Моята дъщеря е на осем. Втори клас е.
Както всеки родител, така и аз се стремя да задоволя всичките й нужди. Естествено в границите на нормалното. В никой случай не съм я превърнала в глезла. На тази възраст децата хем започват да стават самостоятелни, хем все още имат нужда от нашата грижа и съвет. В смисъл, че предоставям й необходимата свобода, но все още не я смятам за напълно самостоятелна - давам й съвети примерно коя блуза да си облече, за да не й е студено, напомням й да внимава да не се хлъзне на леда в двора на училището... Не мисля, че прекалявам.
Но тя се отнася с мен с абсолютна досада. Все едно съм някаква досадница, която само й пречи и... Преди малко й звъня, за да й кажа, че дядо й ще дойде да я вземе към 5 от къщи и да я заведе на тържество, а тя ме посреща с думите "Какво искаш?"
Зная, че през пубертета децата са неузнаваеми. Сега разбирам как са се чувствали моите родители, когато на моменти не сме се разбирали.
Не е ли рано още за пубертет???? И изобщо как да реагирам? Понякога й казвам, че с поведението си ме обижда и наранява, но има съвсем краткотраен ефект.