Денят на раждането!
Пълен ужас е обвзел сърцето, тялото и ума ми. Докато чакаме с мъжа ми и свекървата пред родилно отделение имам чувството, че изживявам последните си моменти.
Бях подготвена, че ще ме режат към 11:00ч., а те решиха да ме вземат първа. Когато облякох болничната ношница и извикаха мъжа ми, за да ми вземе дрехите мислено се сбогувах с него. Отчаяно стисках телефона си и се надявах преди да умра да успея да говоря с него или майка ми.
В пред-операционна страхът вече е взел контрола върху тялото ми. Сложили са ме на монитор, за да следят сърдечните тонове на бебето. Очаквах да усещам студ, но всъщност е приятно топло. Плача неудържимо, зъбите ми тракат, усещам как петите ми се удрят в кушетката. Започвам да се треса цялата и да губя чувствителност в тялото. Целият наличен персонал се изреди да ме утешава. Никакъв ефект. Опасявам се, че ще загубя разсдъка си. Искам само да спра да се страхувам, което явно се оказва невъзможно. Започнаха да ме заплашват, че ще спрат операцията. Опитвам се да се стегна, едва ли мога да легна на кушетката повторно.
Обаждам се на мъжа ми с ясната мисъл, че говорим за последно. Само повтарям: "Страх ме е!". Той едва ли разбира нещо, защото зъбите ми тракат ужасно. Неговите думи не достигат до мен. Дойдоха и ми взеха телефона. Откараха ме в операционната.
Анестезиологът е най-милият лекар, който съм срещала. Някак си успява да ме накара да спра да треперя. Поставянето на спиналната упойка се оказва трудно. Тялото ми е сковано и двама души не могат да ме сгънат, а аз не мога да се движа. Направиха два опита. Зъбите ми тракат и само повтарям: "Съжалявам!". Дойде трети човек, една огромна акушерка. С нейна помощ ме свиха. Крясъците ми "Боли-и-и!" огласят цялото отделение. Всъщност не ме боли повече от нормална инжекция. Поставиха ми упойката. Започнах да се сбогувам с анастезиолога. Този човек е чудо! Успя да ме накара да слушам радио докато ме завиваха с чаршафа. Операцията започна!
Мислех, че режат чаршафа когато от думите им разбрах че съм аз. Сърцето ми ще се пръсне, не спирам да плача. Анестезиолога продължава да ме успокоява. Предупреди ме, че започва ваденето на бебето и ще изпитам дискомфорт. Бях подготвена, четох във форума за този момент. Не усетих нищо, само чух докторката да казва: "Този пък тръгнал с топките напред!", а след малко: "Колко коса има!". Попитах ги дали си има всичко. Изпитах някакво облекчение. Показаха ми го, но видях само едно дупе. Казаха ми, че ще го видя пак след малко. Започнаха да ме "затварят". Чух да казват: "Матката не контрахира.". Реших, че краят е дошъл. Отново започнах да се сбогувам с анестезиолога. Държа ми ръката докато повръщах. Загубих чувствителност в цялото тяло. Това ме уплаши още повече, защото знаех че упойката не действа в лицето и ръцете. Анестезиолога започна да ме бърше със студена мокра марля. Не усещах нищо и започнах да крещя от ужас. Показаха ми бебето, но нямаше ефект. Исках да го докосна, но не можех да си движа ръцете. Някак си анестезиолога пак ме успокои и аз започнах да усещам докосванията му по ръцете ми. Усмихваше се и ме разпитваше за бебето. Не му отговарях защото от лекарката само чувах: "Всичко свърши! Всичко свърши!".
Изведоха ме в коридора, за да се видя с мъжа ми и майка ми. Усмихнах им се и казах, че се чувствам чудесно. Опитах се да ги запомня защото знаех, че ги виждам за последно. Откараха ме в Реанимация.
Изслушах всичко, което ме инструктира анестезиолога и започнах да изпълнявам веднага. Упойката започна да ме отпуска. Бях подготвена за най-силните болки, а не усетих почти нищо. Чак ми беше неудобно, че всички около мен се оплакват. Започнах да си мисля, че ще преживея раждането. Позволих си да мечтая за бъдещето. Мислех за моето бебе, което лежи самичко сред останалите. Започнах да се тревожа дали е добре. Исках да се убедя, че не е гладен или на студено. Реших да му се притека на помощ при първа възможност.
Не изпитах нито едно положително чувство в този ден и ми е трудно да си спомням за него. Около месец след раждането гледах по ТВ репортаж за болницата. Изтръпнах! Плаках цяла вечер и преживявах събитията отново. Не спах тази и няколко следващи нощи.
Днес (15.12) за първи път минах на 500м покрай болницата. Оттогава белега ме боли. Знам, че е само в главата ми. Още не съм го преживяла...
Моля ви, помогнете ми!
Пълен ужас е обвзел сърцето, тялото и ума ми. Докато чакаме с мъжа ми и свекървата пред родилно отделение имам чувството, че изживявам последните си моменти.
