Мамо, какво ще правя като умреш

Незнам какво бих казала в такъв момент:( но като 4ета написаното от теб...настръхвам:(Много са 4увствителни децата....Немога да ти дам съвет....трудно ми е:(В такава ситуация....незнам как бих постъпила:(С две думи...трудно е да си родител

Пиши на Кирилица!

Ами от личен опит си мисля, че не е препоръчително да се разговаря надълго и нашироко по тези въпроси с детето. В смисъл, да се възбужда чак толкова въображението му. Децата обичат да се вживяват в приказките и едно такова вживяване в евентуалната смърт на родителите е доста тежко изпитание за тях.
И моят син беше на 3 години, когато почина единият му дядо. И като се зареди една черна поредица - поне по веднъж в годината почиваше някой и то все от най-близките ни. Та може да се каже, че израсна по гробищата. Когато ми е задавал тези въпроси, съм отговаряла естествено, но някак с пренебрежение.
- Мамо, и ти ли ще умреш?
- Да, но след много години, когато стана много стара и болна, а ти ще си голям, ще имаш свои деца и няма да ти е много мъчно за мен.
- И аз ли ще умра, мамо?
- Да, и ти ще умреш, но чак като станеш стар дядо и имаш внучета, и правнучета...
И отклонявах разговора към нещо по-приятно. Например към бъдещите му деца. 
Не сме му говорили за небе и облачета, той знае, че близките ни са в гробищата и винаги ходи с удоволствие. Обичаше да пали свещичка на дядо ..., на баба..., на чичо... За него това беше общуването с тях и по някакъв начин заместваше живите контакти.
Не знам дали е правилно и едва ли действа при всички деца, но така го чувствам, че децата не трябва да се замислят много-много по тези въпроси, а да се набляга на очакването им да станат самите те родители.
Толкоз от мен за кръговрата на живота. 

Да, и аз така го чувствам вече. Децата си имат друга задача сега - цели 21 години. Да пораснат. Не им е работата да смилат моята житейска философия, а тези въпроси неизбежно я съдържат в по-висока концентрация. Така, че вече действам на принципа - колкото се може по-малко готови отговори. И започнах да използвам една техника, която  на мен самата ми е много ценна и полезна - закотвяне в Настоящето. Нещо тревожи детето - добре. Регистрираме тревогата или чувството и спираме за миг. Оглеждаме се и интересното е, че винаги виждаме, че точно в този момент нямаме проблем. Това го казвам теоретично, но практически в конкректния случай би звучало така:
"Тревожиш се за моята смърт. Но виж, аз съм жива сега. Тук при теб съм и съм добре. Ти се тревожиш за нещо, което го няма в момента. Значи можеш да пуснеш тревогата да си върви по нейната си пътечка. На теб не ти е нужна сега. А аз съм тук с теб сега и се чувствам щастлива. Радвай се и ти." 

Така се опитвам да ги науча чисто практически да почитат това, което е във всеки един момент, каквото и да е. Защото всичките ни проблеми всъщност идват от представите и очакванията ни за нещо си. Едикакво си трябва да бъде едикак си. Е да, ама то не е. И се започва вътрешната драма. И така всички прекарваме живота си в неприемане и в борба с това, което е - защото не отговаря на очакванията и представите, които сме имали. Съсредоточаваме се в получилото се разминаване и изпускаме от поглед всичко, което реално имаме, потопени в проблемите, на това, което нямаме - нереализираното очакване.   

джанни, наслука в тази интересна ситуация, в която се намирате! Вярвам, че ще намерите най-добрия път за вас.   

Съгласна съм с Кака Сийка. Не бива да заблуждаваш детето, че ще сте вечни, но трябва да откланяш мислите му от това. Ако то те види, че се затрудняваш да му отговориш, ще дълбае, докато не получи удовлетворяващ го отговор. Ако на прима виста му кажеш, че няма скоро да умрете, защото по принцип родителите умират, когато децата са готови да се справят сами в живота и след това отклониш темата към нещо друго, детето няма да остане с впечатление за нещо недоизказано и няма да се фокусира върху проблема.

Питали са ме. Отговарям честно според това, което вярвам. И всеки път си задавам въпроса: Ами когато моята майка умре? Търся утеха и за себе си в думите, които казвам на децата си.

Тялото е нещо като машина, която колкото и да е сложна и съвършена, не може да бъде вечна. Душата живее завинаги. Мъчно ни е, когато някой умре, защото не можем да бъдем с него. Можем обаче да мислим и говорим за него със същата обич. Кога умират майките? Когато децата (а и татковците) са достатъчно силни, за да се справят без тях. Някои майки остаряват много и се радват на внуци и правнуци. Други - умират млади. Ние никога не се чувстваме готови да загубим близък, но Бог познава душите ни и може да ни даде сили и смелост, когато е нужно.
Не мога да обещая, че ще доживея дълбока старост. Ами ако утре нещо се случи? Не искам децата ми да живеят с горчилката, че не съм изпълнила обещаното, а с утехата, че ще имат сили да продължат без мама и ще могат да си спомнят за нея с топлота и обич.

И да, избягваме да говорим по тази тема твърде често.

