Пътя, който трябва да извървим помежду си

  • 184 291
  • 283
  •   1
Отговори
  • Мнения: 2 123
Мина , здравей и от мен   bouquet
Гледам да не се меся в тази тема (което ми е ужасно трудно, защото съм голямо шило), но ти ме провокира с разказа за спомена си.
Днес сутринта си мислех точно за бебешките спомени, докато гледах сина ми, който закусваше и през три хапки повтаряше "мама, кутата" (мама е направила закуската). Свекърва ми ми обърна внимание преди време, после и аз го забелязах - Никола повтаря думичката мама - ужасно често, да не кажа непрекъснато. Той по принцип дрънка нон стоп и вече бая думи има в речника си. Нощем ако се размърда насън, винаги промърморва едно мама, сутрин това  е първата му дума, докато се гушкаме също, докато си играем... През деня го гледат баба му и дядо му (така е от 10месечната му възраст) - те тъврдят, че непрекъснато ме споменава.
Мисля си от известно време, дали това е характено за всички деца на неговата възраст, или по някакъв начин компенсира липсата на мама през първите няколко месеца от живота си.

Ако аз съм в другата стая, напр., винаги през 5,6 минути чувам по едно  "мама", което звучи сякаш за да се увери, че мама е там, я има и няма да си отиде.

Последна редакция: вт, 11 мар 2008, 14:54 от Fussii

# 1
  • Мнения: 115
Ами, да, Фусии, абсолютно! Толкова те е чакал милият, толкова често те е викал преди да се срещнете...
Ще ти кажа и какво беше най-ценното, което получих от моите родители (не мога да ги нарека осиновители) и което ме направи, това което съм сега.

АБСОЛЮТНА ОБИЧ, ПРЕМЕРЕНА СТРОГОСТ И БЕЗРЕЗЕРВНА ПОДКРЕПА.

# 2
  • Мнения: 2 084
И аз да се включа. На мен децата ми разказваха за коремчето - писах го някъде. Все се питам какво точно помнят, дали е спомен или отработване на болка. Или са сънища. Когато говорим за онази цена често се питам дали не им причинявам болка с тези разговори, но си мисля, че колкото повече приказват за това сега, независимо от това, че са объркани за тях ще е по-лесно са асимилират после. Мисля си, че сега наивното възприемане и липсата на осъзната формулировка ги измъчва, но когато дойде времето на осъзнатото проумяване поне фактите ще са им ясни. Не използвах приказки за животни - техния живот и съдба не намерих сили да "украсявам" с приказки. Все се питам дали не сбърках.
Някъде из темите четох за рождения ден. Днес беше техният 4-ти.
А за непрекъснатото повтаряне на мама - факт е и при нас. Сякаш се страхуват да не изчезна.

# 3
Мила К,

Друго нещо, което не се отчита от осиновителите е, че осиновените деца, когато са малки, особено болезнено приемат дълга раздяла с новата си (намерена най-сетне!) майка. Повече от два дни е трагедия за тях, за повече да не говорим - веднага нахлуват спомените за абсолютната самота, която те добре познават и от която се УЖАСЯВАТ!!!


Спомен:

Бях на около 3 години, когато баба ми (която основно ме гледаше, докато майка ми ходеше на работа) замина на море със сестра си, която живее в чужбина и не се бяха виждали повече от 20 години.

Майка ми ме даде да ме гледат през деня едни съседи, до къщата на баба ми. В тяхната къща беше мрачно, тъмно и усойно. Мъжът беше тежко болен на легло, а жената основно ме държеше на гърнето (тогава бяха метални). Тъй като не можех да хапна и залък, яденето, което майка оставяше за мен, то се изяждаше с апетит от едно по-голямо дете. Всички там много се чудеха, защо не ям? Помня, че си мислех, че ще ям само, ако ме храни майка ми. Незнайно защо не ме пускаха в двора да играя или просто да седя, сигурно за да не се изцапам или нараня?

Вечер майка ми ме взимаше, но на сутринта отново ме даваше на тези ужасни хора. И така може би 2 седмици, които на тази възраст ми се сториха вечност.

Не мога да забравя и досега дълбокото си отчаяние и пълната безнадеждност, която изпитах, че отново са ме изоставили!

А майка ми години наред се обвиняваше, че не си е взела отпуска за това време. Явно е имало защо.


