Самотната бременност - как, кога, защо?

Първо искам да кажа, че се възхищавам на силата  ти, с която си изживяла тези месеци...
Бащата на детето ми беше у нас, когато бях бременна- пред телевизора - на дивана. Каза че не иска да правя аборт, но и не иска да го раждам! До седми месец работех (непрекъснато имах контракции), а след работа по поледиците тичах да прибирам Гого от градина. Ходих винаги сама на консултация , никога не ме попита как се чувстам и не погали корема ми. Тогава трябваше да зацепя...Но бях втренчена в това детето ми да се роди живо и здраво. И не на последно място имах МЪЖ до себе си - големият ми син- той галеше  корема ми  и говореше на бебето- мисля че това ме спаси.

Сега като се връщам назад и аз ходех винаги сама на консултация или с майка ми. Коремът никога не ми го пипна или погали, неискаше да усети как рита бебето, беше го гнус, но тогава въобще не съм зацепвала, че нещо не е наред. Все пак "идилията" продължи почти 3 години след раждането.

Каси 


Сега прочетох в Клюкините какво е породило идеята ти за тази тема. И май нечестно се намърдах тук. От една страна мога да кажа, че съм се чувствала самотна по време на бремеността си, защото БНД-то не осъзнаваше напълно какво се случва с нас. От друга страна винаги съм имала подкрепата на семейството си. При теб, Каси, наистина е доста по-сложна ситуацията....

цититрам целия текст - изпървом много сме го говрили, и второ 4ак до омраза не се стига, ма и любов към ближния няма (освен невъзможния ближен, щото така застраховката е в пъти по-голяма).
и да - разлика има.
огромна.
разлика има в подкатегорията, оба4е.
в крайна сметка, вси4ко опира до една друга компилация - възпитание, манталитет, среда и пр.
а що се отнася до разбирането, каси, тук аз съм склонна да обърна нещата по-друго я4е, или мен разбиране от външен на мен кръг не ми трябва, проблема е, 4е не разбирам как може 4овек да позволи да слу4и такова нещо на друг 4овек.
или липсата на логика и отговорност (липсата на такава и подвеждането с лека ръка на друг) ме потриса.
е, на това, аз обяснение нямам.
и не съм склонна да рабирам мотиви.
защото по моята ли4на логика те са несъстоянелни.
или още по накрая, към последно - не се тормози за неща които не можеш да поправиш и за неща които не можеш да промениш.
* да не ми излиза никой с номера за позитивна нагласа, щото 365 дни по 2 плюс текущите, ден из ден всеки ден, без право на разли4ен ден, не подлежи на мантри за добро отношение.
или при този самотен родител има твърде голямо наслагване на негативи.
тук с нокти и съби срещу себе си не можеш да тръгнеш в името на, щото си едноли4ен и не се знае как ще те изплюе после ситуацията.
тук в добро отношение не си способен да възпитаваш - и ицето христос не би си подал и другата буза.
тук вси4ко по-изкривено и деформирано.
и е доживотно.
това не може друг да ти сподели - остава си твое и не може да излезе от теб.
и не не зна4и 4е живота е свършил - просто не можеш да си го позволиш.
малко по-ина4е е.
малко по-ина4е, но пък съществено.

Моята история повечето от вас я знаят.
Желана от двамата бременност, ама до петия месец...
Оборудване на нов дом, мъкнене на мебели и посуда към къщата, после пак мъкнене - към панелката в Младост, където вече се сринах физически и емоционално.
На всички консултации - сама. С изключение на една, където се видя пола на детенце.
"Таткото" се разплака и окончателно реши да не живее с мен.
После два месеца в Патологията на Тина Киркова. Контракции и една шепа хапчета.
Нямаше кой да ми донесе вода. Мъкнех тубите от магазина.
Ревът беше денонощен, съчетан с омраза към всичко и всички.
Исках само да умра. Нищо друго.
Роди се Вяра. 1,700 кг.

Чак след година разбрах, че докато съм се борила за живота си - бях с много тежка прееклампсия, "таткото" си е възпроизвел още едно отроче - демек, правил е любов.

Последва жестока следродова депресия, съчетана с ПР.
Антидепресанти и транквиланти.
Токсикологията в Ловеч. Психиатрията - също там.

Чак след близо две години лечение, може да се каже, че заприличах на човек.

незнам какво да кажа на това ... ще го оставя без коментар

Сабинка, детенцето ти е супер, супер сладко  Да сте живи и здрави всички тук и сам хубави неща да ви се случват вече!

