Има въпроси, които си задавам от доста време....
Как се справят нашите деца със стреса от различните езици и култури, на който ги подлагаме? Стрес ли е за тях? Какво правите, за да им облекчите живота? Дали сме прави, когато, тръгвайки "навън", си казваме, че това е добре за децата ни, или просто това е само за собствено успокоение?
Сама за себе си аз търся отговорите на тези въпроси, но до сега не съм успяла да стигна до еднозначен и рационален отговор. Интересен ми е опита и на други прелетни родители.
........................
При нас нещата се сложиха така, че щерка ни се роди в странство (Северен Кипър), а когато стана на 2 и половина години се преместихме в Холандия. Сега е на 6. Започна да проговаря на турски и да се осъзнава като човече в Кипър, тръгна на училище и започна с осъзнатите си социални контакти тук. Говори три езика едновременно (таткото ни си е от българските турци), расте между две доста (да не кажа коренно) различни култури.
За нея българските нрави и езиците ни са това, което чува и вижда от нас. За нея България и Кипър (който, колкото и странно да звучи, считаме за втори дом) са далечни и приказни места. През последните 1-2 години все по-често иска точно това - "Разкажи ми приказка за България (Кипър)".... И, въпреки че не влагаме толкова приказен елемент в историите си, за нея всичко това звучи доста странно и далечно. Дори бабите и дядовците с лелите и вуйчовците са почти като приказни герои.
Понякога притихва и се замисля. Тогава неизменно с въздишка заявява, че й липсвали същите тези "герои от приказките" и че иска да живее "там".... Друг път пък, пак без да е запитана, бойко заявява, че не иска "там", а в Холандия.
Детето ми си търси коренчета, търси си мястото.... Тя самата не го осъзнава по този начин, слава Богу. Тя си е философче по рождение , но аз се замислям все по-често.... Какво точно става в главите на пантелейковските деца?