# 4
  • Мнения: 1 249

...- веднага нахлуват спомените за абсолютната самота ...

Незнайно защо не ме пускаха в двора да играя или просто да седя, сигурно за да не се изцапам или нараня?



Всеки постинг на дете ме връща към частица от мен, до болка позната, но притъпена от времето.
За мен беше същото, но не самота, а ужас от съзнанието, че нещо толкова кардинално БЕЗВЪЗВРАТНО те е напуснало, а ти нямаш  нямаш никаква възможност да сториш каквото и да било.


И аз съм седяла като затворник. Другите хора неизвестно защо ни мислеха за ...  newsm78 за предмети ли, за що ли ... и като са поели отговорност пред родителите ни да се грижат за нас, бяха готови да ни държат затворени в буквалния смисъл,  само и само да им е спокойно и да няма изненади от нас.

Напомни ми една случка от гимназията. Имах приятелка с майка лекарка, стари колеги с нашите. Другото семейство ходеха много по света, беше ми приятно у тях и пр. Нашите заминаха само за една нощ (събота срещу неделя) и  се разбраха да спя у тях и аз с радост приех. Там - книги, вносни премети, филми и пр. неща, невидени по нашите соц. магазини - мнооооого интересно за мен на 14-15 години. На сутринта в неделя ставам и след късната закуска (кой знае до кога сме спали) благодаря за гостоприемството и казвам, че си тръгвам, че имахме много да учим за контролно ли, класно ли , вече не помня.
Но още помня как майката стана от масата и много възмутено и на висок глас и с торса директно към мен кресна:"Как, никакво мърдане от тук! Знам аз къде искаш да ходиш. Никакво доверие ти нямам.Тук си оставена, ваш"те на мен са те поверили".
Колкото и да я молих да ида до нас поне учебниците да си взема, така и не разреши. Мобилни нямаше да звънна на нашите. Била съм много зомбирана явно и искрено я убеждавах, че няма къде да отивам, а не съм и смятала, че целия ден ще седя у тях. Полза нямаше.
Странното е, че тя ме укоряваше на висок глас, а аз се чувствах мнооого виновна. След години осъзнах, че тя си е мислела, че едно момиче ще си устрои секс - парти някъде с някого в тези свободни няколко часа. А аз на 15 нямах и представа за това. Едва сега на стари години осъзнавам много неща и част от нещата, които хората са си мислели, но за мен е късно за каквото и да било.
Тогава преседях до късна вечер у тях и треперех, че няма да мога и една задача да реша, а целия ден блях и си загубих деня, а сигурно съм чела по нощите.
 Унижението от реакцията и го осъзнах 20 и повече години по-късно.

А като дете седях с часове сама на едно дървено столче, слушах радио и гледах фурнира на един гардероб. На моменти ми беше страшно, защото фурнирът има причудливи форми и прилича на зверове, лица и пр.

Ако не беше закрилата на тази тема, то тук и сега поне десет човека щяха да се изсипят да разказват колко били самотни и нещастни като деца с намек колко сме в грешка и как тази работа била като онази, ние само сме си били внушавали и то само и след като сме знаели, че сме били осиновени.

Пак мерси на техниката и хората, които работят професионално с нея, за да можем да се открием и общуваме.
Немислимо е извън това пространство да се открием, обществото не толерира подобни неща.

# 5
  • Мнения: 1 843
Друго нещо, което не се отчита от осиновителите е, че осиновените деца, когато са малки, особено болезнено приемат дълга раздяла с новата си (намерена най-сетне!) майка. Повече от два дни е трагедия за тях, за повече да не говорим - веднага нахлуват спомените за абсолютната самота, която те добре познават и от която се УЖАСЯВАТ!!!

Отчитаме, и още как! Извинявайте за отклонението, но нали затова рева за проклетото майчинство! Поне 6 спокойни месеца с детенце!

Миналата година се наложи да заведа Ирина при баба й за няколко дена. Вече беше ходила два пъти за по една нощ и реших, че този път ще е още по-леко. Но нощите станаха три, защото трябваше точно за толкова - три дни и три нощи да свърша работа за седмица. И макар, че наистина почти не спах, за да си я взема по-бързо, белята се случи!
Оттогава, вече почти година, тя не иска да се отдели от мен. И аз не го правя. Вече няма сила, няма пари, няма чудо, което да ме накара да я оставя през нощта при някого. Ако е възможно изобщо да компенсирам, то ще стане в следващите години.
Не искам да бъде мома, която не смее да излезе с гадже... без мама. Искам да й дам увереност в любовта ни, дано заедно с нея се справим.

