Дразни ли ви показното възхищение?

Как може дори да ти хрумне, че съм ти се ядосала? Няма такова нещо - просто изказах мнение и хихи запазих равновесието - ти си крайно толерантна към хората, аз съм крайно нетолерантна, когато касае осиновяването. Нищо лично, никакво ядосване, просто мнение.

Зависи от настроението ми. Но в общия случай ми се струва странно как може да се възхищаваш на нещо, което си е съвсем в реда на нещата - за мен поне.

Мисля, че зад повечето реплики няма искреност, а нездраво чисто клюкарско любопитство и провокация. Съвсем съзнателна провокация, чиято цел е задоволяване на "сапунарския интерес стил дързост и красота". За днес спирам, че трудно си подбирам думите.

Дразня се, много се дразня, а в момента съм просто бясна съседката, която по принцип не понасям и която днес най-нахално, докато си миеше пред вратата ни зяпаше, докато се качваме в асансьора, та се наложи да й кажа, че от много зяпане боли глава.
Иначе на никого не казвам и няма да разправям от къде ми е детето. Въпросите парирам с изречението: "Не е ваша работа" и вече всички си траят.

Аз не се дразня.Вероятно защото ми е било отправяно само няколко пъти и придружено с толкова чиста демонстрация на съпричастност(една позната се разплака от радост)че няма как да се уязвиш.Маман ме дразнеше в началото с репликите,че видиш ли което дете дойде у нас голям късмет ще има.Сега смени позицията все благодари на Бог,че точно това дете е дошло и да сме благодарни на Съдбата.
А иначе понякога в изказваното възхищение прозира болката на хора с репродуктивни проблеми не можещи да прекрачат егото и възпитанието си и да си осиновят детенце.При все,че примера е пред очите им-колко е прекрасна и великолепна Доника.
А и друго ме дразни,като се изцепи някой:
-И сега това дете добре да го гледате!
Не,аз исках йоркширски териер ма нямаше и докато чакам взех дете.
Но момичетата са прави,че в очите на обществото винаги ще си останем осиновители,не родители и всяко по-различно действие на детето след време ще се дължи на гена му.

Аз, като неосиновителка, да си кажа моята гледна точка. Ако видя някоя комшийка или близка с дете и не знам, че е осиновено, е най-вероятно да кажа: "Честито! Каква красавица." или нещо подобно. Ако знам, че е нямала деца и извъднеж води едно 2 годишно, най-вероятно ще попитам кой е малкия принц / принцеса. На отговор "Мой е", ще разбера, че е осиновен, но пак ще кажа "Честито!". Обаче на отговор "Осинових го" ще се почувствам неудобно и глупаво, защото в първия момент ще се опитам да внимавам за думите си и точно тогава има най-голяма вероятност да изрека някоя от необмислените фрази.
Това, което искам да кажа е, че и от вас зависи как ще поднесете информацията, за да получите "правилно" възхищение. Искате с вас да се отнасят като с родители, но и вие трябва да се държите като такива.
В класа по пиано на сестра ми имаше един Янко. Знаех, че е осиновен, но никога не съм говорила за това. Приемах го като дете на родителите му. На един концерт чух как една жена попита "Ваше ли е момченцето, което свири? ", като жената искаше да изрази възхищението си. Отговора беше "Осиновен е, защо, проблем ли има?". При подобно отношение е много вероятно отсрещната страна да се почувства глупаво. Не казвам, че всички вие се държите така, но помислете и над тази гледна точка. Нетактично поднесената информация, че едно дете е осиновено, може да шокира отсрещната страна и да я накара да се почувства неудобно.
По-важното за мен е, че дори и глупави и нетактични, тези изказвания са добронамерени.

Дали? Какво би могла да означава фразата "Аз самата никога не бих осиновила, но на вас ви се възхищавам?". Може ли човек да се възхищава на нещо, което самия той не би направил, т.е. то е срещу неговите разбирания? Ами според мен не може.

Това с честитото наистина е най-приятният и същевременно неочакван отговор. Съседката срещу нас, жена на моя възраст, която има момче с месец по-голямо от Бобо, ни видя на площадката, махнахме си и дойде. Не сме особено близки, но ние с мъжа ми ги харесваме и уважаваме, макар и да не общуваме много. Та жената дойде, видя детето и каза "Честито". Това е, просто, обикновено и много мило. Аз се засмях и казах: "Благодаря". Това беше най-истинската и приятна реакция на страничен човек. Всички други реагират с просташко любопитство, наш ли е, къде е бил досега и всякакви подобни. Само казвам, че не ги интересува къде е бил, детето е наше и толкоз. Ако искат клюки, да четат "Шок".

