Много, много ви благодаря за сърдечните пожелания!
Успях да прочета оф-лайн повечето още в болницата, благодарение на мъжа ми, който ми донесе 4 прекрасни страници с топли думи, на 4 отворени експлоръра
Толкова ме зарадвахте 
Наистина падна голямо чакане този път. Първите няколко дни тръпнехме в очакване, после преминахме в чакане, а накрая вече нервничихме. Определно получихме един добър първи урок от твърдоглавия си рогат наследник - "Не когато вие си мислите, а когато аз реша!!!"
И така, след като първия ден направо се чудехме какво да правим без суматоха и деца наоколо и почти бяхме готови да се върнем обратно, на втория ден започнахме да се поотпускаме и даже да си почиваме. На третия, четвъртия и т.н , се размазвахме от ядене, спане, ядене, спане, ядене...
Когато на 10,04, на термина, отидох на преглед, се оказа, че съм със 1,5 см разкритие без изобщо да съм разбрала, защото единственото, което имах, бяха обикновени безболезнени контракции. След два дни отново отидох до болницата, тъй като бебе Борис все още си седеше на топло и едиственият сигнал, който ми пращаше, че може и да реши да се роди някой ден, бяха същите тези безболезнени контракции. Резултатът този път обаче ме хвърли в ужас - вече бях с 3,5 см, отново без нищо да разбера. Почти ревяща казах на мъжа ми, че ще родя, докато спя, без изобщо да разбера и никога няма да успея да вляза в басейна. Честна дума, много се притесних, особено като се има предвид, колко бързо бях родила първите два пъти.
От този момент наострих всичките си сетива, за да дебна и най-мижавата контракцийка и вечерта на 12.04, след поредното плюскане, пльокване в леглото и гледане на две филмчета, започнаха едни прилично редовни, силно стягащи, макар и безболезнени контракции. Изхвърчахме за нула време към болницата като в безумен американски филм, в който красивата, честна и нищо неподозираща трудница изведънж подскача и казва "Аааа!", а на следващото "Аааа!", вече държи бебе в ръцете си.
Там ни посрещнаха страхотно и в една топла уютна стаичка ни чакаха една голяма зелена топка, спретнато легло за мама и бебе, везна за теглене и ... Басейнът, пълен с топла водичка и няколко, плуващи на повърхността й жълти, гумени патета!!!
Аз се метнах на топката, която се оказа невероятно приспособление за раждане. Не съм очаквала, че може да бъде толкова ефективно и хубаво нещо за целта. Апаратът отчиташе все по-силни и все по-начесто контракциите, за съжаление обаче все още почти безболезнени. Уви, след няколко часа утихнаха и малките жълти патета останаха самотни в басейна, а аз ги гледах жално отстрани. След целия зор, въртене и поскачане върху топката и, въпреки че това бяха най-силните контракции, които бях имала до този момент, разкритието се беше увеличило едва с 0,5 см. Недоумявах. Как може да стигна 3,5 без изобщо да усетя, а след цялата тая работа да мръдна едва половин сантим. Любезно и спокойно ми обясниха, че третото раждане е "по-особено" по принцип. Можеш да родиш буквално за нула време, без почти да усетиш, а може да започнеш да раждаш, да спреш и да се проточи доста дълго в крайна сметка. Е, май клонях към второто, затова си легнах на спретнатото легло и поспах два, три часа, докато чакахме да рзберем, дали ще продължим нататък след малко или на овнето още ще му се гледа сеир.
Рогатият ми питомник категорично не се беше задоволил с представлението дотук и изглежда беше пратил контракциите на разходка. Затова ме качиха на горния етаж, на който комунизмът все още се строеше, а соцреализмът беше в действие и напред-назад се разхождаха строги, следящи за спазването на болничния ред зли сестри, и категорчно ми завиха, че с 4 см разкритие и със започнала, макар и временно утихнала родилна дейност, никъде няма да ме пуснат и ще чакам ТУК и точка! Всичко наоколо ми няпомняше лежачката в Шейново в шестия месец с Иван и ужасно ме потискаше. В резултат на това изобщо не можах да заспя и да си почина, а започнах да кръстосвам в продължение на няколко часа коридорите на етажа, като обяснявах, че съм дошла да раждам, а не да задържам. Крачех напред-назад, кляках, ставах и упорито не мирясвах. Накрая, когато се изтощих тотално, полегнах малко и ТЕ, болезнените ТЕ, започнаха. Нарядко, но ГИ имаше. Лежах си, а когато ТЯ се появяваше, ставах от леглото и кляках на земята, а съкилийничките ми ме гледаха недоумяващо и в погледа им се четеше "луда бугарка". Аз пък си мислех "луди хърватки, как си мислят, че ще родят като само лежат" и така всички бяхме доволни и щастливи .
