Как напипвате верния тон?

Блонди, на мен ми изглежда адски трудно. Аз също не споделям с моито родители и ми тежи много. Не искам така да бъде с Александра. Засега обаче се плаша, защото виждам, че общувам много трудно с нея. Мисля си, че е особеност в характерите ни. Малко като за двата остри камъка приказката... Мисля си, че разковничето е в думичките "Обичам те" колкото повече казани, толкова повече отварят душата. Може би в даден момент ще се стиковаме с нея. Опитвам се да я разбера, опитвам се да й показвам аз какво мисля, никога не я лъжа, за нищо. Дано това да е верния път. То ще си покаже! Може би в по-стабилните периоди е момента на сближаването. Може и да се лъжа де...

И аз съм твърд привърженик на това. Смятам го за правилно, нищо, че често имам дрязги със свекърва ми 

Мисля, че това е много важно. Напоследък разпитва всеки който види "Ти имаш ли майка? А баща? А те живи ли са?" Хората много се стягат  Но аз давам знак, да казват истината. А тия бабешките залъгваници аз лично хич не ги обичам... ужас!! Ама май не ми се е случвало да чуя някоя от бабите да го прави. Виж майка ми например й казва като има Александра някаква простъпка "Аз няма да те обичам тогава" За тия думи скърцам със зъби. Едно дете винаги трябва да се чувства обичано и подкрепено. Мисля си, че това ще го накара да споделя. Че кой друг освен мама и татко ще му отдадат такава безусловна обич 

..с уважение към децата като към равни ми,във всяко отношение..не винаги успявам..

Блонди, когато децата растат, отношението към тях се променя. Особено към момчетата. Сега ти е малко детето и най-естественото нещо за теб е да го нагушкаш и нацелуваш. Но ще дойде време и вече няма да е така. Ако ти не се спреш, детето ти ще започне да се дърпа. Аз пак не мога да се оплача, моят син не ме е отблъсквал, но си спомням брат ми - беше станал "женомразец" още в детската градина. Не позволяваше на майка ми не само да го целуне, но и да го държи за ръка навън. Пази боже пък да го видеше без гащи - голям проблем!  От което не следва, че не са се обичали.
Идва момент, когато се научаваме да изразяваме обичта си по друг начин. Баналното "Обичам те" върви само в американските бози. Обикновеният човек няма нужда да го повтаря като латерна - един поглед или една ласка вършат повече работа от изтърканите клишета.
Та да се върнем на въпроса - да си приятел с 12-годишно момче не се изразява в гушкането и целувките, а да застанеш твърдо зад гърба му. Също и да му помогнеш да стане мъж. Ако не искаш снахата някой ден да реве от поредния муньо в ДиС. 

Блонди, някои родители /предвид паричната страна на въпроса/, не само не биха утешили, но и биха вдигнали голяма патърдия. 12 годишно момче и аз не бих нагушкала пред приятелите му. Всъщност бих постъпила като приятелката ти. А когато останем насаме, мога и да погушкам и да поуспокоя... На 12 г. показната интимност би трябвало все пак да притеснява децата и съответно родителят да се съобразява.
На въпроса ти.. Аз вече чувствам дъщеря си като приятелка. Не знам как стана, но наистина разчитам на нея, споделям, съответно и тя с мен. И не само като майка и дъщеря, а като равнопоставени личности. С времето открих някои много хубави качества в нея, за които започнах да я уважавам. Май така се започна с нашето приятелство

Е, пред приятелите му и аз не бих показвала физическа близост. Те си бяха сами в стаята. Не е нужно да го целува и прегръща, разбира се, но можеше да седне и да поговори с него. Не знам, студено ми се струва, но не съдя и не давам оценки. Просто явно пречупвам нещата през моята гледна точка, което не ги определя като правилни, разбира се.

Да, май трябва да се отнасяме с тях като към възрастни и равни, но тъй като са деца не ми е много ясно как това става успешно и добре...

Много сложен въпрос Блонди,поздравления! Ще се помъча да ти отговоря така:
С голямата ми дъщеря си говорим често за поведението,макар че все още всичко е детско в нея.И аз я гушкам и целувам често но усещам,че тя вече минава към по-сложни отношения "родител-дете".Гледам да я съветвам там някъде на улицата или друго място не винаги ще получи разбиране,че човека който ще бъде винаги насреща ще сме аз и баща и.Имам съответно и вътрешен страж,че един ден няма да сме толкова близки колкото сега но тогава ще се гледа по-друг начин на нещата.Много ме е яд на тая фраза"децата са до-време",не съм съгласна с това.И накрая все си мисля,че бих възпитала чуждо дете по -добре ат моите.

Човешките отношения са най-трудните.
А да станеш приятел с детето ти е повече от изкуство.
Това се прави от първия ден на раждането му.
Да му покажеш, че го обичаш, да му го кажеш, да му го доказваш и показваш всеки ден,
да си строг, но справедлив,
да споделяш с него,
да изслушваш мнението му, независимо дали е правилно,
да го изслушваш винаги,
да му помагаш винаги,
да заставаш зад неговите правилни действия,
да му показваш винаги, кога греши,
да запазваш достойнството му ...

Има още хиляди такива съвети.
Но най-важният от всички е да си човечен с детето, да не те счита за изверг, за неприятел и враг, и да се страхува от теб!

Така мисля аз.
Но всичко е много трудно и много лесно се скъсва нишката понякога ... 

А, твоята позната, Блонди, (пак според мен!) е трябвало да каже на детето си, че в момента нищо не може да се направи, но утре ще отидат при стоматолога и ще залепят парчето. Просто да остане съпричастна с детето си, не да го прегръща и целува. Понякога и погледът и жеста вършат работа!

