Повод да пусна тази тема е едно изказване на venera oт друга тема.
Попаднах на един откъс от "В обятията на Шамбала" на Мулдашев,който много ме впечатли и искам да го пусна тук.
Цената на съвестта
Докато крачех, си спомних за един страшно богат човек, който бе довел при мен децата си. Дъщерята и синът му безнадеждно страдаха от кокоша слепота. Умолявайки ме да измисля нещо свръхестествено, той изведнъж обърна внимание на моето доста качествено хирургично облекло и се поинтересува за цената му. Изгледах го недоумяващо и отговорих, че струва 2000 рубли. В отговор той докосна ревера на своето сако и заяви, че то струва 2000 долара (30 пъти повече), като намекна, че ако измисля нещо, също ще имам такова. В отговор само свих рамене и се вгледах в сакото, но то не предизвика в мен никакви емоции - нищо особено, поомачкано сиво каре.
„Етюдът със сакото", разбира се, не успя да стимулира моя мисловен процес. Още повече че никога не съм отличавал скъпия плат от евтиния. Дори не съм забелязвал дупките по собствените си дрехи. Тогава само се намръщих и му предложих да остави децата си в нашата клиника, за да се опитаме по хирургичен път да им върнем поне малко от зрението.
„Поне малко" не го удовлетвори. Намекна, че ако процентът е по-голям, ще отпусне сума и за панталон на същата цена. Представих си, че ако върху моята и без друго не толкова мощна фигура увиснат и подобни карирани панталони, с които поради безобразната им цена няма да си позволя да седна върху мръсна пейка със залепнала на нея дъвка, неизбежно ще се превърне в роб на свръхскъпия костюм и винаги ще помня цената, на която е закупен. А и карето предизвикваше в мен асоциации със затвор.
С една дума, отказах карирания костюм. Тогава той ми предложи раиран, който още повече засили затворническата асоциация и аз го изгледах ядно, като му обясних, че операцията ще е само опит и не мога да гарантирам дали ще има положителен резултат. Дори ако добави към костюма чорапи и боксерки. Богатият все още не схващаше за какво му говоря и продължаваше да мисли за онова бельо, което никога не употребявам поради неприязънта към думата боксерки. Стори ми се, че всеки момент ще предложи да ми купи и скъпи партенки.
В края на краищата страшно богатият човек изостави безплодните си опити да ме облече според своя бутиков вкус и насериозно се зае да философства за умението си да печели пари, за ролята им при свободата на личността, докато поради глупост и невнимание не заяви, че богатите хора могат да купят всеки добър лекар.
- Често ми се случва да чувам подобни думи от богати хора -подскочих тогава. - Един петролен бос твърдеше същото!
Помня, че лицето ми стана мораво от яд, а на врата ми запулсира вена. Заявих, че един истински лекар не може да бъде подкупен с нищо. Защото истинският лекар подхожда към всеки болен с душевно състрадание. За съжаление тъй и не съумях да му обясня, че парите възпрепятстват Бог да ти подскаже как да разпознаеш и да излекуваш болестта.
В отговор богатият извади от джоба си пачка долари и каза нещо от сорта, че пред такава сума няма да устоя и ще измисля всичко, необходимо за неговите деца, които той много обича.
Едва сдържайки се да не го изтикам грубо зад вратата, аз му препоръчах да се обади след половин година - дано дотогава успея да измисля нещо. А пачката долари натиках демонстративно във вътрешния джоб на шикозното му карирано сако, като без да искам се докоснах до противната му потна кожа.
Той се върна след три години, когато децата му вече бяха напълно слепи. Този път носеше раирано сако. Разбира се, изразих възмущението си, че идва толкова късно, но... какво да се прави! Страшно богатият човек се заоправдава, че децата са свикнали да прекарват зимата в Южна Африка, а лятото - в Южна Англия, затова му било трудно да ги замъкне в студената Русия. Заяви също, че пристигането им в родината, още повече в провинциалната Уфа, може да се третира почти като героизъм и е чест за нашия град. Затова аз, доктор Мулдашев, би трябвало особено да се постарая, за да не се окаже, че децата му напразно са били пътя. За парите да не мисля - пачката долари си е моя.
Трябва да ви призная, че по онова време наистина вече бях разработил нов метод за лечение на пигментния ретинит, тоест кокошата слепота. Децата имаха шанс да прогледнат, но само шанс, а не стопроцентова гаранция. Вгледах се в безпомощно разтворените им слепи очи и ги съжалих - те не бяха виновни, че никой не им беше разкрил сладостта на понятието родина. Не разбираха, че Бог определя коя да е родината на всеки от нас, като изпраща духа му в тялото на младенец, който се ражда в една или друга част на земното кълбо. Не знаеха, че ако пренебрегнеш Божието решение и се назовеш с непрестижната дума емигрант, това е много голям грях. Може би пигментният ретинит, чийто порочен ген предизвиква заболяване максимум в 50% от случаите, беше наказание за греха, който бяха допуснали, отнасяйки се към святата дума родина като към празен звук и предпочитайки по-добрите климатични условия на южния бряг в Англия или Африка.