Когато от родилното разбраха, че отново са ми се появили контракциите, веднага ме извикаха. И така, 20 часа по-късно, аз отново бях при жълтите патета. Уморена, недоспала, но при тях, при малките, жълти, гумени патенца. Последваха няколко часа поскачане въру топката и... тогава дойде дългоочакваният момент - влязох в байсена! Най-сетне! Цамбурках се и контрахирах на воля цели два часа, но ми стана толкова студено в един момент, че реших отново да се върна на топката. От недоспиването и умората водата ми се струваше не повече от 20 градуса, макар че си беше цели 37. И така, представлението продължи, докато някъде към деветия сантиметър не издържах от умора и ги помолих да ми спукат околоплодния мехур и да се връщам по-бързо в басейна да го раждам това упорито момче. И тогава настана истинският купон! Както няколко часа преди това, голямата ми уста философстваше: "Не разбирам защо някои жени крещят и викат, докато раждат. Ами така се губи енергия и не може да се диша правилно и .... дрън-дрън", така същата уста сега се дереше "Сега разбирам защо някои жени крещят и викат, докато раждат.. ааааааааа!" Ей, Богу, такива родилни болки не бях имала, а не е като да нямам опит в това. Е, звукът не беше точно "аааааааа", защото все пак се мъчех да дишам, уж. В резултат на тези жалки опити обаче, докарвах някакви оргазмичноподобни звуци, тъй щото мъжът ми не знаеше да се смее ли или да плаче в този момент. И тогава се върнах обратно в басейна. Сякаш аз самата се родих. Водата хич вече не ми беше студена, напротив, беше топла и животоспасяваща. Не знам откъде намерих сили да напъвам изобщо, но за петнайсетина минути се появи упоритото, рогато, дългоочаквано, голямо момче Борис, с внушителнителното за моите размери тегло от 4,180 кг, при това без никакви разкъсвания, даже и на мястото на епизиотомията от първото раждане. Сега за втори път се наслаждавам на здраво, нешито дупе
Най-хубавото от всичко обаче беше моментът, в който милото ми детенце излезе от мен и веднага го сложиха на гърдите ми. Бях се отпуснала във водата, а детето ми - върху мен. Никога няма да забравя този миг. Миг на сладка победа и за двама ни, сладка победа след дълга и продължителна борба.
Успях да прочета оф-лайн повечето още в болницата, благодарение на мъжа ми, който ми донесе 4 прекрасни страници с топли думи, на 4 отворени експлоръра
Толкова ме зарадвахте Наистина падна голямо чакане този път. Първите няколко дни тръпнехме в очакване, после преминахме в чакане, а накрая вече нервничихме. Определно получихме един добър първи урок от твърдоглавия си рогат наследник - "Не когато вие си мислите, а когато аз реша!!!"
И така, след като първия ден направо се чудехме какво да правим без суматоха и деца наоколо и почти бяхме готови да се върнем обратно, на втория ден започнахме да се поотпускаме и даже да си почиваме. На третия, четвъртия и т.н , се размазвахме от ядене, спане, ядене, спане, ядене...
Когато на 10,04, на термина, отидох на преглед, се оказа, че съм със 1,5 см разкритие без изобщо да съм разбрала, защото единственото, което имах, бяха обикновени безболезнени контракции. След два дни отново отидох до болницата, тъй като бебе Борис все още си седеше на топло и едиственият сигнал, който ми пращаше, че може и да реши да се роди някой ден, бяха същите тези безболезнени контракции. Резултатът този път обаче ме хвърли в ужас - вече бях с 3,5 см, отново без нищо да разбера. Почти ревяща казах на мъжа ми, че ще родя, докато спя, без изобщо да разбера и никога няма да успея да вляза в басейна. Честна дума, много се притесних, особено като се има предвид, колко бързо бях родила първите два пъти.
От този момент наострих всичките си сетива, за да дебна и най-мижавата контракцийка и вечерта на 12.04, след поредното плюскане, пльокване в леглото и гледане на две филмчета, започнаха едни прилично редовни, силно стягащи, макар и безболезнени контракции. Изхвърчахме за нула време към болницата като в безумен американски филм, в който красивата, честна и нищо неподозираща трудница изведънж подскача и казва "Аааа!", а на следващото "Аааа!", вече държи бебе в ръцете си.
Там ни посрещнаха страхотно и в една топла уютна стаичка ни чакаха една голяма зелена топка, спретнато легло за мама и бебе, везна за теглене и ... Басейнът, пълен с топла водичка и няколко, плуващи на повърхността й жълти, гумени патета!!!
