Какво правим когато децата "отработват" болката

k.dimitrova, намери добър псохолог и заведи детето си.

Ако не се лъжа, К. Димитрова е психолог.

Но когато си въвлечен в такава ситуация и пряк свидетел, е много трудно да правиш трезви преценки.

Калина, дайте си малко почивка. Писах, може и да не съм била много ясна, в другата тема за "фалшивата майка". Ако децата заровят много надълбоко преждевременно, може да не успеят да се справят.
С Ирина сега сме в тайм аут, точно по тази причина. Явно са доста чувствителни и бързи в растежа си хлапета, но са си хлапета. Звучи странно, но засега е по-добре да отбиваш поривите им за разговори, ако мислиш, че ще им дойде много.

Аз за малко да направя беля. Видях какво е да стигне до ръба, не бива. Не и на тази възраст.

Иначе, какво правя? Слушам, говорим, помагам й да не се обърква в желанието й да даде обяснение на това нерационално поведение, да не се разкъсва, и да не насочва вината към себе си, както да не гради фалшиви митове.
Но само, докато не стане опасно за здравето й. Отвъд това, категорично не й давам вече да отива.

Детската градина усложнява положението на този етап. Почивните дни ни дойдоха добре. Мисля си да ги заведа при баба им за ден-два. Обичат да ходят на село и може да се откъснат за малко. Превръщат в традиция вечерните разговори за нея, "Тя си тръгна, аз излязох от кошничката. Пълзях, пълзях след нея и махах за довиждане, но тя не се обърна. После те чаках, мамо. Много те чаках." Направо се питам на колко години е това моето мъниче. На 4 години колко точно разбират?
Пораснали осиновени деца, през какво се минава? Как се справяте? Това за първичната рана... Аз я виждам в очите на моето дете, а не исках да повярвам.

Незнам как аз се справям,гледам много да не мисля за първите ми мигове на земята,а за това,че сега имам толкова хора около мен,които ме обичат.
А за Цеци и на нас ни е много трудно и на него.Като го питам"Защо го правиш мамо?"някаква агресия без причина и той казава"Незнам мамо,нещо от вътре ме кара."
Най-новото е като каза тази вече,че татко му не му е татко и не му никакъв.Аз гледах да реагирам споко на ситуацията и исках да поговорим защо мисли така и го казва,кое го кара,но съпруга ми спонтанно се нервира и му спря телевизията и аз не можах никакъв разговор да проведа с Цецко,защото той само ревеше докато пак му пуснаха любимите рейнджъри.Трудно им е на нашите любими малки същества,трудно ни е и на нас,но може би колкото повече порастват повече ще си отговарят първо сами на въпросите в главичката им и после ще ни казват онези думички,от които нас родителите ни боли - не си ми мама,не си ми тати.
Успех на всички и дано имаме търпение и достатъчно време за да им помогнем да разберат тази си "първична рана".

Май се справих. Стигнахме до големия въпрос "Онази жена майка ли ми е?"
Стигнахмеи до "Май искам да е..." Основното за мен е доверието, което Вики показа с тази искреност. Пусна ме до най-скритите си болки. И то в нощта на Възкресението.
Аз й се заканих на първичната рана, порепетирах здраво във форума и засега е повече от добре. Ама какви кошмарни 2 седмици бяха. Как ме гледаше. как личеше обшекчението, което изпитва. какво ли ми готви малката лимонка Преси? Той само слуша и мълчи.
Ако това беше се случило в пубертета не ми се мисли. Как ли се "обработва" идеята за двете майки? Милото ми малко юначе!

Нямам представа как се обработва тази идея. Още повече при нас тази друга майка ще има реален образ,който Маги ще трябва да вижда веднъж в месеца. Не знам как ще реагира.Ще бъда обаче до нея,ако тя има нужда да и помогна. Засега нямам време и енергия да се притеснявам за това.Като му дойде времето,ще му мисля.
Искам да споделя с вас нещо за тази първична рана. Все още чета книгата......И мисля така- лекар съм и знам,че всяка рана може да бъде излекувана с правилното лекарство.Коя трудно,коя лесно,но става. Ще остане белег,да,но той може да бъде почти незабележим и няма да руши живота. Може това да ви прозвучи елементарно като мислене и пак да ме сдъвчат,че не разбирам. Но аз си избрах този начин да се справя с болката на Маги.Ще я лекувам с обич,разбиране,доверие и безусловна подкрепа,така,както постъпвам и със собствената си дъщеря.