Едно от децата, доколкото си спомням - синът, заплака и за-повтаря, че му е омръзнало да седи тук и иска прислужничката Лурдис да му донесе прясно кокосово мляко. При мен нямаше кокосов орех, а и не усетих желание да пратя някого до магазина. Чакащите пациенти изпълваха целия коридор. Пък и Русия не е кокосова страна. Щеше да е по-добре, ако момчето беше поискало пържени картофи.
Тогава внезапно си спомних, че преди три години страшно богатият човек бе споменал как хора като него могат да купят всеки добър лекар. С неприязън изгледах издутия вътрешен джоб на луксозното му раирано сако и заявих, че ще оперирам децата му, но безплатно. Същото бях направил вече за петролния бос.
Както и в неговия случай, и сега думите ми предизвикаха ефекта на взривила се бомба. Богатият заповтаря, че всеки труд, независимо дали е само опит, трябва да бъде заплатен и той е готов да го стори. Аз обаче се заинатих и настоявах на своето. Спомних си за едно момиченце от град Вологда с плитчици и червена панделка, което страдаше от същото заболяване. Спомних си слепите й очи, родителите й - селяни с мазоли по ръцете и с поглед, взрян в мен с отчаяна надежда. Спомних си и нощните си бдения, когато разработвах новия метод за лечение на пигментния ретинит, наоби-колен от колегите си учени, и разбрах, че ние бяхме измислили
този метод заради обикновеното селско момиченце с червена панделка, което най-вероятно никога не беше опитвало кокосов орех. За нея основна храна бяха пържените картофи от собствената градина, ухаещи на родната руска земя.
Ударих с юмрук по бюрото и повторих, че ще оперирам децата му безплатно. Мъжът се обърка и се изпоти. Разбра, че парите не винаги имат власт над света. Шикозното му сако сякаш увисна на едното рамо, върховете на елегантните му обувки затрепериха и се приближиха един към друг, придавайки му вид на мухльo. Дясната му ръка извади от джоба вишневочервена кърпа за около двеста долара и изтри с нея челото.
Изпитах жалост към него - човека без родина. Изплаших се, че може би ще откара децата си и ще ги лиши от надеждата да видят нашия прекрасен свят. Страшно богатият човек вече ги беше лишил от едно щастие - от родината, а сега бе готов да ги лиши и от друго - Божията светлина. Отново си спомних момиченцето с червената панделка от Вологда. Силно ми се прииска да хапна пържени картофи. Извиках секретарката и я помолих да ми изпържи малко картофи. Разбира се, поканих гостите си да ги опитат.
Очите на богатия се присвиха с омраза. Беше попаднал в безизходица. Беше обиколил целия свят със своите слепи деца, пръскайки наляво и надясно долари, изнесени преди време от бившата родина. И ето че сега съдбата го бе върнала обратно там, където някога го бе насочил Бог, определяйки Русия за негова родина. А той се беше възползвал от историческия момент и бе изнасял, изнасял и изнасял парите, иззети от обикновените хора, обричайки ги на участта да ядат само пържени картофи. Той знаеше обаче, че жителите на тази страна не само оцеляват благодарение на картофите, но и правят открития, без да се сещат за пари, като се ръководят само от мисълта, че изобретението ще е полезно дори и за онези, които се наслаждават на сянката под кокосовите палми, сладостно съзнавайки, че са подсигурени за сто живота напред. На масата на тези откриватели, които влагаха цялата си душа в науката, вкусно ухаеха обаче пържени картофи.
Страшно богатият вирна нос и гневно ме погледна право в очите. Не видях в тях нищо божествено. От тях надзърташе друг бог - чужд, неразбираем и неприятен за мен. Полазиха ме тръпки. Продължавах обаче да гледам спокойно през очилата си в тези чужди очи.
Страшно богатият все пак откара децата си и не ми позволи да ги оперирам. След няколко години узнах, че е починал. Погребали го там, в чуждата земя, и сигурно след ковчега са носели единственото, което бе постигнал в своя живот - огнеупорна каса с пари. Нищо не зная за съдбата на децата му. Напълно възможно е да са ги ограбили и някъде там да се препитават само с пържени банани. А може пък да са си добре и прислужничката Лурдис да им поднася за обяд пържени картофки.