И моята бременност беше желана от 2-ма до 3-я месец!!!Когато 6-дни след годеж...реши,че...не можем да бъдем заедно..първите няколко дни не спирах да плача денонощно,но..в един момент реших,че така няма да го върна и трябва да се стегна заради бебчо и,честно казано тогава се изненадах от себе си и сега като си припомням...се чудя как съм успяла,напоследък мн се предавам    и аз ходех сама на консултации,сама си излизах,сама се вълнувах за всичко свързано с бебо...и......незнам...аз още го преживявам,особенно от няколко дни ме е налегнала една депресия!Когато по цели нощи не спя(малкия има колики) и..си мисля и той сега не спи...защото си прави кефа някаде!!!!!!!!!Не съжалявам за това дете,дори напротив,то усмисля живота ми,но...мн ме боли,че човек когото чувствах близък колкото родителите ми..МЕ ПРЕДАДЕ!!!

Когато аз бременеех този форум едва прохождаше и нямаше отделна секция за самотни родители. Четях в Бъдещи мами и ревях до скъсване! Защото всички охкаха и ахкаха колко прекрасно се чувствали бременни, как мъжете им на ръце ги носели и т.н....а аз виждах в очите на ЕРД с всеки изминал дне погнуса от обезформянето на тялото ми! И досега никой не може да ме убеди, че мъжете не се гнусят от бременни жени! Съжалявам за силните думи, но точно това беше положението! Иначе за пред хора много го докарваше - загрижен, помага....ама като се стигне до консултации - ааа, там не влизам! Само веднъж му се случи и виждах, че иска да избяга завинаги от кабитета! А от друга страна психическия тормоз - аз сега ще се грижа за детето 6 месеца, после - ааа, може и само 4...ааа хайде да са 8 и край! Всеки ден имаше различна версия какво ще прави....А това да пипне корема - еее, вие вече много искате такъв героизъм!
И досега за мен думата бременност е свързана със зверска депресия, отхвърляне и мрак! Затова и никога повече няма да повторя това приключение!
Радвам се, че вече детенце е в комуникативна възраст и никога няма отново да ми се налага да преживявам кошмара и на първите 3 години от живота на малката! Сега гледам оптимистично напред какво и къде да ходим с малката, как да си подредим живота...а в тази подредба мъж в къщата никак не се предвижда!

 

бих цитирала поне половината от всеки горен пост като мои изживявания...

снощи се приспивах с поредните списания за бременни/бебета и пр. и си дадох сметка, че (почти) бях забравила...колко ми беше зле докато бях бременна. по страниците все едни красиви бъдещи мамчета, които разказват колко са щастливи...
запитах се как ще разказвам на моето момиче колко е прекрасно да си бременна, като...спомените ми са ужасни!

Всъщност съм се залъгвала, че и до третия месец семедарителят е проявил кой знае какъв интерес (освен че ми постави ултиматум да евакуирам персийския си котарак...да не помислите, че заради бебето; много скъпи костюми имал, а животинчето се скубеше ужасно като истински персиец...)

подозирам, че и той се е...гнусил от предстоящата промяна на вида ми, та за това и не прояви особен интерес да ме види много бременна; но докато обясняваше къде какво ще се размести в апартамента (ми) все повтаряше, че веднага след като родя, хуквам на фитнес.

и после месец, втори, трети заспивах сама (дори без животинчето, нали го екстрадирах заради Него); нямаше кой вода да ми донесе, търкалях корема до офиса и по цели нощи работех у дома, че "пари нема", а трябваше да се действа...

и цялата покъщина събрах и изнесох по едни вити стълби. добре че започнах евакуацията още към петия месец, вече ми се изясни, че няма какво да го чакам, защото...после не можех да се сгъвам в никакви посоки

добре, че се намериха двама-трима приятели, които дойдоха да раздигат мебелите.

накрая спях на пода на един дунапрен...

а за консултациите и въпросите за фамилните заболявания.......

много се чувствах виновна, че не съм щастлива, заради бебето в мен, ама...........как да се навия?

защо така се случи?
Ми, не знам, Каси, защо - защо въобще, защо на нас, защо...И аз мисля, че е въпрос на късмет.

На езика на Шекспир има един чуден израз, който обобщава всичките ни философствания по темата (и няма много добър превод на български) - SHIT HAPPENS!

