Пътя, който трябва да извървим помежду си

  • 184 290
  • 283
  •   1
Отговори
# 15
  • Мнения: 115
Мила К,  Hug

Бог се погрижи и мах мах щастието да получа майка като тебе - която ми трепереше като никоя друга майка и която направи всичко за мен. Хвала на вас, мили майчици,   bouquet Ние си даваме сметка какъв огън е изгорил и вашите души преди да се намерим един друг. Но истината не може да бъде променена от никаква любов - а истината е една - ние не сме ваши биологични деца и вие не сте нашите билогични майки.

Когато научих в прав текст от "доброжелател", че съм осиновена, най-изгарящата болка беше от обидата, че научавам от чужд човек, а не от моите родители. Излиза, че на ми имали доверие, че на са знаели как ще реагирам, че не са вярвали в моята любов към тях??!! Това е огромна болка и се усеща като предателство - моля не я причинявайте на децата си.

Както по-горе казах - светът е пълен с "доброжелатели" и обикновени зложелатели и завистници. Защо не дадете доверие на децата си и с това и оръжие, с което да се защитят - и себе си и вашите семейства?

Не трябва да се отлага, а трябва да се дебне за подходящ момент на подходяща възраст - за мен това е 6-7 години. После става по-трудно, а в по-ранна възраст децата не са съвсем зрели за тази сериозна тема.

 Hug

# 16
  • Мнения: 2 123
Мила Мина, знаеш ли, поне при мен, огъня, който ме гори преди осиновяването на сина ни е градинско увеселение в сравнение с огъня който ме гори сега Laughing

Пак повтарям, при мен, за да не слагам етикети за всички родители, мъката и страховете ми са многократно по-големи, в сравнение с преди. Може би защото чак след появата на сина ни, на гърба си осъзнах какво е отношението на първобитното ни общество към изоставените деца.
Изобщо аз явно бавно мисля и бавно загрявам. Отоншението и позицията ми към основни елементи на осиновяването се превъртяха на 180 градуса в периодите "преди" и "след"
Сега като чета и слушам реакциите на хората, вкл и на добронамерените, относно серията трагедии с изоставени деца по домовете с още по-голяма болка установявам отношенето на хората принципно към децата...
А пък към Бм на Никола... в момента... просто не искам да мисля, дано, дано ми мине  Sad

Но пък има и добра новина Wink Мъката и страховете за детето ми са по-големи, обаче и силата ми да го защитя порастна неимоверно.
П.С
Ние решихме, да въведем Никола в темата от самото начало. Не изчакахме 6, 7 годишната му възраст, може би сме сгрешили - незнам. От сега му разказвам неговата история.

# 17
  • Мнения: 3 367
Fussii ,"мамосването" според менняма общо с осиновяването; нашите деца са биологични,с повод и без повод е мамо-то,ей така както си седи и се чуди какво да подхване стефан ме вика..обяснила съм дори за лъжливото овчарче вече Laughing ; подкрепям за ранното казване,ние така процедираме с всичко ..
*
чета ви отдавна и по ред причини..много ми се иска някак да ви кажа да си обичате децата и да бъдете позитивни и за тях..според мен файда от лоши спомени няма,както и от съжаления,омрази,обвинения..което било е било,животът е низ от явления,моята философия е че живея днес и се опитвам да не вредя на утре,като си помня урока от вчера...идиоти има,ако не е с едно ще е с друго,но не бих подчинила деня си на това,по-скоро на хубавинията че отглеждаме човеци..

# 18
  • Мнения: 2 084
6-7 г.
Аз започнах да репетирам още като им показвах снимките - тези са когато ви видяхме за първи път, тези, когато си тръгвахме за в къщи. това е докторката, която се грижеше за вас докато ви чакахме... Бяха около тригодишни когато Вики започна да пита за бебета. Аз все повече си мисля, че около 3 г. децата имат повече спомени, май дори от онези липсващи 9 месеца, които с течение на времето се изтриват и задават по-директни въпроси, които колкото повече растат толкова повече цензурират. Но болката и объркването определно са силни. Може би спомените, които имат и липсата на достатъчно социален опит им помагат, въпреки, че ми е много, много болно да гледам обърканите им очи.

