За споделянето на децата с родителите им

Мисля, че е въпрос преди всичко на темперамент, и чак след това - на полезни практики от страна на родителите.

Аз съм интровертен тип и ясно си спомням, как буквално ми теглеха думите с ченгел от устата. Никога не съм имала нужда да споделям, дори и сега разговори от сорта "как ми мина денят" ме отегчават.

Синът ми е безумно екстровертен, абсолютно всичко, което му се случва, го разказва - подробно, картинно, до най-малките подробности. Дори и разни "малки тайни" ми споделя, като ми обяснява преди това, че "това е тайна и не трябва да ти го казвам" 
Няма нужда от особено насърчаване, макар че като беше малък с цел стимулиране по време на проговарянето съм прилагала разни занимателни игри като "опиши подробно предмета" и други, като например подробно да описвам как е минал моят ден, как съм се почувствала от дадена случка, какво съм си помислила, какви изводи съм извадила. Има някакъв резултат, защото сега го забелязвам, че разказва по същата схема - случка-чувство-мисъл-извод... Например: Днес Х ме бутна на площадката, много се ядосах, помислих си дали да му се разсърдя, но реших, че не го е направил нарочно и после пак си играхме.

При всички случаи обаче на детето трябва да му идва "отвътре" да споделя.

 Напълно съм съгласна, че е въпрос на темперамент. С двете ми деца е различно. По-големият, още от малък, ме търси, за да споделя абсолютно всичко, до най-малката подробност. Малкият е много самостоятелен, за всичко сам иска да решава и всичко сам да преценява и прави. Той е на годините на сина на авторката. Гледам го по същия начин, опитвам се да го предразполагам по същия начин като брат му, но е съвсем различно. Не споделя като батко си и това е! Аз се опитвам да му внушавам всячески, че съм му приятел и се старая да разбере, че винаги "ще съм на линия" , ако му потрябвам и засега смятам това за достатъчно. Държа се приятелски с него и не го притискам. Пък и е малък. С времето, предполагам, ще свикне, че съм до него и ако поиска ще може да сподели. Като не-не! Моя ще е грижата да разбирам по косвен път какво става с него и да се старая да помагам с каквото мога. Истината е, че аз съм същата. Въпрос на характер, предполагам. Не ме е страх, не ме е срам, но просто не обичам много-много да споделям лични неща. Та така...

Темперамент,да,но  насърчаването помага на децата,които не са склонни да споделят,да го направят.Голямата ми щерка е голяма бърборица(ако не сподели,все едно не е станало),за разлика от малката.Та като забърборим с голямата и малката не изтърпява без да се намеси.Но най-важното е да има диалог.Аз също споделям,разбира се това,което преценя.Разказвам случка например и това как съм се почувствала.Изслушвам,а когато не ми е по силите,казвам"не сега".Ако правите разни неща заедно няма начин да не намерите общ език.Зуки,ти сама си забелязала това при игра.Ами то и при възрастните е така.Споделяш,с  когото имаш нещо общо и от чиято оценка не се стахуваш

Синът ми е на 7 години и много трудно споделя каквото и да било. Винаги за всичко съм му "вадила с ченгел" думите от устата... Това ме притеснява доста, защото с годините ще се появяват сигурно доста проблеми и случки около него и ако не споделя, аз няма да съм в течение, съответно няма да мога да му помогна със съвет или друго... 
Не знам как да го променя да стане по-открит и разговорлив, предполагам - просто си е такъв характер... и все пак...  Ще следя темата...

Характерът е много важен, така е. Останалото зависи от нас. Тъй като не можем да променим характерите им поне можем да им създадем условия да споделят. Предполагам, че се научават от нашето поведение. Ако ние сме склонни да споделяме с тях някакви наши случки или емоции започват и те да го правят, сигурно се чувстват равви с нас. Каквото повикало, такова се обадило.

