Ще ме обичаш ли съсухрен? от Велин Терзиев

  • 2 164
  • 40
  •   1
Отговори
  • Мнения: 2 161
Хей, ще ме обичаш ли съсухрен?

Ще ми решеш ли косата?

Ще ми режеш ли ноктите?

Аз не бих го направил за теб. Повръща ми се само като си помисля...

Лошото е, че ще се случи. Онова със старостта. Когато и двамата ще надиплим кожите и ще избелим очите по гнусния линеещ начин.

Теб... не искам да те гледам как си отиваш, а около мен да се движи само плътната ти сянка. Нещо материално, нещо изкуствено. Нещо с празен поглед, блуждаещ в спомените от онова лято през 2006-та. Или онова от две и осма, дето сега ни предстои, а тогава ще е сякаш сън.

Ще си спомним как вървяхме. На два крака. А ръцете ни се люлееха свободно. И когато падахме, костите ни не се трошаха. Хубави времена бяха, казваме си...

Ще се събудя някой ден обаче с три крака. Или на колелца. Ще се изправям пет минути от леглото, молейки се да не съм си оставил чорапите далеч. После аз и старческата ми миризма ще се отправим към кухнята за закуска с берлиприл и капки за уши.

Помня... Слънцето ме пече на балкона на панелката. Аз съм по гащи и леко безработен. Очите на приятелката ми са зачервени от целонощното будуване, а бебчо не спира да плаче...

В момента не мога да си представя по-щастлив момент. Усмихвам се вяло.

След закуска тръгвам на поход обратно към леглото, където се свивам като гущер и изчаквам сърцето да спре да ме боли. Ще потреперя малко в сутрешната си паника от страх, че този път ме боли за последно. Капчици студена пот избиват по кожата ми, а всеки въздушен полъх усещам като леден блок, пълзящ по тялото ми. Очите ми се стрелкат трескаво по стените и докато в задуха си се опитвам да вдишвам, дробовете ми ще издишат. Може би Моментът ми настъпи? Моментът...

Помня... Два чифта крака се подават изпод чаршафа. Моите са големи и покрити с твърди косми, а нейните – мънички, малко мънички. Аз съм мечокът, а тя – Маша.

Наблюдавам движението на пръстите й, което тече сякаш произволно, а всъщност с някаква хаотична логика.

Топлината лумна изведнъж онази сутрин. Сякаш от нищото. И небето беше бяло заради лъчите...

Отново леката глупашка усмивка. Успокоявам се и кръвното ми спада. Пак фалшива тревога. Отдъхвам си с едно на ум, че е само до следващия път. Когато отново ще се паникьосам и отново ще се моля да издрапам на повърхността...

* * *

Плътната ти сянка мина покрай вратата. Изглеждаше толкова далечна и безформена... Не влезе. Не разбра какво ми беше.

Мила, щях да умра за сетен път! Ако ти не разбереш, когато стане, кой ще се обади на близките? Или няма да има на кой... Телефонникът отдавна вече е запълнен с имена на каменни плочи.

Не искам да се получава така. А напоследък не мога да спра да си го представям. Смъртта те приканва да я последваш, но първо ще те омаломощи. Иска сам да я пожелаеш. И когато надипленото ти тяло вече е прегърнало идеята – Край. Празнина на мястото на онзи “добър човек”, който всички твърдят, че си бил.

Ехо, не съм бил! Не бях! Не съм! Аз съм човекът, който го е страх, че това ще му се случи. В смисъл, онова със старостта, дето кожата линее адски гадно.




# 1
  • Мнения: 1 111
 Рано е Шанел, още е рано.

# 2
  • Мнения: 2 161
Ако ми беше късно,нямаше да пусна тази тема.

# 3
  • Мнения: 1 111
  Емоционален мазохизъм?  Wink

# 4
  • Мнения: 2 161
Не,просто искам да разстроя тези,които ще се разстроят.

# 5
  • Мнения: 229
Ще те обичам и няма да зная, че си съсухрен.
http://www.youtube.com/watch?v=EBSSA3HfDWg&feature=related

само понякога ще се свивам под чаршафа и ще боли, боли, боли...

# 6
  • Мнения: 1 008
Много ме е страх от старостта. Страх ме е и от факта,че рано или късно мойт живот и този на близките ми ще свърши. Страх ме е от вариант, че съпругът ми може Не дай Боже да си отиде преди мен и да ме остави сама. Изобщо ме е страх от тези мисли. Сдухвам се.

# 7
  • Мнения: 2 891
Е, разстроих се  Tired

# 8
  • Мнения: 742
Не ме е страх от старостта. Нито от смъртта. Има кой да ме помни.

# 9
  • Мнения: 2 161
Аз не държа да ме помнят.Просто искам да съм си жива.

# 10
  • Мнения: 742
Вовеки? Само си го представи. А близките ти, и те ли?

# 11
  • Мнения: 2 161
Вовеки? Само си го представи. А близките ти, и те ли?
Не,разбира се.Искам само да следвам естественият път.Защото много хора не успяват да минат по този път напълно.Това имах предвид.Не искам да съм Шотландски боец.

# 12
  • Мнения: 275
Искам любимите ми същества да ме надживеят. За себе си не се тревожа изобщо. Но това е малко егоистично...

# 13
  • Кори Селести
  • Мнения: 5 538
Понякога ме изкушава мисълта за Шотладския боец:)
Друг пък искам просто да съм здрава, докато съм жива.
А се случва и да оглеждам урешният ден от моята небесна гледна точка.

Все пак предпочитам да поживеем достатъчно, че да галим петнистите си, сбръчкани кожи на припек, крякайки по невъзможните внуци, които ни газят ягодите. Ако имаме сили може и да ги замеряме с буци пръст, а те да ни се плезят.

В този ред на мисли, правите ли нещата така, че дори утре да ви няма, хората да могат да се оправят с бъкиите, които оставяте? Подредени документи, платени сметки, уредени наследства и прочее?

# 14
  • Мнения: 1 008
Аз не държа да ме помнят.Просто искам да съм си жива.
Аз също. Преди няколко месеца си бяхме легнали и аз четях някакво списание, в което се споменаваше за Халеевата комета. Следващият път можела да се види през 2068 на пример (не помня годината, цифрите не са верни). Машинално помислих "Е, тогава ще я видя" и след минута осъзнах,че тогава няма да ме има. Просълзих се или от егоизъм или от това,че живота ми е много мил.
А бъкии нямам и не мисля и да имам (заеми и неплатени сметки). Детето ми е подсигурено, ако имам второ и за него има. За трето не мисля поради причини, че за третото няма да стигне и няма да има (на този етап).

Общи условия

Активация на акаунт