Здравейте! от години посещавам форума и чета с интерес ,но рядко съм имала време да пиша. Ето че сега имам нужда да пиша -защото вече съм на предела на силите си- и физически , и психически 
Историята ми е като на много от вас-останах самотна майка още в началото на бременността си ,защото ''таткото'' ( с него се познаваме от повече от 10 години,3 години връзка) реши,че не е готов и ще се ''върже'' ако остане до нас с бебето.Всичко ми се срина, но незнам откъде намирах сили да запълвам времето си с много работа,разходки, всевъзможни приятелки,познати,колеги, ремонт на жилището, в което трябваше като семейство да се нанесем...Ужасен период от живота ми,който срина психиката ми тотално.''Таткото'' го нямаше месеци наред, след раждането реши, че трябва да поеме морална и материална отговорност за детето .След това,което ми причини, го мразех и подсъзнателно исках никога да няма достъп до детето,защото не заслужаваше.Постепенно осъзнах,че щом иска да е баща на детето, не бива да позволявам на мойта болка да пречи на техните отношения и му позволих да го вижда често, материално така и не започна да ни помага ,защото месеци наред протакваше да си намери работа.Постепенно той започна да се разкайва за това, което е направил и да твърди,че иска да е с нас, да заживее с нас, както някога в безоблачното минало си бяхме мечтали...
Виждах как се грижи и се привързва към детето и реших,че може наистина да се разкайва и тогава взех решението- да му позволя да дойде да живее с нас , за да не съжалявам някой ден ,че съм оставила сина си без баща и не съм направила всичко възможно , за да има хубаво семейство 
Обаче...
След като таткото се премести при нас и започна да работи, ежедневието ни стана следното : него го няма по 12 часа на ден, аз както и преди сама си се грижа за детето, чистене, готвене, плащане на общите ни сметки, пазаруване, всяка вечер различна вечеря, издържам го , а той се прибира и започва да се оплаква колко му е тежко да работи и няма както преди да се премести да започне с умилкванията , милото поведение ,а ми хоп пред компютъра и се започват разговори с брат му. После редовните телефонни разговори с майка му, баща му, леля му...
В Въпреки че не е малък , отначало преглъщах сърцераздирателните хленченици с майка му по телефона (който аз плащам) , оправдавайки го всячески-че досега не е живял отделно от тях, че за него е шок новата промяна и бла -бла ама вече взе да ми прелива чашата и много да съжалявам, че му разреших да дойде тука.
Имаме 2 4аса ве4ер, в които да се видим и да си поговорим , и той прекарва 1ния в разговори с роднините си, които никак не ме искат и явно целенасо4ено постоянно му звънят и го викат.В4ера не издържах и му казах ,че не ми е никак приятно от вратата като влезе и да се захваща за телефона да приказва с мама вместо да се види с детето и мене , не ми е приятно,че никога не питат аз как съм или изобщо жива ли съм и не ме уважават...и той като писна : не съм го разбирала, цербер съм била, майка му му била най-добрата приятелка и му липсвала и като взе ,че ревна за майка си , че му липсвала -да се смея ли , да плача ли незнам- аз мия препълнена мивка с чинии в 10 ве4ерта, а той-мъж 100 кила реве колко съм гадна, че не го разбирам и майка му колко му липсва...Нервите ми ве4е не издържат.От 1 година ми съсипва живота, помислих, 4е има някаква надежда да оправим нещата, но сега се 4увствам много зле психи4ески. Полу4авам сърцебиене , не мога да спя от нерви а съм скапана от физи4еска умора. Без изход съм и се 4увствам сгрешила. много ви моля за помощ със съвет !Благодаря ви!
Историята ми е като на много от вас-останах самотна майка още в началото на бременността си ,защото ''таткото'' ( с него се познаваме от повече от 10 години,3 години връзка) реши,че не е готов и ще се ''върже'' ако остане до нас с бебето.Всичко ми се срина, но незнам откъде намирах сили да запълвам времето си с много работа,разходки, всевъзможни приятелки,познати,колеги, ремонт на жилището, в което трябваше като семейство да се нанесем...Ужасен период от живота ми,който срина психиката ми тотално.''Таткото'' го нямаше месеци наред, след раждането реши, че трябва да поеме морална и материална отговорност за детето .След това,което ми причини, го мразех и подсъзнателно исках никога да няма достъп до детето,защото не заслужаваше.Постепенно осъзнах,че щом иска да е баща на детето, не бива да позволявам на мойта болка да пречи на техните отношения и му позволих да го вижда често, материално така и не започна да ни помага ,защото месеци наред протакваше да си намери работа.Постепенно той започна да се разкайва за това, което е направил и да твърди,че иска да е с нас, да заживее с нас, както някога в безоблачното минало си бяхме мечтали...
Виждах как се грижи и се привързва към детето и реших,че може наистина да се разкайва и тогава взех решението- да му позволя да дойде да живее с нас , за да не съжалявам някой ден ,че съм оставила сина си без баща и не съм направила всичко възможно , за да има хубаво семейство Обаче...След като таткото се премести при нас и започна да работи, ежедневието ни стана следното : него го няма по 12 часа на ден, аз както и преди сама си се грижа за детето, чистене, готвене, плащане на общите ни сметки, пазаруване, всяка вечер различна вечеря, издържам го , а той се прибира и започва да се оплаква колко му е тежко да работи и няма както преди да се премести да започне с умилкванията , милото поведение ,а ми хоп пред компютъра и се започват разговори с брат му. После редовните телефонни разговори с майка му, баща му, леля му...
В Въпреки че не е малък , отначало преглъщах сърцераздирателните хленченици с майка му по телефона (който аз плащам) , оправдавайки го всячески-че досега не е живял отделно от тях, че за него е шок новата промяна и бла -бла ама вече взе да ми прелива чашата и много да съжалявам, че му разреших да дойде тука.Имаме 2 4аса ве4ер, в които да се видим и да си поговорим , и той прекарва 1ния в разговори с роднините си, които никак не ме искат и явно целенасо4ено постоянно му звънят и го викат.В4ера не издържах и му казах ,че не ми е никак приятно от вратата като влезе и да се захваща за телефона да приказва с мама вместо да се види с детето и мене , не ми е приятно,че никога не питат аз как съм или изобщо жива ли съм и не ме уважават...и той като писна : не съм го разбирала, цербер съм била, майка му му била най-добрата приятелка и му липсвала
и като взе ,че ревна за майка си , че му липсвала -да се смея ли , да плача ли незнам- аз мия препълнена мивка с чинии в 10 ве4ерта, а той-мъж 100 кила реве колко съм гадна, че не го разбирам и майка му колко му липсва...Нервите ми ве4е не издържат.От 1 година ми съсипва живота, помислих, 4е има някаква надежда да оправим нещата, но сега се 4увствам много зле психи4ески. Полу4авам сърцебиене , не мога да спя от нерви а съм скапана от физи4еска умора. Без изход съм и се 4увствам сгрешила. много ви моля за помощ със съвет !Благодаря ви! 
