Не съм от типа сантиментални женички,които се разплакват от най-малкото-напротив!Не плача на филми,не си падам по любовни романи и блудкави истории.Сантименталността обикновено ме кара да се чувствам неудобно. Но днес усетих с пълна сила,че лятото(и тази година,да му се не види!)си отива и това ме кара да се чувствам страшно тъжна(нетипично за мен!).Какво конкретно се случи?Ами нещо ,уж дребно,пък ме разстрои страшно много.Както си стоях пред яслата,където заведох малкия ми син за пръв ден(стискайте му палци ),под едно разкошно дърво,едно жълто листенце ми падна на рамото и по-големият ми син,който беше с нас,най-сериозно ми каза:"Мамо,листенцето умира,нали?Защото му е мъчно,както на мен,че лятото си отива...".И аз едва не се разплаках.После,в типичния ми стил,ми стана смешно на самата мен.Явно това,че се тревожа за малкия,а и сигурно заради умилителния тон на големия ми син,съм се размекнала нещо(казах си).Все едно другата година лятото няма отново да дойде!Ха-ха...(ами така,де...).Замислих се обаче и за нещо друго.Какво пък толкова,че съм се размекнала?И така да е.Да си поплачеш понякога за нещо ,на пръв поглед смешно или дори тъпо,не е престъпление.Не е и лошо.Разтоварва.И не значи,че си задължително слаб или лабилен човек.Или поне така мисля аз.А вие?Какво мислите за сантименталността?Такива ли сте?Пречи ли ви това?Признавате ли си го или все се правите на "много печени"?