Когато
битието ме дърпа с костеливите си лапи към земята и ме задушава с прозаичния си дъх.
Когато губя битката за слънце и надежда и мечтанията ми прекланят гръб пред тегнещото “трябва".
Когато
в “утре” няма разлика от “вчера” и знам, че силите ми свършват.
Тогава ...
Заключвам втатата. Навън е тъмно и студено. Минава полунощ .
Предстои ми среща. Не сме се виждали цяла вечност. От онова лято.
Но тази нощ ще бъдем заедно. В празния полутъмен бар, в компанията на Нина Симон ,
която пее само за нас!
Говорим малко, тихо отпиваме. Не бихме искали да нарушим странния покой.
Заедно сме. Това стига.
Питието свършва. Време за раздяла ... Оставаме прегърнати в мислите си.
До следващия път , когато моите “когато” ме притиснат до задушаване.
Споделете вашите среднощни настоения!