# 19
  • Мнения: 3 453
......според мен файда от лоши спомени няма,както и от съжаления,омрази,обвинения..което било е било,животът е низ от явления,моята философия е че живея днес и се опитвам да не вредя на утре,като си помня урока от вчера...
Чудесна е твоята философия, но тя си остава твоя! А лошите спомени ги има и дори годините не ги заличават.
Аз лично условно разделям чувствата на осиновените деца на две групи:
- такива, които са адекватни на възрастта им, на придобития опит, на натрупания интелектуален багаж и т.н
- други, които остават неподвластни на време и събития - това са чувствата, свързани с болката от изоставянето. И тогава има и омраза, и съжаления, и обвинения.

Анет,
има смисъл от лоши спомени, има смисъл от омраза и обвинения! Знаеш ли как се моля съпругът ми да събере сили и да изкрещи болката си! По-добре да бъде гневен, да обвинява, да се самосъжалява, за да изплаче мъката и да продължи напред. Виждам, че повечето деца на майките тук, го правят. И някакси усещам, че това е правилно, че е по-добре сега, когато нямат твърде много багаж.
У дома аз виждам обратната страна - улегнал и премерен в действията си мъж, който се задушава от насъбрания гняв. Но продължава упорито да държи всичко в себе си. Това се отразява на здравето му, на работоспособността му, на трезвата му преценка на моменти.
Затова се боря, за да извадя някакви чувства и емоции. Дали добри или лоши, няма значение. Той трябва да си позволи да чувства, за да съумее да продължи напред!

# 20
  • Мнения: 2 084
Лошите спомени са факт, които не може да се променя, така както е факт и родилката в живота на децата ми. Факт е и това, че има безумно много емоции. До 4-тата им година най-силно усещам болката, объркването, желанието да оправдаят И двете. Те не обвиняват жената, която ги е родила - или поне аз не съм го усетила. Само страдат, и не разбират защо. Имат нужда от това да тъгуват, да им е мъчно за нея. Преси избра да я прати при Бог и сега спокойно заявява, че му е мъчно, защото тя има кръв и е при Бог. Има и нещо, което е свързано с мен - не е формулирано от тях, но се крие в недозададените въпроси - имам ли аз вина - защо са при мен, а не при нея.
Нямате представа какво правите за децата ми с всичко, което споделяте. Когато си мисля, че греша чета тук - и кой какво искал да кже, аз какво съм разбрала, но ВИНАГИ намирам сили да говоря за с тях, защото ТОВА е жизнено важно за тях.

# 21
  • Мнения: 3 367
..явно не изразих правилно това което исках...
_Hope_ - аз съм за говоренето,от ден 1,за всичко;не лъжа децата за нищо (вкл дядо Коледа)..исках да кажа като се изговори да не се подчинава и обяснява всичко с "това"(осинов/развод/хронична болест)..знам че най-важното нещо е да обичаме децата си/близките си, няма сила която да е по-значима(аз на кръв не вярвам особено) и колкото и мъка да има,това, мисля си,надделява, та работата ни е по-скоро днес и утре,а не вчера..

Последна редакция: вт, 18 мар 2008, 02:07 от anette1104

# 22
  • Мнения: 115
Анет, защо изобщо си в тази тема? За да ни поучаваш? Да ни дадеш ценните си указания, как да живеем без болка, защото "от нея файда няма"?

Да не би да мислиш, че си открила топлата вода?!

Някои като тебе даже ни отричат правото да чувстваме и да говорим за това!!?? Май е права Мираета, че няма смисъл да се пише тук, след като срещаме подобни поучения и тъпи съвети, за които много благодаря наистина.

Така и малкото осиновени, които пишат в темата, която по принцип е тяхна, ще я зарежат напълно.

А за някои от нас е важно да споделяме и да четем, какво мислят и как се справят другите, тези които са осакатени като нас. Виждам, че това е интересно и важно и за някои майки, за да могат максимално да помогнат на децата си.

Прибери си моля съветите и иди в някоя друга тема да се изявяваш.

