Става въпрос в игрите от рода на "Не се сърди, човече".
Ние играем една подобна игра вкъщи, много е занимателна, само че не е с пионки, а с животни, оградки, тракторчета и зарче. Правилата на играта са лесни и Никола много бързо се научи да играе - целта е да се съберат най-много животни в оградката на всеки играч.
Снощи играха двамата с баща му и когато Никола загуби настана истерична сценка - сълзи, крясъци, "Искам аз да спечеля" и т.н.
Преди по-лесно приемаше загубата, но сега...
Обяснявяме, че това е играта - веднъж печели един, после друг, че иначе няма да е интересно... Без ефект.
Питала съм нашите родители - дали са ни "оставяли" да спечелим, когато сме били деца, дали са хитрували, за да изгубят - отговорът беше да, оставяли са ни.
Обаче мен нещо ме гложди - това не е много полезно и възпитателно, не мислите ли?
Не е ли по-добре детето да знае, че не винаги (и в живота по-натам) е възможно винаги да е единственият победител? Че игрите имат правила, които трябва да се спазват от всички играчи?
Как мислите?
Ние играем една подобна игра вкъщи, много е занимателна, само че не е с пионки, а с животни, оградки, тракторчета и зарче. Правилата на играта са лесни и Никола много бързо се научи да играе - целта е да се съберат най-много животни в оградката на всеки играч.
Снощи играха двамата с баща му и когато Никола загуби настана истерична сценка - сълзи, крясъци, "Искам аз да спечеля" и т.н.
Преди по-лесно приемаше загубата, но сега...
Обяснявяме, че това е играта - веднъж печели един, после друг, че иначе няма да е интересно... Без ефект.
Питала съм нашите родители - дали са ни "оставяли" да спечелим, когато сме били деца, дали са хитрували, за да изгубят - отговорът беше да, оставяли са ни.
Обаче мен нещо ме гложди - това не е много полезно и възпитателно, не мислите ли?
Не е ли по-добре детето да знае, че не винаги (и в живота по-натам) е възможно винаги да е единственият победител? Че игрите имат правила, които трябва да се спазват от всички играчи?
Как мислите?