Аз се метнах на топката, която се оказа невероятно приспособление за раждане. Не съм очаквала, че може да бъде толкова ефективно и хубаво нещо за целта. Апаратът отчиташе все по-силни и все по-начесто контракциите, за съжаление обаче все още почти безболезнени. Уви, след няколко часа утихнаха и малките жълти патета останаха самотни в басейна, а аз ги гледах жално отстрани. След целия зор, въртене и поскачане върху топката и, въпреки че това бяха най-силните контракции, които бях имала до този момент, разкритието се беше увеличило едва с 0,5 см. Недоумявах. Как може да стигна 3,5 без изобщо да усетя, а след цялата тая работа да мръдна едва половин сантим. Любезно и спокойно ми обясниха, че третото раждане е "по-особено" по принцип. Можеш да родиш буквално за нула време, без почти да усетиш, а може да започнеш да раждаш, да спреш и да се проточи доста дълго в крайна сметка. Е, май клонях към второто, затова си легнах на спретнатото легло и поспах два, три часа, докато чакахме да рзберем, дали ще продължим нататък след малко или на овнето още ще му се гледа сеир.
Рогатият ми питомник категорично не се беше задоволил с представлението дотук и изглежда беше пратил контракциите на разходка. Затова ме качиха на горния етаж, на който комунизмът все още се строеше, а соцреализмът беше в действие и напред-назад се разхождаха строги, следящи за спазването на болничния ред зли сестри, и категорчно ми завиха, че с 4 см разкритие и със започнала, макар и временно утихнала родилна дейност, никъде няма да ме пуснат и ще чакам ТУК и точка! Всичко наоколо ми няпомняше лежачката в Шейново в шестия месец с Иван и ужасно ме потискаше. В резултат на това изобщо не можах да заспя и да си почина, а започнах да кръстосвам в продължение на няколко часа коридорите на етажа, като обяснявах, че съм дошла да раждам, а не да задържам. Крачех напред-назад, кляках, ставах и упорито не мирясвах. Накрая, когато се изтощих тотално, полегнах малко и ТЕ, болезнените ТЕ, започнаха. Нарядко, но ГИ имаше. Лежах си, а когато ТЯ се появяваше, ставах от леглото и кляках на земята, а съкилийничките ми ме гледаха недоумяващо и в погледа им се четеше "луда бугарка". Аз пък си мислех "луди хърватки, как си мислят, че ще родят като само лежат" и така всички бяхме доволни и щастливи
. Когато от родилното разбраха, че отново са ми се появили контракциите, веднага ме извикаха. И така, 20 часа по-късно, аз отново бях при жълтите патета. Уморена, недоспала, но при тях, при малките, жълти, гумени патенца. Последваха няколко часа поскачане въру топката и... тогава дойде дългоочакваният момент - влязох в байсена! Най-сетне! Цамбурках се и контрахирах на воля цели два часа, но ми стана толкова студено в един момент, че реших отново да се върна на топката. От недоспиването и умората водата ми се струваше не повече от 20 градуса, макар че си беше цели 37. И така, представлението продължи, докато някъде към деветия сантиметър не издържах от умора и ги помолих да ми спукат околоплодния мехур и да се връщам по-бързо в басейна да го раждам това упорито момче. И тогава настана истинският купон! Както няколко часа преди това, голямата ми уста философстваше: "Не разбирам защо някои жени крещят и викат, докато раждат. Ами така се губи енергия и не може да се диша правилно и .... дрън-дрън", така същата уста сега се дереше "Сега разбирам защо някои жени крещят и викат, докато раждат.. ааааааааа!" Ей, Богу, такива родилни болки не бях имала, а не е като да нямам опит в това. Е, звукът не беше точно "аааааааа", защото все пак се мъчех да дишам, уж. В резултат на тези жалки опити обаче, докарвах някакви оргазмичноподобни звуци, тъй щото мъжът ми не знаеше да се смее ли или да плаче в този момент. И тогава се върнах обратно в басейна. Сякаш аз самата се родих. Водата хич вече не ми беше студена, напротив, беше топла и животоспасяваща. Не знам откъде намерих сили да напъвам изобщо, но за петнайсетина минути се появи упоритото, рогато, дългоочаквано, голямо момче Борис, с внушителнителното за моите размери тегло от 4,180 кг, при това без никакви разкъсвания, даже и на мястото на епизиотомията от първото раждане. Сега за втори път се наслаждавам на здраво, нешито дупе
Най-хубавото от всичко обаче беше моментът, в който милото ми детенце излезе от мен и веднага го сложиха на гърдите ми. Бях се отпуснала във водата, а детето ми - върху мен. Никога няма да забравя този миг. Миг на сладка победа и за двама ни, сладка победа след дълга и продължителна борба.
