Любими откъси, мисли и пасажи от книги, стихове, с които живеем

“Човек може да живее само с това, което може да го накара да умре.”
                        Екзюпери

Право е, че няма никакво значение-бил ли съм роден или не, живял или неживял, мъртъв ли съм или все още само умирам. Аз ще продължа да правя това, което съм правил, без да зная при това какво точно правя, какъв съм аз, къде се намирам и съществувам ли изобщо...

Самюъл Бекет

Най-важните неща се определят най-трудно. Това са неща, от които се срамуваш, защото думите ги принизяват; думите смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски раземри. Но има и нещо друго, нали? Най-важните неща се крият близо до мястото на което принадлежи сърцето ти, те са като ориентири към съкровище, което твоите неприятели искат да ограбят. Можеш да направиш открития, които карат хората да те гледат странно, без да разбират какво точно си казал или пък си казват толкова ли е важно това, което мислиш, че ти иде да плачеш, когато говориш за него. Това е най-лошото, мисля: когато тайната остава заключена не по желание на разказвача, а по желание на човека, който би трябвало да те разбере.

Ст. Кинг

Животът ни е взет назаем. И за него важат по-други закони отколкото за този, в който сме се родили, и то такива, които повеляват да се вземе от живота колкото се може повече.  А как ще го постигнеш, това си е лично твоя работа.

Ремарк

Маргарита, цитата на Стивън Кинг ми е един от любимите. Благодаря ти, че ме върна към старите ми тедрадки и тефтери! И на авторката на темата също!

"Нас не ни помнят с това, което сме били, нито с постъпките, които истински ни обрисуват, а много често с нещо дребно, нещо неприсъщо, сторено, когато сме прекрачили само за миг извън обичайната орбита на нашия живот."

..."аз съм беден и нямам нищо освен мечти.
Пръснах своите мечти в краката ти.
Стъпвай леко, ти стъпваш на мечтите ми."

"Златният храм" Уилям Голдмън

Поздравления за темата.

Цитирам по памет:
"Вестниците трябва да се четат редовно - каза О.Бендер, но като видя недоумението в очита на компанията, допълни: Но и това не винаги помага."

"Телевизията е нещо съвършено. Натискаш копчето, излягаш се на канапето и изпразваш ума си от всякакви мисли. Започваш да гледаш мехурчетата на първичната кал. Не е нужно да се концентрираш. Не се налага и да реагираш. Нито пък да помниш. Умът ти не ти липсва, защото не ти е нужен. Сърцето, черният дроб и белите дробове продължават да функционират нормално. Намираш се в състояние на покой, нещо като дълбока нирвана. И ако в този момент в стаята ти влезе някой досадник и ти каже, че приличаш на муха, залепена за празна консервена кутия, не му обръщай внимание. Той вероятно няма пари да си купи телевизор."

Реймънд Чандлър

Кроасания, благодаря за темата.
Маргарита, благодаря ти за цитата на Стивън Кинг.
 
Ето нещо, пак от Стивън Кинг, което също ми е любимо:

 "Твоите приятели те дърпат назад. Не знаеш ли? Да, твоите приятели те дърпат, те са като баласт на краката ти. Не можеш да се спасиш. Можеш само да се влачиш с тях."  
                                                             Из сборника "Особени сезони"
                                                                                   "Есен над детството"

"Да си  добър приятел с някого е само добър начина да го накараш да направи за теб неща, които не би направил никога, за никой друг. Приятелството е също така взаимно споразумение за защита, начин да обединиш силите си срещу тълпите, които само чакат, за да ти смачкат носа и да вземат онова, което искат. Всички знаят, че това точно е приятелството, но никой не си признава."
                                                                                    Дийн Кунц,  из "Убежище"

Намерих тетрадката 

Да слезем да възпяваме невъзпеваемото,
да предложим най-накрая на загадката Едип,
една тръба на генерала справедлив на кон,
фалшив нос на невинния,
хляб на скъперника,
смях на навъсения,
на рогатия бюрократ прозорец
с изгледи към здрача,
на коравия лустро,
плач на вятърничавия,
гладиоли на свенливия,
леки воали на якия,
сакат ангел на вечно безсрамния,
фалоси от пурпур на госпожите приятни,
и да пуснем котарака с тенекия на опашката
от галерията до мазата, от мазата до галерията,
от галерията до мазата.

               Хосе Анхел Валенте

И нещо от Ваня Щерева  :   "Първо правиш секс, после показваш интелект. Тръгнеш ли с интелекта, забрави за секса"

Може да не звучат разбираемо, но това са два от откъсите, които предават по някакъв начин усещането, с което живея...


