Плача и се страхувам от неизвестността,от това дали ще се справя сама по житейският си път,броя всеки ден когато този ден ще настъпи...
От няколко дни забелязам ,че майка ми не е много добре май,ама тя е жена със силен характер и не си признава,чувам я нощем как трудно диша и има хрипове,а тя ми е едничката опора сега,която ми помага колкото може...
Плаши ме мисълта,че детето е много малко и ако се наложа да работя,няма да има кой да ми помага в отглеждането,освен това тя също ще почне да работи,сега напусна работа заради нас с бебето за да ми помага.
Плача от това,че един ден с малкия ще сме съвсем сами,плача,че баща му не се интересува от нас и няма желание да ни помага,тоест мъчно ми е,че изобщо не питак как е сина му,здрав ли е,добре ли е,плача,че е егоист....
Всъщност ще кажете повечето защо трябва да се натоварвам с това,че бащата на детенцето ми не се интересува от нас и не ни иска,ами знам прави ще сте,не трябва,ама на мен ми е мъчно и не мога така да го приема,поне още,може би защото бях построила бели кули за щастлив семеен живот някъде там в миналото и сега още не искам да повярвам,че ги няма и че не можах да ги създам,а напротив,разрушени са съсвсем...
Страх ме е от бъдещето,дори не мога да се зарадвам когато някой мъж ми обърни внимание,просто не искам контакти с мъже ,дори наскоро си мислих,че мога да контактувам с един и да се получи нещо,ама се скрих от него,казах му да не ме търси повече,просто вече не вярвам,че някой мъж може да обикне детето ми както един истински баща,това ми навява тъга и отново сълзи...
УФФ много объкано стана,ама и душевността в момента ми е такава...
Та исках да питам,поплаквате ли тайно и защо и страх ли ви е от това да сте сам родител и баща и майка да бъдете.....