Скъпи мами,кажете ми как се възстановихте след секцио с пълна упойка?След колко време се събуждаш?Кога ти носят детето?абе всичко което се сетитие като информация.Предварително благодаря
- Публикувана: 4 дек. 2007, 11:02 ч.
- Последно мнение: 5 дек. 2007, 14:05 ч.
Секцио и пълна упойка
Здравей. Аз преди месец и половина родих чрез секцио и пълна упойка. Операцията е продължила по-малко от час , а аз веднага след това съм излязла от упойката. Обясниха ми, че по-принцип е нормално 1-2 часа след орерацията пациентът да се събуди, но явно е индивидуално. А относно възтановяването - мен първият ден доста ме стягаше, не можех да мръдна от леглото. Тогава беше и най-болезнено, но на 5-я ден бях като нова.
Ако нещо друго те интересувай, питай.
Само да допълня, че аз раждах в Окръжна и детето ми го дадоха на другия ден за да го кърмя.
Ако нещо друго те интересувай, питай.
Само да допълня, че аз раждах в Окръжна и детето ми го дадоха на другия ден за да го кърмя.
Родих секцио с пълна упойка.В 10,35 са ме изкарали от родилна зала,а в 10,38 вече си говорих със съпруга ми,нямах главоболие,нямах замайване,в 11,00вече гледах телевизия(единственият дискомфорт относно упойката беше,че се чувствах леко сънлива първите два часа,но започнах да пия мн.течности и не си позволих да заспя,така след 2ч.бях напълно добре)
На другата сутрин ме раздвижиха,болки нямах,а по скоро лек дискомфорт в кръста,след това ми дадоха детето и от този момент до сега се грижа сама за всичко,което е показател,че болката е минимална(дори не е болка,при мен болката е повече в кръста,но е търпимо)
На другата сутрин ме раздвижиха,болки нямах,а по скоро лек дискомфорт в кръста,след това ми дадоха детето и от този момент до сега се грижа сама за всичко,което е показател,че болката е минимална(дори не е болка,при мен болката е повече в кръста,но е търпимо)
Второто ми раждане беше със секцио с пълна упойка....малката са я извадили в 10:48ч., а в 11:35 бях в пълно съзнание и в стаята при мен бяха щастливият татко и малката бебка....на 6-я час след операцията станах за първи път-беше доста трудно и болезнено, на 3-я ден ни изписаха....
Ако нещо те интересува питай....
Ако нещо те интересува питай....
А защо ще е с пълна упойка?
.аз също родих секцио,но никога не сме коментирали да е с пълна упойка.освен ако няма някакви мед.показания не виждам смисъл да те приспиват и да изпуснеш този хубав момент на изваждането и изплакването на бебето 
Преди три месеца родих със секцио при пълна упойка. Събуждат те още докато те карат на носилката към стаята. Много е важно обаче анестезиологът да е добър и да прецени каква доза е добра за теб.
Нямах никакви проблеми след това - главоболие, повръщане, или други подобни.
За бебето не знам, аз родих в 7ми месец и беше в кувиоз, видях го чак на другият ден.
Нямах никакви проблеми след това - главоболие, повръщане, или други подобни.
За бебето не знам, аз родих в 7ми месец и беше в кувиоз, видях го чак на другият ден.
Аз бях с пълна упойка. В 5:30 започва операцията и в 5:35 се появява бебчо. Помня как ми казаха издишай, сега вдишай започнах да отварям очи. Всичко ми беше като в мъгла. Доктора беше надвесен над мен и аз попитах за бебо. Той каза, че всичко е наред, че е 2,550 кг. жив, здрав и тогава ме връхлетя адска болка в корема. Свалиха ме до стаите с асансьора. Мама ,тати и мъжо чакаха пред вратата на родилното. Очите ми бяха пълни със сълзи от болката и видях само силуети и как ми говорят нещо. След което ме настаниха в стаята дойде сестрата и пита дали искам да си видя бебето. Аз казах да, тя го донесе. За болките след операцията няма да говоря, защото в тази болница, в която бях аз ми дадоха само един аналгин след операцията (това било достатъчно) и първите 4 часа беше нещо .... След 3 дни взех да се чувствам човек. Бързо се възстанових.
Втори път пак бих родила секцио, но задължително в друга болница и задължително бих ползвала някакви болкоуспокояващи след операцията.
Желая ти успешно раждане
Втори път пак бих родила секцио, но задължително в друга болница и задължително бих ползвала някакви болкоуспокояващи след операцията.