Обяснила съм надве-натри цикъла на живота, но без особено задълбочаване. Понякога ме пита "А ти като отидеш на небето кооооой ще се гриииииижи за мен" с един такъв сърцераздирателен глас  Обикновено отклонявам въпроса с някоя реплика "Ей, ама ако знаеш колко мнооооого време има дотогава и колко неща още трябва да свършим заедно..." И разговора отива в посока как първо трябва да стане ученик, после - войник, после да се ожени, да стане татко, да има мноооооого бебенца и да се грижи за тях.
Има време да изпада в екзистенциални разсъждения, не му е сега времето да си затормозява главицата с такива притеснения.

Вярно е, че никога не можем да знаем какво ни готви животът. Трагичните ситуации в него са прекалено много.
Но не виждам смисъл да тровим живота на децата си с мисли за това. Много са малки и крехки, за да ги обременяваме и с такива страхове. Има време, ще ги открият сами. 
А и аз не съм обещавала да живея вечно. Само казах на сина си, че има ред в тези неща - първо си отиват бабите и дядовците, после родителите и чак тогава децата им.
А че този ред не се спазва винаги, видя сам, за жалост...

Спомням си брат ми като беше малък и той задаваше този въпрос на майка.
Тя му беше обяснила всичко,но той си повтаряше това.
Накрая майка му пишеше бележки,че няма да умре,обещаваше му и му ги даваше.
И той се успокои.

Много деликатен въпрос. Дори и аз като мисля за смъртта /своята собствена или на друг човек/ изтръпвам, та какво остава за децата. Опитвам се да убедя /както тях, така и себе си/, че има нещо още след смъртта, че някаква  частица от нас продължава да живее под друга форма и продължава да се грижи и обича всички, които още са на Земята. И, тъй като още никой не се е върнал от отвъдното, за да разкаже със сигурност какво се случва след смъртта, предпочитам да се самозаблуждавам, като неволно подлъгвам и децата си, че умирането на тялото не е края на човека, че има още, и още...

Ами когато почине някой близък човек, това си е травма за децата и като всяка травма трябва да бъде преработена. А преработването става с говорене. Нормално е децата като осъзнаят, че когато някой почине, той няма да се върне повече. За възрастните също е трудно това да се асимилира и да се приеме, какво остава за малките.

Като дъщеря ми беше на 5 имаше фаза, когато се интересуваше какво става като човек умре. Какво става с тялото в гроба, костите...., мисля че беше предизвикано от филмчето "Бамби". Месеци наред я занимаваше този въпрос и аз отговарях... В такива случаи обичам рационалните отговори и без много увъртане и послъгване, че децата усещат. Опитвам се да представя нещата като нещо нормално и в реда на нещата, особено ако починалия е възрастен. "Поживял си е и старите хора умират, и ние като остареем ще умрем, но само като сме живели дълго и щастливо..."

 "Бамби" и при нас предизвика голяма драма, а после, така се случи, че много наши близки си отидоха. Последваха многомесечни разговори по въпроса, липса на сън, нерви...никак не беше лесно...Говорихме много и не по моя инициатива, но синът ми преживяваше доста болезнено смъртта на близките ни.Tова, което аз казвах най-често в отговор беше подобно на това, за което говори baibibi. Tакива са моите идеи за смъртта. Гледах да представя нещата възможно най-просто, да не драматизирам, да говорим за това като част от живота и пр. Мисля, че малко по малко успях да успокоя детето си, като немалка заслуга за това имаха най-различните начини, по които се опитвах да отклоня вниманието му и успявах. Един ден синът ми(тогава беше на 5 и 1/2) поиска да ми каже какво мисли-седна, представи ми своята версия (повлияна от мен,разбира се) и каза дълбокомислено( ), че "явно ще разбере всичко за смъртта, когато разбере всичко за раждането, но е горе-долу наясно и вече не се страхува толкова и пр..."Още същата вечер спа без редовните, дотогава, кошмари. Явно беше "превъртял" в главичката си нещата, беше си ги "подредил" и това го успокои.

 Малко офф: Demetra, прекрасна техника .Ще я ползвам и в други ситуации, ако нямаш нищо против и ако не трябва да плащам авторско право,ОК?

Съгласна съм с как`Сийка. Трябва да им се говори на децата и да им се обяснява.
Но винаги трябва да се обръща посоката на разговора към нещо по-приятно.
Обясняваш и бягаш в друга посока, за да не може да се замисли детето много-много над думите ти.
Може и да греша, но аз лично така направих, когато почина свекър ми.
И сега, когато му правим помен, те знаят, че дядо ги гледа от небето и поне там са мирни и тихи, за да се гордее дядо с тях. И вече даже и не питат.
Това е.

А моята дъщеря, когато беше на 4, съвсем спокойно ми казваше " Мамо ти ще умреш!". Аз се ужасявах при тия нейни думи, направо като някаква прокоба звучаха в ушите ми, но с най-възможния спокоен глас и казвах че това наистина ще се случи, но никой не знае кога и как и че всички хора някога умират.
За мен беше важно да приеме този факт като част от живота, защото аз лично много трудно се справих със смърта на баща си, бях убедена, че едва ли не моето семейство сме безсмъртни (познавах всичките си прабаби и дядовци) и си мислех че има ред!
Да ама не!
Щом детенцето пита според мен е разтревожено и трябва да намери своя отговор, който да го успокои! Всеки човек е различен и с различна чувствителност и едно такова събитие може да промени някого завинаги! Според мен говорете умерено!

Техниката наистина е много полезна. 
Авторското право - на тоя в подписа ми и най-вече на Оня горе.