"- Ха! Тогаз беше друго. По платото цъфтяха цветя, а мостът беше камък, проснат над поточето. Щото бях влюбена.
- Значи наистина се променя според погледа? - изненада се Агнес.
- Ти не се ли убеди на свой гръб? Ще се смаеш колко висок и разклатен е мостът, ако си се вкиснала.
- Питам се колко ли висок е бил за Баба...
- Момиче, може и облаци да са минавали отдолу (...)"

Тери Пратчет, "Захапи за врата"


**************
"Главата ми туптеше, а сърцето ми сякаш щеше да се разпадне на парченца.
Амбър!
Спомних си Амбър и изведнъж ми стана по-леко да вървя.
Амбър беше най-великият град, който винаги бе съществувал и винаги щеше да съществува. Амбър винаги е бил и винаги ще бъде, и всеки друг град, навсякъде другаде беше само хвърлена сянка от някоя фаза на Амбър. Амбър, Амбър, Амбър… аз те помня. И никога вече няма да те забравя. Предполагам, че дълбоко в себе си, не съм те забравил и през всичките тези векове, в които се скитах по сянката Земя, защото често нощем сънищата ми бяха смущавани от образи на твоите зелени и златни островърхи кули и просторните ти тераси.(...) Амбър, безсмъртният град, от който всеки друг град е взел формата си, аз не мога да те забравя (...)"

Роджър Зелазни, "Деветте принца на Амбър"


***********
А, и това стихотворение ... :


Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки...
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.

Яна Кременска, "Пастирка на звезди"

Рекоха ми, че този път ще ме отведе до океана на смъртта и аз насред пътя свърнах обратно. И оттогава пред мен извиват само криволичещи и глухи околни пътеки …

братя Стругацки, не помня от коя книга

-----------------------------------------------------

Всичко, което се случва, се случва.

Всичко, което със случването си предизвиква да се случи нещо друго, предизвиква да се случи нещо друго.

Всичко, коет със случването си предизвиква себе си да се случи отново, се случва отново.

Но това не става непременно в хронологичен порядък.

Дъглас Адамас, Почти Безобидна - една от частите на Пътеводител на галактическия стопаджия

"Юрий Гагарин, къде си летял?
 хубаво пички, дали си е..л?"

Светльо Витков
Онзи от Хиподил

Мария Станкова, из "Наръчник по саморъчни убийства".

"Есен е, значи е следобед. Есените започват следобед. Следобедите са есенно време. Слънцето се уморява от непрестанно слънцестоене и се приготвя за зимата. Зимата е вечна привечер. Пролетта е разсъмване. Лятото си е бял ден.

След като разпределям старателно сезоните, мога да се ориентирам във времето. Моето време. Ето, денят угасва, значи есента си отива и наближава осемнадесетият час, а с него и зимата. Още една зима в денонощието.

Пуша. Не мога винаги да пуша. Когато мъжът си е вкъщи, нямам права. Аз съм омъжена жена. Принадлежа на някой. Всъщност, принадлежа на всеки, освен на себе си. Душата на омъжените жени прилича на холандско сирене. Тялото на омъжените жени - нива на баир. Чувам как собственикът върви и псува тази крива нива. Нивите на баир изискват усилия. Всеки мрази усилията. И кривата нива се псува. Чувам я. Уморени есенни псувни.

Поглеждам пожълтелия часовник. Забравям, че съм човек. Забравям всичко на този свят. Гледам хипнотизирано времето и получавам заповед за действие. Време, заповед, клонинг. Аз съм от времето на клонингите. Нещо ме задейства. Нещо събира смелост цели три години и сега ме командва със строг глас. Моят строг глас!

Случва се машините да се развалят. Хората също се развалят. Дали само женените хора се повреждат? Събрали се един мъж и една жена, опитали се на вкус, харесали се и единият изял другият? Ако не успее да го изяде - поврежда го?... Аз съм повредена, омъжена, спуквана от вечерно-зимни побоища жена. Жена ли съм?

Не знам дали съм жена, но нощем сънувам рисувани филмчета. Сядам в леглото и гледам огромен бял несъществуващ екран. Смея се до задушаване. После не се смея. Омъжените жени нямат право да гледат рисувани филми, нямат право да се смеят нито на сън, нито наяве. Мразя тъжни омъжени жени. Пуша. Има още време до осемнадесетия час на денонощието. После нямам права. Сънувам анимационни герои откакто съм омъжена. Когато бях нормална, сънувах цветни приключения. Сега виждам черно - бяло. Нощите са сиви. Аз съм сива, дори мисля, че съм безцветна. Имам обаче черна половинка.