# 23
...
А за някои от нас е важно да споделяме и да четем, какво мислят и как се справят другите, тези които са осакатени като нас.
...

 newsm78

# 24
  • Мнения: 2 123
Мина, недей така Simple Smile

разбирам напълно защо си ядосана, права си. Никой, който не е изпитвал вашата(на изоставените деца) болка, не може да ви разбере. Никой, който не е изпитал нашата (на бездетните хора) болка не може да ни разбере. Но това важи и за всяка друга болка. И както вида на болките ни разделя, така изпитването им ни обединява.

Анет пише тук, защото ми е мн. близка, чете тук, защото обича мен и сина ми. Абсолютно цялата л-ра, която съм изчела по темата дължа на нея - праща ми я регулярно и послушно Heart Eyes. Помага ми много

Живота на Анет никак не беше поляна осеяна с маргаритки - тя твърде добре познава болката и то тази болка, която не отминава, а живее постоянно с теб. Повярвай ми знае какво говори. Казва едно простичко нещо - не позволявайте болката да управлява и диктува живота ви винаги. За съжаление го казва от собствен опит.Не виждам нещо лошо в това.

Много моля модераторите да изтрият последните постинги (ако ост. са съгласни), за да си остане темата на осиновените деца. Това, не го казвам със сръдня, просто в последните няколко поста не виждам нещо, което вече да не е било изнищено в други теми.

# 25
  • Мнения: 1 843
Не, не мисля, че няма смисъл, има смисъл, но той е малко по-различен от този, който очаквате.

За вас смисълът е, че тук се срещнахте с хора живеещи близка на вашата съдба и ви разбират и без думи.
За нас, осиновителите - смисълът е, че чрез думите ви се докосваме до емоциите на нашите деца и се опитваме да ги разберем по-добре.
Ако не друго, поне това и ми се струва, че не е никак малко!

Но е ужасно трудно, да се изживее наужким болка, която не е живяна наистина. Затова и ще продължават тези, може би, нелепи за вас съвети, затова и вие ще продължавате да реагирате с агресия на тях.

Нужна е култура в това отношение, а същата няма откъде да дойде, ако не от вас. За жалост, пред вас стои избора.
Времената ще се променят и разбиранията също, но ако вие изберете оттеглянето като вариант, тези времена ще настанат значително по-късно.

# 26
  • Мнения: 2 123
А, и още нещо

Цитат
Май е права Мираета, че няма смисъл да се пише тук, след като срещаме подобни поучения и тъпи съвети, за които много благодаря наистина.
Така и малкото осиновени, които пишат в темата, която по принцип е тяхна, ще я зарежат напълно.

Правото ви да пишете втози форум е лично - никой не може да ви накара насила. Но когато пишеш в публично пространство следва да си даваш сметка, че в 80 процента от случаите хората нямат да реагират според очакавнията ти. Също следва да си даваш сметка, че написаното от теб ще бъде прочетено от хора, с проста клюкарска цел които и хабер нямат да имат нещо общо с проблемите ти. Това го пиша като човек с три годишен форумски опит в болезнен форум за проблемно забременяване. Три години чета за себе си, че:
1. Не съм забременяла, щото трябва да си сменя мъжа (това трябваше да е мн. смешно)
2. Тежко и горко на детето ми, щом съм се отказала да имам свое биологично
3. Съвети да гледам леко на живота, да не се фиксирам в темата за забременяване и то ще стане, вкл и  да се кача на връх Рожен, щото гледката била красива и там щяло да ми олекне
5. После пък - да престана да говоря на хората да мислят за осиновяване, защото никой не ми бил длъжен

Още толкова работи мога да ти напиша, че..... Но в същото време точно във форума на "Зачатие", за който говоря съм срещнала истински силни и прекрасни жени, на които винаги ще бъда благодарна. Колкото нерви съм изхабила и колкото обиди съм изгълтала, стократно повече са били разбирането и подкрепата. Затова не съм престанала и няма да престана да пиша там. В същото време искрено се надявам и да съм била полезна на някои други жени- още един мотив за писане.