всяка крушка си има опашка, естествено. аз предпочитам да бъда в някои моменти прагматик, макар, че съм ужасно емоционален човек. какво е МАЙКА. дума.
преди всичко пол-жена, после жена, родила дете, после жена, отглеждаща и отгледала  дете. понякога е най-разумно да мислим посредством тълковен речник и да се отърсим от емоционалния заряд на думите. защото той важи най-вече за нас, възрастните. натрупал се е през годините от опит, чувства, преживявания. защо можем да обичаме бабите и дядовците си, когато са повече, а да не можем да обичаме различно две майки. едната много, другата малко. или пък хич..........
аз боготворях едната си баба, другата просто беше факт.
пречупено е и през болката и желанието ни да сме единствените майки на нашите деца. коя е всъщност тази жена, тази майка. ами жената, родила детето. това е истината. и само толкова. следващата майка съм аз, жената която отглежда, обича и се е посветила на това дете. говоря естествено само от теория, практиката тепърва ме чака. но смятам да се придържам към тези принципи, да не придавам емоционално значение на думата майка, или поне да не го насаждам по този начин на детето, по който аз го чувствам, защото моята дума майка няма да има същото значение, както думата майка в съзнанието на детето.
абе доста сложно звучи, но си мисля да помогна на алекс да подреди майките  в мислите си. всяка на своето си място.
бях пуснала едно време тема за отглеждането на дете в българия или чужбина. мисля, че тук ще ми е по-лесно. този народ не изпитва нужда от трагиката, която носим ние със себе си, от фатализма. мисля, че ще успея да предпазя александра поне докато е малка и крехка от лутания в непознати дебри и се надявам, че след това, когато започне да мисли малко по-самостоятелно да може по-рационално да подреди пъзела си. естествено е важно и отношението на хората тук към хомосексуалните бракове. има сума ти семейства с деца и две майки, или пък само с двама бащи. има черни, бели и жълти. самият факт, че тук обществото е по-толерантно ще ми помага в мисията ми.
незнам дали това, че е толкова усмихнато, бясно и ведро дете, се дължи само на факта, че никога не е минала през институция. безспорно това е важен фактор, но си мисля, че явно и още не усеща моите страхове. ако се постарая да ги смекча, може би ще намеря верния път.
пак повтарям, това са само теории, дано практиката да не се различава много то тях. и естествено са актуални за моя случай. просто споделям.

По-интересното е, че каквото и да мислим допреди да се случи, после се оказва, че детето си носи свой характер и емоционалност, които определят възприемането и реакциите му. Изобщо не сме толкова значими като водещи, а по-скоро като съпровождащи в тези моменти.

Остава ни да гледаме с широко отворени очи и уши и когато се налага да смекчаваме малко ударите, по-често обаче, сме просто наблюдатели на този "процес". Което понякога не е и толкова лошо. Далеч по-добре, отколкото да се опитваме да бъркаме в душите им и да се пробваме като механици, без да сме наясно какво точно се случва в тях.

Аз не знам дали успявам да дам добри и "правилни" отговори на Ирина, но когато излезе от поредният си такъв период, осъзнавам все по-ясно, че много повече цени факта, че съм била до нея и с нея без да я критикувам или опитвам да я ръководя, че съм я изслушала и приласкала.

Що касае възприемането на понятието майка - за зрелият и рационално мислещ човек нещата са пределно прости, но за децата не е така. И ако до вчера съм гледала с недоверие на теорията, че детето може да идентифицира настоящата майка с биологичната, спрях да се съмнявам, когато Ирина ме попита: Може ли да си представим... само наужким, че ти си Тя и да те ударя?!

Може би при децата с непълно осиновяване или при приемните семейства, разделянето на образите е по-лесно, заради възможността да виждат тази жена в действителност. При другите, обаче, липсата на реален образ подхранва това объркване.