Желая ти успешно раждане
Запис ще следя темата 
Много сте бързи, майчета. Мен по спешност ме приспаха към 11 часа вечерта, в 23.45 съм родила. Будех се от време на време да пия вода, кратки разговори, четене на смс-ите, но съвсем се събудих и ми помогнаха да стана да се измия чак към 14 часа на другия ден. Дотогава кротко си спях. Усещах, разбира се, и когато ми сложиха пясъка върху корема, обадих се на мама, мъжът ми след раждането, но беше в полубудно състояние. Явно аз съм по-поспалива.
Аз бях секцио по спешност-в 11,30 влязох в операционната ,говорих си с лекарите,упойха ме,последните думи на анестезиоалога си спомням ,че бяха: От сега нататьк каквото прави го правим за бебето.Бебко са го извадили в 11,45.Сьбудих се в операционната-много жадна,но не дават вода,само марличка с вода. Вода не се дава през целия ден,но ти няма да изпитваш нужда,защото си на системи.Упойката ме пусна сьвсем около 15 часа,искай си да те обезболяват допьлнително. Ще ти е студено,нормално е от упойката, ще ти мерят крьвното и температурата много често.Станах на другата сутрин,раздирах се от кашлица от трьбата,която ти вкарват в гьрлото ,а с този шев на корема не можеш нито да кашляш ,нито да кихаш,нито да се смееш. Кашлицата и упойката ги преживях най-трудно. Всичко друго се забравя на 3 -я ден.Бебко ми го показаха вечерта ,а на другия ден се опитвахме да се кьрмим.
Леко раждане.
Леко раждане.
Ето го и моят разказ, който, макар и по-дълъг, отговаря на въпроса кога се налага пълна упойка (поне за един от случаите). Надявам се да съм полезна:
[Малко предистория: ] Болезнените контракции при мен започнаха твърде рано – още преди края на осми месец. Изглежда нашата звездичка Калина недолюбваше "култовата дата" 14 февруари – моят официален ми термин, според женската консултация. По съвет на гинеколога, който следеше бременността ми, започнах да пия магнезий, за да я задържа възможно най-близо до термин. Към това се добави и още един повод за тревога: в началото на новата година откриха, че прогнозното тегло на бебка е ниско и се наложи да ме следят съвсем изкъсо. Записи на тонове, доплери – всичко изглеждаше чудесно, докато на 29 януари вечерта, след един не особено блестящ запис, докторът реши, че ще е най-добре още на следващата сутрин да ме "приберат на топло" до раждането (което аз илюзорно си представях най-рано след седмица) и се засуети да намери свободна дата за цезарово сечение. Всички тези "новини" ми дойдоха в повече и гемиите ми до една потънаха. Доки от известно време все се шегуваше: "Имаш контракции – а, ми че ти си на термин..." Но когато чакаш бебче, по-малко от нормата, въпреки всички уверения, че малко не значи непременно болно, не бързаш да родиш, чакаш го, да си навакса. Затова, а и от суеверие, дори едни джапанки не бях си купила за болницата... Стиснах зъби, приеха ме в АГ-то и преживях един 30 януари на системи, тестове и кръвни проби, но никак не подозирах, че още на другия ден Кали ще бъде вече самостоятелно малко същество.
[Раждането:] На 31 януари, в 6 часа сутринта, тоновете на бебка се влошиха драматично. Спешно ме подготвиха и поведоха надолу към операционната. Още не бях се събудила от предходната нощ, изпълнена с кошмарни сънища и писъци на родилки – все пак "преспах" в предродилното отделение – та не бях съвсем сигурна дали случващото се също не е сън. Когато седнах на операционната маса, започнах буквално да си треса. Беше от нерви и от страх (какво ще стане с малкото ми бебче), не от студ, но въпреки това, усещането омекна, щом ме завиха. (Б.а. по-късно разбрах, че въпросното треперене съвсем нормално придружава раждането). При цялата паника, анестезиологът се опита да ме разведри с въпроси за професията ми. Отговарях буквално "през зъби". Не можех да се овладея и зъбите ми чаткаха като кастанети. След като ми сложиха спиналната упойка, постепенно загубих осезание, треперенето спря, започнаха да режат и да коментират. Тогава анестезиологът ме попита, искам ли да ме "приспи", след като ми покажат бебето. Аз, прегърнах идеята и отговорих недвусмислено "ДА". Оказа се, че ние "интелигентните" сме си такива – "големи нервачки". След миг, обаче, усетих прорязваща болка – упойката беше престанала да действа, или пък не ме беше хванала въобще. Изпищях, сестрата завъртя едно "кранче" на системата. Последното, което чух, бяха думите на анестезиолога: "Е, днес няма да видиш дъщеря си." И потънах...
