                  Слезнали после на двора,
                                     а горе
                  вече зората блести.
                  Човекът погледнал зората,
                                     в която
                  се къпела с блясък звезда,
                  и мислел за своята
                            тежка,
                              човешка,
                                жестока,
                                   безока
                                      съдба.

                  "Тя - моята - свърши...
                                 Ще висна обесен.
                  Но белким се свършва
                                 със мен?
                  Животът ще дойде по-хубав
                                     от песен,
                  по-хубав от пролетен ден..."

                  Споменал за песен
                               и нещо се сетил.
                  В очите му пламък цъфтял.
                  Усмихнал се топло, широко и светло,
                  отдръпнал се, после запял.

                  Как мислите, може би
                                  тука се крие
                  един истеричен комплекс?
                  Мислете тъй както си щете,
                                        но вие
                  грешите, приятелко, днес. -
                  Човекът спокойно, тъй - дума
                                           след дума
                  и твърдо редил песента.
                  Онези го гледали
                            с поглед безумен,
                  онези го гледали с страх.

                  Дори и затвора
                           треперел позорно,
                  и мрака ударил на бег.
                  Усмихнати чули звездите отгоре
                  и викнали:
                         "Браво, човек!"
                  Нататък е ясно. Въжето
                                     изкусно
                  през шията, после
                                смъртта.
                  Но там в разкривените,
                  в сините устни
                  напирала пак песента.

                  И тук започва развръзката, значи.
                  Как мислиш, читателю, ти? -
                  Тя, бедната дама, започна да плаче,
                  започна във транс да крещи:
                  "Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
                                             сякаш
                  като че там сте били!"...
                  Какъв ти тук ужас?! -
                          Той пеел човека. -
                  Това е прекрасно, нали?

Айде и аз се просълзих! Благодаря на всички ви, за смелостта да покажете добротата, която носите.