Сега съм в очакване на черното. Сега съм скована от ужас. Сега седя в кухнята, пуша и се гледам отстрани. Сега съм аз и не съм аз."....

***

Ромен Гари, из "Сияние на жена"

"И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов - може - и това е най-гадното.
....Може да потърсим убежище и забрава и в сексуалността и да живеем като автобусна спирка.
И така, проявете предпазливост, тя винаги е добро извинение.
....Или пък тръгнете утре с мен. Не правете глупостта да минете някъде встрани поради излишък на житейски опит.
Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното.
Нямате представа доколко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас.
Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите."

***

Фернанду Песоа , "Книга на безпокойството"

…”Бях станал рано, но все още не се готвех за съществуване”

***

 “Страхът от смъртта е като страха от орехова черупка в кекса ти: мисълта, че е там някъде, те кара да минаваш през живота с повече внимание, с усилени на max сетива, с пръст на копчето за пауза, подготвен да запишеш в паметта си залезите, вкараните голове и целувките, и да изтриваш без угризения шамарите, червените светофари и задръстванията. Мисълта за смъртта превръща живота от скучна закуска на крак в най-вкусното – бавно преглътнато, усетено на върха на небцето – парче от кекса на вселената…”

Ина Григорова

***

ЕЛИН РАХНЕВ, БЛУСОВЕ

Блусовете са предварителна нагласа за смърт. Без да разбират собствената си посока, те танцуват под тъжния ритъм на тротоари, трамваи, заблуди, незапочнати дни, неизживяни сезони. Все пак, когато музиката на дългата нощ спре, блусът се сепва и тръгва напред? към детството си, когато е бил малка детска приспивна песен.

***

"Не се заблуждавай, че щом някой се опитва да те утеши, той живее безметежно сред простите и нежни думи, които понякога ти помагат. В живота му има много трудности и тъга, далеч надхвърлящи твоите. Как иначе би намерил подобни думи!?!''

Райнер Мария Рилке

***

"На изток от рая" на Стайнбек
За забравилите ето посвещението в началото на книгата:

"До Паскал Ковичи

Скъпи, Пат,
веднъж ти ме свари да дълбая някаква фигурка от дърво и ми каза:"Защо не ми издялкаш нещо?" Попитах те какво искаш, а ти каза:
"Кутийка"
"За какво ти е?"
"Да слагам разни неща."
"Какви неща?"
"Каквито ми падне"--рече ти.
Добре, ето ти кутийката. В нея съм сложил всичко, почти всичко, което имам, но тя пак не е пълна. В нея има и болка, и възбуда, добри и лоши чувства, зли и светли помисли, радостта на първозачатието, и малко отчаяние, и неописуемия възторг на съзиданието.
И освен всичко това--цялата ми благодарност и обич към тебе.
А кутийката пак не е пълна.

Джон"

"От топлата земя до самото небе нещо се залюля и се надигна в задъхващ порив към щастие и блаженство..."

"Стори й се, че той й позволи да надникне в неговота душа и това, което видя там за миг беше замайващо и страшно със своята недоизказаност. То не можеше нито да се изрече, нито да се обелеч в мисли, а можеше да се съзерцава. Никога досега не беше се докосвала до душата му с такава осезаемост."

Емилиян Станев; из "Иван Кондарев"

Кроасания, благодаря за темата! 

Има птичи пътища,
а дири по небето няма;
нещо е живяло, отминало,
оставяйки ни нещо.
У. Уортън, Пилето
 
"Не знам защо хората се стесняват да изразят открито пред света стремлението си един към друг, най-мощното и най-нежното природно привличане, правят се на горди или равнодушни и не се сещат, особено ако са млади, че пясъкът на живота ни е отмерен от Бога до песъчинка и че небрежно пропиляната секунда е безвъзвратно потънала във вечността. И не се ли сещат те, младите, че в този глас на сърцето се крие цялата сила на човечеството, целият божествен смисъл на неговото съществуване, с всичките му пирамиди, Омири и Шекспири, Девети симфонии и Рапсодии в синьо, с цялата възхитителна прелест на стиховете за Суламити и Жулиети, и разните му там Нифертити, Мона Лизи и Мадони."
Анжел Вагенщайн, Петокнижие Исаково

"Това е природен закон - силните поглъщат слабите, но апетитът им е прекалено голям за храносмилателната им система и от това получават дрисък и киселини, които се лекуват с революции. Последните пък от своя страна създават хаос, а от хаоса се раждат нови светове и дано утрешният свят бъде по-малко подрискан от сегашния."
пак там

Ще се включа отново.