Имаш право донякъде. Аз съм интровентен тип. Почти никога с никого не споделям. И понеже и аз съм на мнението на RadostinaHZ, че - каквото повикало, такова се обадило, търся причините най-вече в себе си. Затова и се стремя постоянно да влизам в диалог с него. Вечер като си легнем двамата, той ме прегръща като голям мъж, гали косата ми, казва ми, че ме обича. Аз започвам да му разказвам нещо, което ми се е случило и какви чувства е породило у мене. Той понякога прави връзка с неговото прекарване на деня и започва да разказва, но изведнъж спира, като че ли в главата му "светва предупредителна лампичка", и продължава да говори на съвсем друга вълна или да ми отклонява вниманието с това, че иска колата си ил друга играчка, че му се яде нещо. Просто си личи, че съвсем съзнателно избягва да говори за нещо.
Той, както вече споменах, е много контактен, много "отворен", много приказлив. Почти няма човек, който да познава детето ми и да не му се възхищава. Започва да "завързва" разговори с напълно непознати хора - в магазина, пред блока или просто на улицата. Не е затворен, та да си мисля, че му е от характера.
За да повдигна темата, най-много ме провокира следното. От 1-ви юли посещава сборна група в ОДЗ-то, в което си ходи на ясла по принцип. В едната смяна са учителките - сестрата и лелката - които са го гледали преди да тръгне в сборна група, т.е. от неговата си група. В другата смяна са други лелка и сестра, но сестрата го е гледала поне месец в неговата си група и той я познава донякъде. Обаче сутрин като го заведа и види, че на смяна "чуждата" сестра, започва да плаче и ме хваща за краката и ми казва, че не иска на училище. Така започна да се държи от 3-4 дена. Вечер се върти, не спи добре, бълнува, проплаква. Казва ми постоянно, че не иска да ходи на училище и че си иска неговата си смяна, неговата си група. Когато го питам дали някой го е ударил, дали го е наказвал или нещо подобно, той отрича. Усещам напрежение в него. Но нищо не споделя повече. Изглежда омарлушен. Много се тревожа за него. Нищо не мога да "измъкна" от него, зада разбера поне нещо, което го кара да се държи така. Само предполагам, че вероятно сестрата може да го е ударила или да му се е развикала, не знам. Направо не знам, какво да правя.

Моето дете споделя засега. Ако нещо не му харесва, ако някой го е ударил или обидил, ако госпожата му се е скарала. В сборната група не е имал проблеми (според неговите думи), дори си има нови приятелчета 

Зуки, според мен никой не го е ударил, а просто на детето не му е комфортно в новата сменена обстановка. Аз го разбирам - същата бях като малка....Дано да се промени детето, защото иначе ще ти е доста трудно.

И аз около сборната група последния месец искам да науча повече за ежедневието им- за по-големите каки и батковци, за другата учителка, но много малко ми казва дъщеря ми. Усещам я, че се чувства по-добре когато е на смяна една от нейните учителки, но когато питам, тя казва "ами не помня, забравих ... спинка ми се, хубаво беше" или се прави, че не е чула.
Май не й е зле там, но повече не мога да изкопча и доста ми тежи.
От друга страна си мисля, че сборните групи са полезни.Трябва да се научат да се приспособяват, да контактуват с нови хора.

Синът ми засега споделя всичко и то без да съм настоятелна.Иска ми съвети,което ме радва.

За мен е въпрос на характер·
Дано да го промениш, защото е важно·
Моята щерка за сега всичко споделя
и аз непрекъснато питам за всичко·

С дъщеря ми сме много близки. Не знам дали е до характер, но аз се държа с нея като с равна, все едно ми е приятелка, а не дете. Само за детската градина не иска да споделя много-много, но като я оставя на мира и спра да я бомбардирам с въпроси се отпуска и по някое време сама идва при мен и си казва, каквото я е впечатлило.

Дъщеря ми е още малка,но ще съм много радостна,ако
успея да я предразположа да ми споделя всичко,когато
му дойде времето де.

Син ми за сега всичко споделя.Дано продължи

Споделят и двамата. За мен са много важни разговорите с тях, много ценни. В никакъв случай не изисквам дневни отчети, не ме интересува напр. какво е яла малката , питам само дали е било вкусно. Дали е било интересно, нещо ново научила ли е, на какво се е смяла, нещо тревожи ли я... ей такива неща. Не пропускам да кажа и аз моите си неща.
С брат и също си говорим за всичко без проблеми. Ще стане на 19г а се чуваме на ден минимум 3-4 пъти по телефона. Така сме свикнали ...да споделяме и хубаво и лошо. Понякога дори ми досажда като ми звънне и каже - говори ми че ми е скучно, стига си работила' . Знам къде ходи, с кой ходи ... естествено аз държах на това от момента в който стана достатъчно голям за да излиза и ходи сам из града. И досега е така... ако излязат на дискотека, преди да влязат в лудницата ми звъни да каже че влизат и няма да си чува гсм-а, да не се притеснявам ако реша да звънна. Сутрин намирам смс-и с координатите му и къде е останал да спи и т.н. задължително.
От известно време обаче се стремя да намаля това общуване защото той трябва да се откъсне от мен. Реве ми се от мъка но така трябва да стане. 
Имам си дребната слава Богу.

п.п. никога и нищо не съм споделяла с майка си, само по задължение колкото да не е без хич. Тя не се интересуваше от мнението ми, не приемаше мотивите ми, жел;анията ми. Бях много по-близка с татко, той умееше да ме изслушва. Предполагам, че наваксвам сега с моите деца. И ужасно съжалявам, че те нямат такава връзка с баща си...