# 6
  • Мнения: 4 138
напротив, бадемче, отчитаме го, или поне повечето от нас. точно по тази причина нямаме по няколко деца все още.
оказа се, че най-лесно е да вземеш детето. минава си процедурата, чакаш си и хоп, появява се. минава делото, детето идва удома.
трудното идва после.
именно затова се борим за майчинство на осиновителите. за тези заветни 6 месеца, които са незаменими за създаването на емоционалната връзка между детето и майката.
не може да искаме деца, да ги взимаме и после да ги мятаме някой да ни ги гледа, докато ние работим и по цял ден ни няма.
това за едно биологично дете не е добре, да не говорим за деца, излизащи от домовете и прекарали там първите 6 месеца.
на колкото и години да вземем детето, то е новородено и безпомощно. повечето от нас са напълно наясно с това.
само че правото на избор е доста ограничено, тъй като няма отделен закон за отглеждане на осиновено дете, съобразен със специфичните потребности.

# 7
  • Мнения: 2 084
На рождения си ден вдигнаха температура и така още за обяд си бяха в къщи. На следващия ден ги разнасяхме с нас по болници, но не ги оставихме при баба им. Много трудно се отделят от нас, и как се молят да не ги водим на градина.
Искам да споделя нещо с вас. Преси никога не е говорил за жената, която го е родила, само веднъж беше разказвал, че помни когато е бил в коремчето. Около седмица преди роцдения им ден Преси ми каза, че жената която родила Вики и мен има много кръв и е умряла. Питаг го откъде знае, казвах му, че може да не е умряла, че не знаем дали е умряла. Той настояваше , че е умряла, Вики твърдеше, че не умряла. Преси заяви, че е умряла, мъчно му е, но е умряла. Накрая започна да крещи на Вики, че е умряла, караше ме аз да кажа, че е умряла. Опитвах се да го прегърна, а той повтаряше с ядосан глас едно и също. Накрая казах добре, щом така искаш, добре. Тогава миряса и спря да крещи, но не се отказа от идеята си.
Има ли нужда от това тя да не е жива? Все си мисля, че една майка, която те е родила, и която я няма, друга жена, която се нарича твоя майка, ама която не те е родила, и е с теб са малко повече от това, което едно дете може да проумее. В приказките другата майка е лошата, едната е вече умряла преди да се появи другата... Голяма бъркотия.
Как се оправяте в тая каша? Не смея нито да отричам, нито да потвърдя техните версии - повтарям, че не знам и се чувствам гадно. Навярно децата искат да имам отговор, да оправя бъркотията. Само, че никой няма, те миличките, ще трябва да извървят лабиринта, да се лутат и да търсят.

# 8
О, да легендарното ми тръгване на детска градина! Бях го забравила.

Първите няколко дни прекарах до външната врата като кученце, чакайки майка ми да дойде и да си ме вземе и нямаше сила, която да ме мръдне от там. После се появи една жена (директорката на градината), която седмици наред лично ме посрещаше на вратата, взимаше пакетчето с храна за рибки, което носехме с майка и ме водеше до големия аквариум, за да храним златните рибки. Та така полека-лека свикнах - покрай рибките....

Необходимо е специално внимание от страна на учителките, за да могат тези ранени души да се отпуснат и приемат раздялата с майката, та било тя и временна. Говорете с учителките. Разбира се, ако не искате да се знае в градината, няма как.

Не знам кога е най-доброто време да се говори с детето. Сигурно е индивидуално. Повечето си го знаем на подсъзнателно ниво, даже осиновените на много ранна възраст.  Често пъти децата задават заобиколни въпроси, трябва да се внимава и да се отговори по подходящ начин, но истината. Може би около 6-7 годишна възраст бях готова да чуя истината, но никой, на когото вярвах, не ми я каза. По това време истината се считаше за табу, децата не трябваше да научават тайната.