Кой знае кой вятър ни отвя в чужбина и понеже няма случайни неща, кой знае какви уроци трябва да учим -може би кармично
Попаднах на един откъс от "В обятията на Шамбала" на Мулдашев,който много ме впечатли и искам да го пусна тук.
Цената на съвестта
Докато крачех, си спомних за един страшно богат човек, който бе довел при мен децата си. Дъщерята и синът му безнадеждно страдаха от кокоша слепота. Умолявайки ме да измисля нещо свръхестествено, той изведнъж обърна внимание на моето доста качествено хирургично облекло и се поинтересува за цената му. Изгледах го недоумяващо и отговорих, че струва 2000 рубли. В отговор той докосна ревера на своето сако и заяви, че то струва 2000 долара (30 пъти повече), като намекна, че ако измисля нещо, също ще имам такова. В отговор само свих рамене и се вгледах в сакото, но то не предизвика в мен никакви емоции - нищо особено, поомачкано сиво каре.
„Етюдът със сакото", разбира се, не успя да стимулира моя мисловен процес. Още повече че никога не съм отличавал скъпия плат от евтиния. Дори не съм забелязвал дупките по собствените си дрехи. Тогава само се намръщих и му предложих да остави децата си в нашата клиника, за да се опитаме по хирургичен път да им върнем поне малко от зрението.
„Поне малко" не го удовлетвори. Намекна, че ако процентът е по-голям, ще отпусне сума и за панталон на същата цена. Представих си, че ако върху моята и без друго не толкова мощна фигура увиснат и подобни карирани панталони, с които поради безобразната им цена няма да си позволя да седна върху мръсна пейка със залепнала на нея дъвка, неизбежно ще се превърне в роб на свръхскъпия костюм и винаги ще помня цената, на която е закупен. А и карето предизвикваше в мен асоциации със затвор.
С една дума, отказах карирания костюм. Тогава той ми предложи раиран, който още повече засили затворническата асоциация и аз го изгледах ядно, като му обясних, че операцията ще е само опит и не мога да гарантирам дали ще има положителен резултат. Дори ако добави към костюма чорапи и боксерки. Богатият все още не схващаше за какво му говоря и продължаваше да мисли за онова бельо, което никога не употребявам поради неприязънта към думата боксерки. Стори ми се, че всеки момент ще предложи да ми купи и скъпи партенки.
В края на краищата страшно богатият човек изостави безплодните си опити да ме облече според своя бутиков вкус и насериозно се зае да философства за умението си да печели пари, за ролята им при свободата на личността, докато поради глупост и невнимание не заяви, че богатите хора могат да купят всеки добър лекар.
- Често ми се случва да чувам подобни думи от богати хора -подскочих тогава. - Един петролен бос твърдеше същото!
Помня, че лицето ми стана мораво от яд, а на врата ми запулсира вена. Заявих, че един истински лекар не може да бъде подкупен с нищо. Защото истинският лекар подхожда към всеки болен с душевно състрадание. За съжаление тъй и не съумях да му обясня, че парите възпрепятстват Бог да ти подскаже как да разпознаеш и да излекуваш болестта.
В отговор богатият извади от джоба си пачка долари и каза нещо от сорта, че пред такава сума няма да устоя и ще измисля всичко, необходимо за неговите деца, които той много обича.
Едва сдържайки се да не го изтикам грубо зад вратата, аз му препоръчах да се обади след половин година - дано дотогава успея да измисля нещо. А пачката долари натиках демонстративно във вътрешния джоб на шикозното му карирано сако, като без да искам се докоснах до противната му потна кожа.
Той се върна след три години, когато децата му вече бяха напълно слепи. Този път носеше раирано сако. Разбира се, изразих възмущението си, че идва толкова късно, но... какво да се прави! Страшно богатият човек се заоправдава, че децата са свикнали да прекарват зимата в Южна Африка, а лятото - в Южна Англия, затова му било трудно да ги замъкне в студената Русия. Заяви също, че пристигането им в родината, още повече в провинциалната Уфа, може да се третира почти като героизъм и е чест за нашия град. Затова аз, доктор Мулдашев, би трябвало особено да се постарая, за да не се окаже, че децата му напразно са били пътя. За парите да не мисля - пачката долари си е моя.
Трябва да ви призная, че по онова време наистина вече бях разработил нов метод за лечение на пигментния ретинит, тоест кокошата слепота. Децата имаха шанс да прогледнат, но само шанс, а не стопроцентова гаранция. Вгледах се в безпомощно разтворените им слепи очи и ги съжалих - те не бяха виновни, че никой не им беше разкрил сладостта на понятието родина. Не разбираха, че Бог определя коя да е родината на всеки от нас, като изпраща духа му в тялото на младенец, който се ражда в една или друга част на земното кълбо. Не знаеха, че ако пренебрегнеш Божието решение и се назовеш с непрестижната дума емигрант, това е много голям грях. Може би пигментният ретинит, чийто порочен ген предизвиква заболяване максимум в 50% от случаите, беше наказание за греха, който бяха допуснали, отнасяйки се към святата дума родина като към празен звук и предпочитайки по-добрите климатични условия на южния бряг в Англия или Африка.