[ Епилог:] Събудих се сама в реанимацията (трябва да е било около час след изваждането на Каля), с розова гривничка, на която беше маркирано тегло в килограми и ръст в сантиметри. Около мен сновяха акушерки. Докторите се бяха изпарили яко дим. Отново ме обзе усещане за нереалност. Тогава някой отнякъде ми подаде GSM-а. Явно бях родила, реших да съобщя поне на таткото, който очаквах да е в неведение. Да, ама не – именно от него разбрах, че си имаме здрава и красива Малечка-Палечка и, че всички близки вече са уведомени за раждането на Калина. Едва тогава се освободих от тежкия товар на бременността и още по-тежкия – на неизвестността! А животът ми стана по-труден, но хиляди пъти по-сладък...
[Малко предистория: ] Болезнените контракции при мен започнаха твърде рано – още преди края на осми месец. Изглежда нашата звездичка Калина недолюбваше "култовата дата" 14 февруари – моят официален ми термин, според женската консултация. По съвет на гинеколога, който следеше бременността ми, започнах да пия магнезий, за да я задържа възможно най-близо до термин. Към това се добави и още един повод за тревога: в началото на новата година откриха, че прогнозното тегло на бебка е ниско и се наложи да ме следят съвсем изкъсо. Записи на тонове, доплери – всичко изглеждаше чудесно, докато на 29 януари вечерта, след един не особено блестящ запис, докторът реши, че ще е най-добре още на следващата сутрин да ме "приберат на топло" до раждането (което аз илюзорно си представях най-рано след седмица) и се засуети да намери свободна дата за цезарово сечение. Всички тези "новини" ми дойдоха в повече и гемиите ми до една потънаха. Доки от известно време все се шегуваше: "Имаш контракции – а, ми че ти си на термин..." Но когато чакаш бебче, по-малко от нормата, въпреки всички уверения, че малко не значи непременно болно, не бързаш да родиш, чакаш го, да си навакса. Затова, а и от суеверие, дори едни джапанки не бях си купила за болницата... Стиснах зъби, приеха ме в АГ-то и преживях един 30 януари на системи, тестове и кръвни проби, но никак не подозирах, че още на другия ден Кали ще бъде вече самостоятелно малко същество.
[Раждането:] На 31 януари, в 6 часа сутринта, тоновете на бебка се влошиха драматично. Спешно ме подготвиха и поведоха надолу към операционната. Още не бях се събудила от предходната нощ, изпълнена с кошмарни сънища и писъци на родилки – все пак "преспах" в предродилното отделение – та не бях съвсем сигурна дали случващото се също не е сън. Когато седнах на операционната маса, започнах буквално да си треса. Беше от нерви и от страх (какво ще стане с малкото ми бебче), не от студ, но въпреки това, усещането омекна, щом ме завиха. (Б.а. по-късно разбрах, че въпросното треперене съвсем нормално придружава раждането). При цялата паника, анестезиологът се опита да ме разведри с въпроси за професията ми. Отговарях буквално "през зъби". Не можех да се овладея и зъбите ми чаткаха като кастанети. След като ми сложиха спиналната упойка, постепенно загубих осезание, треперенето спря, започнаха да режат и да коментират. Тогава анестезиологът ме попита, искам ли да ме "приспи", след като ми покажат бебето. Аз, прегърнах идеята и отговорих недвусмислено "ДА". Оказа се, че ние "интелигентните" сме си такива – "големи нервачки". След миг, обаче, усетих прорязваща болка – упойката беше престанала да действа, или пък не ме беше хванала въобще. Изпищях, сестрата завъртя едно "кранче" на системата. Последното, което чух, бяха думите на анестезиолога: "Е, днес няма да видиш дъщеря си." И потънах...
[ Епилог:] Събудих се сама в реанимацията (трябва да е било около час след изваждането на Каля), с розова гривничка, на която беше маркирано тегло в килограми и ръст в сантиметри. Около мен сновяха акушерки. Докторите се бяха изпарили яко дим. Отново ме обзе усещане за нереалност. Тогава някой отнякъде ми подаде GSM-а. Явно бях родила, реших да съобщя поне на таткото, който очаквах да е в неведение. Да, ама не – именно от него разбрах, че си имаме здрава и красива Малечка-Палечка и, че всички близки вече са уведомени за раждането на Калина. Едва тогава се освободих от тежкия товар на бременността и още по-тежкия – на неизвестността! А животът ми стана по-труден, но хиляди пъти по-сладък...
до колкото разбрах обаче по време на раждането не си била с пълна упойка 
или бъркам.