Този случай с Преси ми изглежда нещо такова - детето иска да сложи край на едната майка и да си остане с тебе, мила К, сега ти си ИСТИНСКАТА МАЙКА. Бих казала, че това е много мъжко поведение на тази крехка възраст - имаш прекрасно, смело и решително дете, което се опитва само да се разделя с представата (т.е. да се лекува от раната). А двете ти дечица очевидно са на различен етап от приемането/отхвърлянето и имат различно разбиране - не могат да са еднакви, нали?

Пак за тайната на осиновяването - както се казва, няма тайни на този свят и все ще се намери някой злобен, завистлив или просто "доброжелателен" човек (направо ми се повдига, като си спомня как ми подмятаха думички... със залепена фалшива "доброжелателна" усмивчица), който решава, че това е мисията на живота му/й - да те "осветли".

Но нека Бог да ги съди тези дребни душици.

Ах, за думичките.... Първият път, когато чух как ми просъскаха "копеле" в лицето, бях около 1 клас. Невинността беше моят щит и тя беше толкова голяма, че изобщо не взех думата за чиста монета. Помня, че си помислих: "Тая май не знае, че имам и майка и татко. А копелетата си нямат." (Училището ми беше до един интернат, та много добре познавахме копелетата там - делеше ни една ограда.)

А какво да кажем за думата "храненик"? Нея я чух на 5 години от сестрата на баща ми. Жена от село, тя май не одобряваше осиновяването ми и като идваше 1 път годишно на гости, все нещо съскаше и мърмореше под носа си, когато ме виждаше.

Обаче Господ също е виждал, защото минаха години и се оказа, че нейната внучка също не може да има собствено дете. Когато си осиновиха, жената дойде да реве на рамото на майка ми и си призна всичко - беше усетила възмездието. Майка казваше по този случай, че е изпитала някакво удовлетворение (едва ли е тази думата, майка беше щедър човек и никога не би се радвала на чуждо нещастие). За мен си останаха раните от отровните думи, тихо просъскани, смушкването, кривите погледи.  Което ми напомня, че след като казвате на децата истината, трябва непременно да ги научите, как да отговарят на подобни "доброжелатели" и на простите зложелатели. Непременно! За да посрещат злобата защитени.

# 9
  • Мнения: 2 172

 Може би около 6-7 годишна възраст бях готова да чуя истината, но никой, на когото вярвах, не ми я каза. По това време истината се считаше за табу, децата не трябваше да научават тайната.


Може би си права. Дъщеря ми беше на около 6г., когато гледаше по телевизията някакво предаване в другата стая. Дойде при мен и каза, ( било за деца от дом или май за осиновяването)че в предаването казали, че е най-добре да се каже на осиновените деца за това на 6г възраст и попита: аз осиновена ли съм? Shocked
Лежахме си двете на леглото и аз можах само да кажа:ти как мислиш?Не ми отговори, верояно мисълта й скачаше някъде другаде вече. Казах си - слава богу.

Не бях готова, знаех, че един ден ще й кажа или ще научи, но тогава не бях готова.Аз съм човек, който не съжалява за минали неща. Знам, че всеки прави това което му е по силите в момента. Не бях готова и не се обвинявам за това.
Парадоксът е в това, че сега, когато или знае или се досеща за това , тя не ми задава въпроса, даже и когато я провокирам. Явно момента ще дойде ,когато сме готови. baby_neutral

# 10
  • Мнения: 2 172
Мисля, че е много деликатен въпрос това с казването. Възхищавам се на хората, които са го решили и ще го направят.В годината в която осиновихме още две познати семейства осиновиха.Те бяха решили да не крият. Сега децата им са горе-долу колкото моята голяма дъщеря и все още не са им казали.

За детската градина тя нямаше никакъв проблем с оставането още от яслата - първия ден отидохме, тя ми пусна ръката и влезе в групата с желание и любопитство, без да се обърне.
За разлика от малката, която ми скъса нервите с рева си месеци наред.

Последна редакция: нд, 16 мар 2008, 12:40 от Аист

# 11
  • Мнения: 115
Аист, разбирам те. Наистина си била неподготвена за този момент. Не можеш просто ни в клин, ни в ръкав да стовариш такава вест на детето, ако и то да е интуитивно усещащо, или почти готово за истината.

Но си мисля, че вие мамите трябва да помислите отрано за това и да имате готовност. Трябва да сте измислили и подходящите думи на обич, с които да го уверите в своята абсолютна любов и защита.