Едно от децата, доколкото си спомням - синът, заплака и за-повтаря, че му е омръзнало да седи тук и иска прислужничката Лурдис да му донесе прясно кокосово мляко. При мен нямаше кокосов орех, а и не усетих желание да пратя някого до магазина. Чакащите пациенти изпълваха целия коридор. Пък и Русия не е кокосова страна. Щеше да е по-добре, ако момчето беше поискало пържени картофи.
Тогава внезапно си спомних, че преди три години страшно богатият човек бе споменал как хора като него могат да купят всеки добър лекар. С неприязън изгледах издутия вътрешен джоб на луксозното му раирано сако и заявих, че ще оперирам децата му, но безплатно. Същото бях направил вече за петролния бос.
Както и в неговия случай, и сега думите ми предизвикаха ефекта на взривила се бомба. Богатият заповтаря, че всеки труд, независимо дали е само опит, трябва да бъде заплатен и той е готов да го стори. Аз обаче се заинатих и настоявах на своето. Спомних си за едно момиченце от град Вологда с плитчици и червена панделка, което страдаше от същото заболяване. Спомних си слепите й очи, родителите й - селяни с мазоли по ръцете и с поглед, взрян в мен с отчаяна надежда. Спомних си и нощните си бдения, когато разработвах новия метод за лечение на пигментния ретинит, наоби-колен от колегите си учени, и разбрах, че ние бяхме измислили
този метод заради обикновеното селско момиченце с червена панделка, което най-вероятно никога не беше опитвало кокосов орех. За нея основна храна бяха пържените картофи от собствената градина, ухаещи на родната руска земя.
Ударих с юмрук по бюрото и повторих, че ще оперирам децата му безплатно. Мъжът се обърка и се изпоти. Разбра, че парите не винаги имат власт над света. Шикозното му сако сякаш увисна на едното рамо, върховете на елегантните му обувки затрепериха и се приближиха един към друг, придавайки му вид на мухльo. Дясната му ръка извади от джоба вишневочервена кърпа за около двеста долара и изтри с нея челото.
Изпитах жалост към него - човека без родина. Изплаших се, че може би ще откара децата си и ще ги лиши от надеждата да видят нашия прекрасен свят. Страшно богатият човек вече ги беше лишил от едно щастие - от родината, а сега бе готов да ги лиши и от друго - Божията светлина. Отново си спомних момиченцето с червената панделка от Вологда. Силно ми се прииска да хапна пържени картофи. Извиках секретарката и я помолих да ми изпържи малко картофи. Разбира се, поканих гостите си да ги опитат.
Очите на богатия се присвиха с омраза. Беше попаднал в безизходица. Беше обиколил целия свят със своите слепи деца, пръскайки наляво и надясно долари, изнесени преди време от бившата родина. И ето че сега съдбата го бе върнала обратно там, където някога го бе насочил Бог, определяйки Русия за негова родина. А той се беше възползвал от историческия момент и бе изнасял, изнасял и изнасял парите, иззети от обикновените хора, обричайки ги на участта да ядат само пържени картофи. Той знаеше обаче, че жителите на тази страна не само оцеляват благодарение на картофите, но и правят открития, без да се сещат за пари, като се ръководят само от мисълта, че изобретението ще е полезно дори и за онези, които се наслаждават на сянката под кокосовите палми, сладостно съзнавайки, че са подсигурени за сто живота напред. На масата на тези откриватели, които влагаха цялата си душа в науката, вкусно ухаеха обаче пържени картофи.
Страшно богатият вирна нос и гневно ме погледна право в очите. Не видях в тях нищо божествено. От тях надзърташе друг бог - чужд, неразбираем и неприятен за мен. Полазиха ме тръпки. Продължавах обаче да гледам спокойно през очилата си в тези чужди очи.
Страшно богатият все пак откара децата си и не ми позволи да ги оперирам. След няколко години узнах, че е починал. Погребали го там, в чуждата земя, и сигурно след ковчега са носели единственото, което бе постигнал в своя живот - огнеупорна каса с пари. Нищо не зная за съдбата на децата му. Напълно възможно е да са ги ограбили и някъде там да се препитават само с пържени банани. А може пък да са си добре и прислужничката Лурдис да им поднася за обяд пържени картофки.
Иначе наистина текста е абсурдно-пролетарско-идеалистично написан. Беден=живеещ в Русия=праведен