Бях подготвена, че ще ме режат към 11:00ч., а те решиха да ме вземат първа. Когато облякох болничната ношница и извикаха мъжа ми, за да ми вземе дрехите мислено се сбогувах с него. Отчаяно стисках телефона си и се надявах преди да умра да успея да говоря с него или майка ми.
В пред-операционна страхът вече е взел контрола върху тялото ми. Сложили са ме на монитор, за да следят сърдечните тонове на бебето. Очаквах да усещам студ, но всъщност е приятно топло. Плача неудържимо, зъбите ми тракат, усещам как петите ми се удрят в кушетката. Започвам да се треса цялата и да губя чувствителност в тялото. Целият наличен персонал се изреди да ме утешава. Никакъв ефект. Опасявам се, че ще загубя разсдъка си. Искам само да спра да се страхувам, което явно се оказва невъзможно. Започнаха да ме заплашват, че ще спрат операцията. Опитвам се да се стегна, едва ли мога да легна на кушетката повторно.
Обаждам се на мъжа ми с ясната мисъл, че говорим за последно. Само повтарям: "Страх ме е!". Той едва ли разбира нещо, защото зъбите ми тракат ужасно. Неговите думи не достигат до мен. Дойдоха и ми взеха телефона. Откараха ме в операционната.
Анестезиологът е най-милият лекар, който съм срещала. Някак си успява да ме накара да спра да треперя. Поставянето на спиналната упойка се оказва трудно. Тялото ми е сковано и двама души не могат да ме сгънат, а аз не мога да се движа. Направиха два опита. Зъбите ми тракат и само повтарям: "Съжалявам!". Дойде трети човек, една огромна акушерка. С нейна помощ ме свиха. Крясъците ми "Боли-и-и!" огласят цялото отделение. Всъщност не ме боли повече от нормална инжекция. Поставиха ми упойката. Започнах да се сбогувам с анастезиолога. Този човек е чудо! Успя да ме накара да слушам радио докато ме завиваха с чаршафа. Операцията започна!
Мислех, че режат чаршафа когато от думите им разбрах че съм аз. Сърцето ми ще се пръсне, не спирам да плача. Анестезиолога продължава да ме успокоява. Предупреди ме, че започва ваденето на бебето и ще изпитам дискомфорт. Бях подготвена, четох във форума за този момент. Не усетих нищо, само чух докторката да казва: "Този пък тръгнал с топките напред!", а след малко: "Колко коса има!". Попитах ги дали си има всичко. Изпитах някакво облекчение. Показаха ми го, но видях само едно дупе. Казаха ми, че ще го видя пак след малко. Започнаха да ме "затварят". Чух да казват: "Матката не контрахира.". Реших, че краят е дошъл. Отново започнах да се сбогувам с анестезиолога. Държа ми ръката докато повръщах. Загубих чувствителност в цялото тяло. Това ме уплаши още повече, защото знаех че упойката не действа в лицето и ръцете. Анестезиолога започна да ме бърше със студена мокра марля. Не усещах нищо и започнах да крещя от ужас. Показаха ми бебето, но нямаше ефект. Исках да го докосна, но не можех да си движа ръцете. Някак си анестезиолога пак ме успокои и аз започнах да усещам докосванията му по ръцете ми. Усмихваше се и ме разпитваше за бебето. Не му отговарях защото от лекарката само чувах: "Всичко свърши! Всичко свърши!".
Изведоха ме в коридора, за да се видя с мъжа ми и майка ми. Усмихнах им се и казах, че се чувствам чудесно. Опитах се да ги запомня защото знаех, че ги виждам за последно. Откараха ме в Реанимация.
Изслушах всичко, което ме инструктира анестезиолога и започнах да изпълнявам веднага. Упойката започна да ме отпуска. Бях подготвена за най-силните болки, а не усетих почти нищо. Чак ми беше неудобно, че всички около мен се оплакват. Започнах да си мисля, че ще преживея раждането. Позволих си да мечтая за бъдещето. Мислех за моето бебе, което лежи самичко сред останалите. Започнах да се тревожа дали е добре. Исках да се убедя, че не е гладен или на студено. Реших да му се притека на помощ при първа възможност.
Не изпитах нито едно положително чувство в този ден и ми е трудно да си спомням за него. Около месец след раждането гледах по ТВ репортаж за болницата. Изтръпнах! Плаках цяла вечер и преживявах събитията отново. Не спах тази и няколко следващи нощи.
Днес (15.12) за първи път минах на 500м покрай болницата. Оттогава белега ме боли. Знам, че е само в главата ми. Още не съм го преживяла...
Моля ви, помогнете ми!
). Но това не беше неочаквано за мен, защото винаги се панирам. Както се казва в един тъп лаф - Само ноктите си режа без упойка. 
Не е толкова страшно секциото . Мен също ме беше много страх от операцията и вероятно заради това анестезиолога ми не се съгласи да съм с местна упойка , а ми сложи пълна - но докато чаках да минат 3 секцио преди мен просто спря да ме е страх . Като се събудих първо си питах за бебчо и въобще си се чувствах много добре . Секциото идва минава и се забравят дори много от нещата . Няма ищо страшно 