Фоксче, може да означава, че жената е изумена от факта, че сте осиновили, още повече, че тя е против тази процедура, но все пак не желае да ви засегне и за това се опитва да каже нещо добро според нея. Вярно, че пак ви засяга, но не защото е недобронамерена, а защото не го разбира и идея си няма как да реагира.
А за възхищението не си права. Възможно е човек да се възхищава на постиженията на другите, дори и самия той да не приема за себе си тези постижения.

Може, а и сигурно е така, но за мен е дразнещо и ме води до извода, че е сто пъти по-добре аз в подобни ситуации, когато не знам какво да кажа, да си замълча, отколкото да изръся някоя глупост.

Наистина една част от хората просто не знаят как да реагират. Повечето, които са ме питали чие е детето и аз кажа "мое" изтърсват едно "честито" и гледат като гръмнати не защото търсят "жълтения" в случката, а просто защото не знаят как да реагират, да покажат, че се интересуват от детето, но не по този клюкарски начин, какво да попитат и така. Едни приятели като ни срещнаха започнаха да му се радват и понеже сме близки, а им се видя деликатно положението и направо казаха - много се радваме, какво се казва в такива случаи? И ние: Честито! И те - честито! И после всички се засмяхме.

Разбира се, по-добре е да замълчим, като не знаем какво да кажем. И все пак се утешавам, че са добронамерени. Най-много се ядосах, когато ми казаха "Ама как така ще вземеш храненик в къщата си, тя родната му майка не го иска, а ти..."
Подобни реплики ме дразнят много повече, защото те са злобни, груби, клюкарски и няма нищо добронамерено в тях.

Фоксче, мисля, че може човек да каже подобно нещо и да е искрен. Защото има разни хора - много от хората, които ни честитят и ни се радват сами никога не биха осиновили - просто защото не имат някакви бариери в себе си или поради някакви други, важни за тях, обстоятелства. Не знам, поне така си мисля аз.
Дали се дразня, когато някой ми се възхищава - ами в началото да. После взех да не им обръщам внимание. Дразни ме и сега, ако някой след като знае, че детето е осиновено, почне да ми опява колко приличал на мен. къде аз, пък и баща му с тъмна коса и очи, а той рус и със сини. Тогава викам, а в грешка сте, одрал е кожата на дядовците си (те пък за късмет и двамата руси и със сини очи).Обаче да си призная най-много ме дразни, когато малкият направи нещо и не някой друг, а баща му самодоволно се усмихва и вика "същият като мен" (е, каква гордост, и той бил навремето така правил и от сорта). Може и да греша, знам ли, но не веднъж сме имали пререкания с него по този повод. Според него аз прекалено се вдълбавам в това, че е осиновен, не го изтласквам назад този факт и по този повод няма да дам шанс на детето да се чувства нормално. Може и да е прав.

Забравих да допълня, Фоксче, защо мисля така - дано да не ми се обидите с ДарЗаМен. Ще ви дам пример със себе си - аз например се възхищавам на тези от вас, които осиновяват втори път, но самата аз не бих го направила. По простата причина, че ме е страх. Че няма да се справя, че няма да мога да обичам еднакво двете деца, че по-голямото може да се почувства нежелано или че нещо не е наред с него и затова сме решили да осиновим второ. Признавам, все глупави страхове, ама ей на, не мога да се оттърся от тях. Понякога ми се иска отново да гушна още едно бебче, но не ми достига кураж и решителност. И по тази причина се възхищавам на хората, които го правят и някои преодоляват тези си страхове, а на някои изобщо не им идват дори на ум. Затова мисля, че някой може искрено да се радва на осиновяването, но сам да каже, че не би осиновил. Просто защото не може да се пребори със своите си страхове и предразсъдъци. А не защото вижда нещо нередно, обидно или срамно в осиновяването.

денс бях на лекар с дъщерята и сина
сестрата бе някаква дет не съм я виждала
и ме гледа втренчено и пита "то малката трябва на баща си да прилича"
аз съм сама с двете си деца
аз й казах "да на него прилича" тя и наистина прилича на него
дали го прави щот е видяла, че детето наистина не прилича на мен - мъжа ми се смее, че не съм го раждала аз...
вие...вие какво щяхте да си помислите...

кога проблема е в нас, а кога в хората отсреща?