това е

Моята бременност не беше планирана. Случи се 2-3 месеца след репликата "Аз от теб деца не искам да имам, вече имам друго дете". После пък беше "Искам да имаме дете"... Та аз бях общо взето подготвена. Отсрещната страна изяви желани все пак да се съберем и да си гледаме детето, но... И оттам се почна, едно сърдене, обвинения, условия. Аз реших, че искам спокойствие вместо всичко това. Така че до голяма степен решението си беше мое. Окончателно го взех когато го поканих на консултацията когато щеше да се види има ли пулс бебето. Предупредих го седмица по рано. В последния момент ми каза, че щял да ходи да се види с някакъв приятел. Много било спешно и важно. Не може да изчака 2-3 часа.
И така, не сме прекарали и един ден заедно. Не ми е помогнал за абсолютно нищо по време на бременността. На една консултация не съм ходила сама само. С мен беше един колега и приятел. Човека ме видя че ми е много зле и дойде с мен и влезе да гледа На него му беше интересно. А то тогава точно се видя и пола на бебето май. После същия колега ме прибира от болницата когато лежах за задържане, той ме закара и да раждам. Когато бях в болницата всички приятели се изредиха да ме видят. В къщи бях с братовчедка ми и зоопарка, които ми правеха разнообразно и се грижеха за мен. Хора не са ми пипали корема, ама всички животни вкъщи ходеха по него и му се радваха Детето сега полудява като виде животинче. Веднага се хвърля да го докопа, независимо колко е голямо.
Междувременно преживях още едно разочарование от мъж, който също искаше уж да се грижи за нас.
Ама така и не намразих мъжете. Просто винаги си имам едно наум и гледам да не изпадам в зависимост.
Всъщност като се замисля успяла съм да заправя лошите моменти, сълзите, самотата(не реалната, а липсата на другия родител). По едно време като видех бременан и ревях. И това мина. Даже съм навита за второ Ама по-нататък.

Аз и сега рева. И буцата ми застава на гърлото.
Второ ли?
Не, благодаря...

Аз пък сама се развозвах с колата до болницата и обратно.
Докато можех.

Когато бях най-зле, мъжът на най-добрата ми приятелка ме откара в полунощ.
Седя пред вратата и плака като малко дете.
Плака и псува.

Аз все още съм бременна и предполагам, че още хиляди неща предстоят.
На консултация с мен - един път. През останалите пъти много работеше. С две прокървявания. Няма да забравя за второто ми каза да си хващам сама такси до болницата - той имал да слага плочки. Скандали, които вдигаше защо майка ми и баща ми направили така, защо детето така, защо аз... Цялата домакинска работа върху мен. Грижите е ежедневните задължения за Ицко пак върху мен. А аз през повечето време бях парцал - едва се надигах от леглото. Когато намирах сили да стана - до пазара с детето, с една раница - да може да ми помогне 6 годишния ни син с мъкненето. Домати, краставици, царевица, плодове. Милото изкривяваше се от тежката раница. А аз с по две чанти в ръка. Парите все ги нямаше, а желанието да иде тук или там ставаше все по - зверско. То не бяха нощни плажове, дискотеки, излизания. Хладилникът празен, а аз се чудих дали да си купя това лекарство, сметките ли да платя.
За моя рожден ден, за неговия имен ден пазаруването, подготовката от мен. За да направи неговия рожден изхарчи парите, които бяха подаръци за моя. А аз глупачката понеже не стигнаха за торта, изтеглих последните 40 лв от картата си да му купя торта. Докато се мъкнех с тортата, паднах страшно - целите ми крака бяха в кръв, едва стъпвах. Обадих му се да му кажа, че съм паднала, а той започна да ми вика. Вечерта - рожден ден. Аз слугиня - нося, прислужвам. Понеже РД-то беше на двора направих милион курса до горе. Едва се държах на краката си. После господинът реши да завърши празника на нощен плаж, ама виж ти плажът бил затворен. И хуква на дискотека, без да каже. Събуждам се аз - него го няма, звъня на тел - не вдига. Побърках се от притеснение. И това беше ежедневието. По цял ден до към 10-11 него го нямаше. Много работи, а пари все няма.
До последните дни. Когато каза, че нещата не вървяли между нас. Не се прибра една нощ - аз треперя от стрес, от болка. После на екскурзия заминал, аз знам че отишъл да си изяснява нещата. Два дни. Крия от всички, даже детето не разбра, че баща му го няма. Сигурно хиляди страници мога да напиша.
И накрая - друга, избяга, остави ни без пари, сега продължава да не дава пари. С детето контактите му са сведени да нула. А пък като си помисля как се притеснявах да не поиска едното от децата. Колко наивна съм била.
И се терзаех, защо ми е причинил всичко това. Сега като се замисля - никаква не съм му, а искам за мен да е помислил, та той за децата си не му дреме..., камо ли за мен.
След всичкия изживян стрес - от началото на можех да ям, не спя все още - по няколко часа на нощ. Получих едно изтичане - докторът каза, че околоплодна течност може да губя. И така. Чакат ме още два месеца бременност. Какво ли още ще преживея?

оф Сабина
решила си че и днеска ще рева

и нашия така.. като се разпръчи да излиза.... ненаживял се... ма и коя съм аз да го питам къде ходи въобще изобщо

някак - вече не мисля за тогава, уж съм го 'преживяла'. Но някак изкривена съм вече ми се струва. Някак искам да знам обаче, пътя напред какъв е. Имаше една съфорумка, преживяла същото... после се оженила има още две деца, в един месец роди последното си заедно с Крис - знаете я сигурно. Та - преживява се може би... но как...

Много ми стана мъчно докато ви чета .Егати кви говеда ...