Та случката се развива в метрото-качвам си се аз от Люлин и насреща ми една позната.След обичайните банални фрази казвам на мацката че сме се разделили с моя хубостник-и от там като се почнаха едни приказки ---как съм могла сега ЦЯЛ живот сама как ще се оправям?ами хората( то уж младо момичето и в СФ расло ама на да не очаква човек де)то в наше време мъжете ги е страх да се обвързват та мен ли с дете ще ме вземе някой-брей казвам ви оцъклих се насреща и 
усмивката ми замръзна не можах изобщо да реагирам.Добре че трябваше да слиза та тирадата приключи ама ме остави доста 
Абе какво да ви кажа и познати и приятели давали са ми кураж ама такова нещо
Ейййййй на никого не пожелавам таквиз познати целия ден могат да ви го сгов.....сат
усмивката ми замръзна не можах изобщо да реагирам.Добре че трябваше да слиза та тирадата приключи ама ме остави доста Абе какво да ви кажа и познати и приятели давали са ми кураж ама такова нещо
Ейййййй на никого не пожелавам таквиз познати целия ден могат да ви го сгов.....сат
И само я попитах, какво ми е на положението??? Какво ми е на мене? Чула ли ме е някога да се оплаквам от положението си, от това че имам дете и се грижа за него??? И тя млъкна! Обаче аз не млъкнах, продължих да и обяснявам, че откак съм се развела съм много добре и че по-щастлива от това никога не съм била и тя просто зяпна! 
Единия път един познат, на когото имах неблагоразумието да кажа, че ще си гледам сама детето, ме разпитва 10 минути с тъпи въпроси от типа "ама бащата що не се интересува" и тн.. Най-мразех пък и когато започваха да ме убеждават на висок глас как не е страшно да си сам родител, как "бащата" щял да се сети някой ден и дрън дрън дрън и то в разговори, в които не си проявил и грам притеснение 
Вчера например ме среща съседка, с чийто син сме израстнали като деца, но не знае развитието на моята връзка и започна: "Как е с мъжа?", на което аз отговарям: "Ами как, не върви...", "Ааа, тогава мисли навреме и се развеждай" и аз като усетих така положително отношение си казах, че точно това съм направила, което предизвика бурно одобрение. Хем не приемам положителната нагласа към развода/ раздялата, хем ми стана едно такова хубаво...И май най-вече жените имат такава нагласа към раздялата, малко мъже са на мнение, че щом нещата не се получават хората трябва да се разделят, те са способни да си живеят собствения живот, независимо че чувствата са си отишли. От другата страна пък са жените , които поради някаква зависимост (икономическа, данък обществено мнение) не смеят да поставят край. 
та тоз човек, когото бях помолила да ми помогне с багажа, когато се изнасях с огромния корем и се търкалях по витите стълби с чувалите покъщина...той ме запита "а къде е бащата?" - казвам му: "ми...забрави, че съществувам", на което неговата реакция беше нравоучителното: "ти сигурно много си го обидила нещо!" 