Здравейте, много се извинявам, че пиша във вашия форум. Преди много време по погрешка попаднах на него от скрол менюто долу вдясно и от тогава периодично поглеждам - защото има много логика, в начина, по който вие възприемате децата като богатство, защото приятелят ми има дете, което виждаме много рядко и за мен е важно да науча за неговия свят (за това и форумът на отглеждащи сами е много полезен и поучителен за тези, които заварваме вече разтурени семейства). Но най-вече защото първия път, когато попаднах тук прочетох в една тема, че на осиновените деца в Бг се гледа с "друго око". Това ме потресе. В моето семейство на никого никога не би хрумнало да дели родено от осиновено дете (едни братовчеди имаме такива). Но пък и поради далчността на връзката с тях този въпрос никога не е бил коментиран у нас. Това за възприемането като "втора ръка" е друга тема - болезнена, тесногръда и неприятна.
 
Сега пиша, за да ви предам какво ми милата ромка, която продава вестиници на нашата спирка. Аз съм от онази порода хора, която най-вероятно се превръща в досадна луда леличка - говоря си с всички. Познати и непознати, на улицата, на светофара, в заведенията. Лесно завързвам познанства и съм.... да кажем любознателна, защото в любопитна има отрицателен привкус.  Та жената е от онези ромски фамилии, които се изхранват с музика - повечето имат средно образование и са военни, свирят във военни оркестри. Другите са сватбари, по кораби, по чужбина.... На нея мъжът й е военен, а двамата й сина - едният военен музикант, другият дребен "бизнесмен"- продава вестници заедно с нея. Осиновен е и според нея просто няма гени за музика. Но това ми го каза по-скоро като обяснение защо не могъл да се научи на никакъв инструмент и те не го насилвали, нали си го обичат - не искали да го мъчат с пустите флейта и цигулка. Те си работят заедно - редуват се на две будки, в чудесни отношения са, много са симпатични. Тя обаче, като имали финансови затруднения, работила в една голяма ромска фамилия като домашна помощница. Фамилията била кардераши - най-заможната ромска прослойка, в голям ромски квартал. Там какво става при тези, които не са кардераши, а джебчии (не им знам името). Момичето се жени и отива да живее при свекървата. Свекървата е тази, която управлява рода - синовете й охраняват жените и децата, които крадат. Момичето там пере, чисти, готви, краде и ражда деца, които обучава на занаят. Ако се скара с мъжа и се разведат, тя си отива от къщата и става снаха в нова къща, където има същите задължения. Обаче децата остават при свекървата, която намира нова жена за мъжа или той сам си я намира. Тя идва и започвада се грижи за новите си деца като за свои. И омбикновено се грижи добре, защото знае, че нейните са някъде другаде в старото й семейство и друга жена трябва да се грижи за тях като нея. Така ако веднъж се разведе, младата жена обикновено влиза в кръг от смяна на семейства и деца, докато не се окаже на възраст около 40-45 години най-старата жена в някое семейство, където свекървата наскоро е починала. Тогава тя става свекърва и всички започват да работят за нея.

Сега, това е една ужасна система, поне според мен. Тя е затворен кръг и затова държавата не може да се справи с гетата и дребната престъпност и липсата на образование в тези ромски прослойки. Обаче за мен този пример показва, че всяко едно поведение или ситуация могат да се възприемат като нормални, ако обществото, в което живее човек ги приема за такива. Затова в някои държави да осиновиш дете и най-нормалното нещо и имам познати американци, които се радват на осиновените си българчета от ромски произход и с редица вродени заболявания така, както не биха се радвали и на .... не знам и аз какво. И тези деца растат с убждението, че са най-нормалните членове на обществото. Тук голяма вина за психологическите проблеми на децата идват от факта, че самите членове на обществото подхождат към тях като към ощетени индивиди.

Може и да ме плюете за това, което ще кажа, но като изключим факта, че институциите са най-лошото възможно решение, то осиновените деца като цяло (винаги има изключения) са в "изгодна позиция" да не бъдат с биологични родители, отнесли се така с родните си деца. Така че жената, която ги е родила е просто биологичен фактор - тя е избрала да се превърне в такъв. Не знам, не смея да давам съвети, не съм осиновила дете, не съм и родила, но от всичките ми приятелки, които са осиновени (едната от тях на 7 год) знам, че за тях значение има единствено и само техните си родители - тези, които са ги отгледали.

Написах ферман, все още се колебая да го пусна ли или да го изтрия.... Но ще го оставя, защото в него има и малко от това, кооето ми се искаше да кажа на онова момиче, което беше прекарало половината си живот в търсене на биологични роднини.... и за какво?!?