Усещането, че криете нещо, че има фалшива нотка, руши доверието помежду ви. Почетох много неща дотук по различните теми и всички осиновени в един глас повтаряме едно и също.

НИМА НЕ РАЗБИРАТЕ???!!! Или предпочитате позата на щрауса, или мислите, че ще размине ей така, от само себе си?

Защо сте толкова късогледи - помислихте ли, какво ще причините на децата си, с тази "защита" - айде не сега, айде догодина, ми то не е дошъл момента, и т.н. Кого защитавате - децата или себе си?

НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ НИЕ ЗНАЕМ ОТ САМОТО НАЧАЛО, още когато е нямало думи в нас, за да облекат чувствата в смисъл.

Горчивата истина е, че повечето от вас просто бягат от този наистина тежък (за вас) разговор. Той обаче е необходим като въздуха за децата ви, той е като да изстискаш гноен цирей - ако не го направиш навреме набира в дълбочина.

Знам, че няма да харесате нито сравнението, нито думите ми, но първо помислете, преди да ми се нахвърлите.

# 12
  • Мнения: 2 172

НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ НИЕ ЗНАЕМ ОТ САМОТО НАЧАЛО, още когато е нямало думи в нас, за да облекат чувствата в смисъл.




Да, научих го от книгата и форума, но едва когато дъщеря ми беше на 14г и половина,във вихъра на най-лютата пуберска криза и последното нещо за което си мислех е как да й кажа - животът ни , и нейния, и нашият се сгромолясваше.Но безценно е, че вече знам доста неща за това.

# 13
  • Мнения: 2 084
Мина, наистина е много трудно да започнеш да говориш. Когато си ги прибрахме в къщи исках да забравя цялото това треперане, чувството на безумното чакане от първия телефонен разговор до влизането им в къщи. Единствената мисъл тогава е всичко свърши. И наистина всичко свършва - отиват си страховете, че нещо ще се обърка и твоите, ама не съвсем твои деца ще ти ги вземе някой, защото всичко е прекалено хубаво, за да е истина. Желанието да забравиш е неосъзнато - живота ти започва, започва най-истинското време - АЗ СЪМ МАЙКА! Това е копнеж, който не може да се обясни ако не си минал през Голямото очакване. И как да кажеш аз не съм майка. Коя съм? Виждаш страха от целувката, четеш болка в очите на едно бебе и си любовта. Искаш онези 9 месеца да са твой, искаш и другото време, което го няма. Питаш се как ли си изглеждал когато си дошло на този свят малко човече. И знаеш, че никога няма да разбереш. Виждаш как рожбички растат с дни и знаеш, че никога няма да можеш да им покажеш снимка колко малки са били. Ограбеното време стои някъде и чака своето време.
И когато целувката не ги плаши трябва да кажеш Нещо. Онова нещо, което ще върне Онзи поглед - уплашения, объркания. И си мислиш дали можеш да нараниш детето си и се страхуваш, и се страхуваш....
От любов оставени, от любов премълчали - няма по-обичани деца! малко черен хумор не на място. Не зная кога съм по майка - когато целувам или когато стискам устат за да натъпча поредното горчиво лекарство. Когато казах истината или когато или ако бях измислила една приказка. Ами ако децата ми нямат нужда от тази истина? Ако никога не бяха научили. Ако това им носи страдание за което аз съм виновна. Истината нали си има своя гледна точка. Колко се укорявам, че им казах, че сънуват кошмари, че рожбичка на 4 години прати онази жена при Бог, за да може да каже, че му е мъчно за нея. Те ме пазят! Аз трябва да ги пазя. Защо трябва да стоваря такъв товар на плещите им?
Чувствам се виновна. И ще продължавам да говоря с тях за онази жена и ще си мисля, че ги наранявам.
Много ми е странно заглавоето на тази тема - и много е истинско. Нещата такива каквито са. И се опитвам да разбера какви са нещата. Децата ми ги болят душите. И моето единствен лек - майчината любов е такъв какъвто е. Нямам дозировка, нямам предписание как се дава. Колкото повече толкова повече! Извинявайте, че ви нахлувам в темата.

# 14
  • Мнения: 1 152
k.dimitrova,  Hug
Ако знаеш само колко е истинско това, което пишеш...

Общи условия

Активация на акаунт