Детето се е ядосало,че нещо в играта му не се получава (нямаше как да съберем и Прасчо, и Мама Кенга,та и Йори в пожарната кола) и започва да вика, да удря (по килима, по дивана, по стените...) и да хвърля играчките.
Баща му започва да му обяснява да не се ядосва,че това не помага,че в края на краищата ще му вземе играчките,щом така се отнася с тях.
Аз мълча,за да покажа съгласието си, но всъщност не съм много съгласна.
Все пак ми не се иска да натрупва всичко в себе си (най-вероятно,защото аз съм точно такава непоправимо интровертна), още повече като дете.
Докъде разрешавате на децата си да изразят гнева си,емоциите си? (а "не плачи" казвате ли им?)
Има ли място тук нашето разрешение всъщност?
Да прежалим ли играчките?
Не разглеждам ситуация,в която гнева е насочен и се излива върху друг човек (или котката )