Хиляди пъти съм благодарила на осиновените пишещи деца. Ще го направя и сега. Но в крайнасметка изборът дали да пишете или не си е ваш

С много обич и благодарнст Hug

# 27
  • Мнения: 115
Fussii, благодаря за тълкуванието, но съжалявам, съветът на твоята приятелка е доста елементарен и не подхожда на нивото в темата. А тук видях, че пишат много интелигентни и чувтвителни хора.

Всеки един от нас се е борил ЖЕСТОКО, със зъби и нокти,  да не остави болката, тревогата и объркването да съсипват живота му. Справили сме се кой както може. Именно страданието и болката са ни направили такива, каквито сме сега. Елементарни съвети като тези с нищо не ни помагат, наистина.

Не съм искала да обиждам конкретно Анет, вярвам, че е била добронамерена, а по-скоро да дам предупреждение да се мисли, преди да се пише и да се има превид, че тук пишат и четат и хора над 45 години.

Не мога да приема подобни напътствия, но за други може и да са от полза, кой знае? Така че съгласна съм да изтрием последните си писания и да почнем пак отначало.  Peace

Колкото до това, че "е ужасно трудно, да се изживее наужким болка, която не е живяна наистина", мисля че не е чак толкова трудно - необходимо е богато въображение, съпричастност, доверие в думите, които чуваме, сърдечност, внимание. И повечето от вас в този форум притежавате даже в излишък тези простички, но много човешки качества. За което ви благодаря!



# 28
  • Мнения: 3 367
извинете много ако съм обидила някого, или ако думите ми са прозвучли като "напътствие",това е последното което съм искала..обяснението което бих дала е безпредметно в този момент,Фуси-мерси,Мина_Б-дано ви олеква като нападате и лепите етикети..
*

Нужна е култура в това отношение, а същата няма откъде да дойде, ако не от вас. За жалост, пред вас стои избора.
Времената ще се променят и разбиранията също, но ако вие изберете оттеглянето като вариант, тези времена ще настанат значително по-късно.
това отговаря на поставения въпрос "Анет, защо изобщо си в тази тема? "..защото авто-сегрегацията и агресията водят до такава и затварят кръга..

Последна редакция: вт, 18 мар 2008, 20:02 от anette1104

# 29
  • Мнения: 1 152
Момичета, моля ви, недейте така...
Разбирам реакцията на Мина. Тя влиза тук с желанието да сподели и с огромната надежда да усети, че не е сама в това, което изживява. И че то не бива да я плаши. Най-малкото, от което има нужда в този момент е да чуе, че е най-добре да се опита да забрави, пренебрегне (или каквото и да е там) болката. Защото от нея "файда няма".  Чудесна е тази твоя философия, Анет. Ако знаеш колко пъти съм си го казвала и точно толкова пъти съм проумявала, че за мен е невъзможно. Защото точно тази болка аз не я владея. Тя владее мен. А колко ми се иска да съм силна... Но не мога да и се противопоставя и да я изгоня от себе си.  Все ми се иска да вярвам обаче, че някога ще ми се случи.
Мен никой не ме е учил да изкарвам тази болка на повърхността. Да говоря за нея. Да се опитам да я приема и да живея нормално с нея. Тя винаги е била тема табу. Аз сама започнах да се уча. Децата тук ми подадоха ръка. Макар още да ми е много трудно. Само Бог знае колко дълъг е пътят, който ще трябва да извървя. И има ли край този път...
Знаете ли колко е трудно да изречеш тази болка на глас? Толкова, че се опитваш да се скриеш дори от себе си, когато я изричаш. Защото винаги ще има някой, който ще те посочи с пръст и ще ти каже, че нямаш право на това. Толкова, че се криеш от себе си, лутайки се в собствения си лабиринт. И си неуверен. И си изплашен.
Нека тази тема остане мястото, където да даваме израз на страховете си, объркаността си, ако щете дори на агресията си. Нека поне тук да си позволим да бъдем такива, каквито ако си позволим да бъдем "навън" ще бъдем обвинени във всички смъртни грехове.
Благодаря ви   bouquet

Общи условия

Активация на акаунт