Извинявайте. Ако не искате да пиша или дори да чета - няма проблем... Това цялото го написах, за да се опитам да ви подкрепя в това, вашите деца да се чувстват и да живеят без психологчески празнини

специално за мен постът ти е информативен и полезен. благодаря.
добре, след като обществото на ромите е така стриктно конструирано, защо толкова много деца биват оставяни в домовете. не мога да повярвам, че по-голямата част от тях са на жени, избягали след раждането. някак си прекалено романтично ми звучи твърдението на тази дама, продаваща вестници. там където има такава желязна дисциплина и йерархия според мен не е толкова приемливо децата да бъдат оставяни за осиновяване. не говоря за случаите, когато ги оставят за отглеждане и после си ги взимат, когато могат да работят, говорим включая и за джебчийте.
явно имаш контакт с нея, би ли я питала за тези неща, ще ми е интересно да чуя нейната версия.

ще я попитам. Тя по-скоро беше ... как да кажа... изумена от тези порядки. Хората са от Лом и откакто живеят в София си общуват с други от тяхното съсловие и с българи. Та този и опит е бил по-скоро като нещо странно за нея. Поне така ми го предаде. Това ми го е разказвала преди около две години, но още е там - ще поговоря с нея пак) Доколкото разбирам в това описано от нея общество децата са много ценна суровина и не се оставят току така.... честно казано и за мен е старнно защо има толкова оставени ромчета, при положение, че те са им източник на доходи...  Между другото, скоро минавах с колата през махалата над Овча купел. Там не смея да си говоря с хората, през това гето рядко минават случайно хора... там беше пълно, наистина пълно с деца! Всичките изглеждаха щастливи - повечето си играеха. Обаче толкова много деца на улицата не съм виждала от дете на село.... Явно има някакви странни причини толкова много малки ромчета да се оставят в домове, но честно казано не ми хрумва какви може да са?!

Едит: Между другото, бях забравила, че малкият й син е осиновено дете - сетих се докато пишех първия пост, защото ми обясняваше как не можел да се научи да свири със същия плам... Ето ромско семейство, което е точно обратното на това, което се приема у нас за правило. Може би всяко едно оставено детенце се е озовало там заради гадно изключение от някое правило, а не заради общ случай. Как го казах... в смисъл, че всеки единичен случай е изключение, просто са много изключенията ли, знам ли...

А, и още - доколкото знам ромите са разделени в 7 прослойки, които се занимават с различна дейност. Работих навремето за кратко във фондация, която се занимаваше с това. Та всяка прослойка си има отделни правила и закони, които се спазват много стриктно и самите прослойки не се смесват помежду си. Кардерашите са на върха, те се занимават с търговия и са най-богати. Има музиканти, има просещи, има занаятчии... Трябва да си преговоря преди да я питам нещо, за да извлека максимално много информация. Висшият им орган е мешерето - каквото се реши там е закон за всички. В този смисъл оставени в домовете може да са деца, появили се на бял свят в следствие на прекрачване на тези закони, но това за сега са само мои догатки..

Тъкмо щях да коментирам групите и подгрупите в т.нар. цигански общности. Всяка една има своите порядки, обичаи и норми.
Темата е интересна, особено, ако се дискутира ясно и без напрежение.

Но бих си позволила един коментар и се надявам, че с това няма да прогоня новия член, а просто ще го поканя да отвори нова тема.
Тази дискусия е посветена на болката, която децата ни отработват по определен начин, в определена възраст, а именно - осъзнаването и изживяването на болката от загубата на биологичната майка. Осъзнаването на това, че са били изоставени от нея и начините, по които им помагаме да се справят с приемането на този факт.

Вярно е, че темата не е особено активна и за това си има причини, но въпреки всичко я намирам за полезна, би било добре да не изместваме повода за дискусията.

да, една отделна тема мисля, че е по-уместна. нека лилиан просто да ги раздели.

Утре ще ги водя да им купим кукли, които да кръстят с името на жената, която ги е родила. Да видим това дали ще проработи. И какво всъщност ще стане? Сладоледената фея ще дойде когато на Вики му поникнат нокти. Дано успявам да мисля с тяхното темпо.