Напипването на верния тон е изкуство.Гледам да съм справедлива,обективна,но не забравям,че те все пак са само деца и тепърва опознават света,и това-кое е добро и лошо.Старая се да съм им пример и като поведение,и като отношение към хората.
Не се държа към тях като към възрастни.Никога не им се карам пред други деца,защото това за мен ,като бях малка,беше най-голямото унижение-да ми са кара майка ми пред приятелите ми.Ако са направили нещо или са се държали недобре-викам ги при мен и тихичко,на ушенце,се разбираме.
Надявам се да стана приятел с децата си,защото ги уважавам като личности,не очаквам да се държат според някакви поведенчески модели,а те да знаят,че във всичко и винаги имат моята подкрепа!

Честно казано аз никога не съм се замисляла по този въпрос. Може би защото с родителите си съм много близка, с майка ми особено и това ми се вижда съвсем естествено. Майка ми е най-добрата ми приятелка. Ако имам нещо да споделя, тя е първият човек, за който си мисля. Не ме е гушкала чак толкова като бях малка, аз всъщност не обичах да ме гушкат и целуват. И сега съм си такава, дръпната. Не ми е чела приказаки вечер, не се е занимавала много с мен, все баба ми ме гледаше, а майка ми правеше кариера. Обаче връзката ми с нея е много силна. Мисля, че това се дължи на факта, че тя никога не ме е притискала да споделям насила нещо. Даже като ме види в кофти настроение, не ме разпитва. А аз понякога чакам да ме пита нещо, но тя си трае. Накрая сама изплювам камъчето. Тя също ми е споделяла нейни си неща, още бях малко момиче. И така си станахме приятелки. Иначе много сме спорили и много сме се карали, но всеки път се връщам пак при нея.

Скоро една моя приятелка ми каза, че с майка си не може да споделя и се чувствала кофти, защото майка й все искала да си говорят, все й повтаряла как я обича и колко й е мъчно, че не прекарвали повече време заедно и т.н. Била е от тези майки, които са се отдали на децата си, много са ги пазили, много любвеобилни са били. Приспивала приятелката ми до доста голяма възраст. Сега тази моя приятелка е твърдо убедена, че този метод не бил добър, защото въпреки всички услилия на майка й, тяхната връзка никак не е силна. Приятелката ми от една страна се чувства притисната от любовта на майка си, от друга се чувства виновна, че не може да отговри адекватно според нея на тази любов. Направо ми каза, че се задушава от любовта й. Честно казано, на мен лично ми е малко трудно да схвана, но просто препредавам разговора. Накрая даже бях шокирана от изявлението на приятелката ми, че тя като родяла дете, нямала да го гледа до 2-3 годишна възраст, а щяла да го даде на бавачка и да тръгва на работа. Нямало смисъл, защото видиш ли майка й с това нищо не била постигнала Бях доста стресната от тези размишления. Струва ми се, че понякога се получват големи недоразумения между родители и деца, но не ми е ясно защо така става. А приятелството със сигурност не става по рецепта.

                          Трудно.И прекалено сложно.В един момент усещаш,че намерения верен тон се изплъзва.Вчера е можело по този начин,нооооооо днес - нъц,не става.След минути отново усещаш,че разбирането е пълно и всеотдайно,разговорите - приятелски и добронамерени.Аз лично съм минала през всички етапи - деца,тинейджъри и т.н. та чак до внуци.И всеки миг търсиш вярната посока ,колкото и да ти се струва,че си я намерил отдавна.И всичко започва от начало.Ежедневно и постоянно.Подхода и отношенията са динамични връзки и не можеш да ги изградиш веднъж и завинаги.В това е красотата на отношенията между хората - винаги да търсиш и намираш верния тон,да признаеш ,когато си сгрешил и да продължиш.  

Още са ми прекалено малки децата, за да си задавам тези въпроси. Това, което правя за момента е, че винаги ги питам за тяхното мнение по разни въпроси и, ако то не съвпада с моето, обяснявам защо смятам моята гледна точка за по-правилна. Направо ги хипнотизирам с непрекъснато натякване, че каквато и беля да си направил, най-добре е веднага да споделиш с мама и тати, защото те те обичат най-много от всички хора на света и винаги ще те защитят и ще ти помогнат. Не предавам доверието им - ако споделят с мен тайна, никой друг не я научава. Надявам се това да свърши работа, защото такава беше тактиката и на моите родители и мисля, че беше успешна /поне с мен/.

Сега ще дам и моето мнение, което е малко по-различно и предполагам няма много да се хареса. Майка ми ме отглеждаше сама, предимно с помощта на баба ми и дядо ми. Още от съвсем малка тя правеше всичко възможно за да бъдем приятелки. Говорехме с часове за всичко, включитено и през пубертета, споделяла съм й абсолютно всичко - за гаджета, секс, цигари, залитания по наркотици и пр. До ден днешен й казвам за всяко нещо, което се случва в моя живот, включително и някои по-интимни, понякога срамни неща, които хората по принцип държат в себе си. Дотук добре, въпроса е, че аз нямам респект към майка ми, с тези приятелски отношения, загубих чувството за йерархия много отдавна, имало е моменти в които съм я нагрубявала жестоко точно защото я имам за равна, държала съм се ехидно, подигравателно и унизително с нея, до ден днешен критикувам решенията й и начина й на живот, меся се там, където не ми е работа. Не се гордея с това разбира се, съзнавам, че и моят характер е по-особен, но дълбоко в себе си, смятам, че приятелските отношения са причината за това.