Родителските амбиции - малки, големи, прекалени?

  • 1 920
  • 30
  •   1
Отговори
  • София
  • Мнения: 62 595
Не знам защо, когато стане въпрос за взаимоотношенията родители-деца, в главата ми изникват и думичките "родителски амбиции".
Задавала съм си много въпроси за това, независимо дали е било свързано с мен и моето семейство или с други хора. Ето някои от тях:
Нашите родители имали ли са амбиции за нас? Как са го изразили и повлияли?
Какви родители сме ние - какви са нашите амбиции и как се отразяват на децата ни?
Къде е границата между нашите амбиции и тези на децата ни?
Имат ли нужда децата ни от това?
Времето, в което живеем определя ли родителските амбиции?
Кога амбициите стават прекалени?
Също толкова амбициозни и за себе си ли сме?

И много други подобни, отворени въпроси. Е, не е нужно да гледате на това като на анкета.
Ще се радвам да си споделим възгледите и опита на тази тема.
Може би това ще ни помогне да сме по-добри родители през започващата учебна година?

Последна редакция: ср, 22 авг 2007, 13:55 от RadostinaHZ

# 1
  • Мнения: 2 700
Нашите родители имали ли са амбиции за нас? Да
Как са го изразили и повлияли? Насочвали са ме  чрез разговори, подтиквайки ме сама да направя своя избор и взема съответното решение.

Какви родители сме ние - какви са нашите амбиции и как се отразяват на децата ни? Аз лично се мисля за умерено амбициозна. Не бих влязла от прекалена амбиция в остри пререкания с дъщеря ми.

Къде е границата между нашите амбиции и тези на децата ни? Много тънка.

Имат ли нужда децата ни от това? Да, ако след време не искат да бъдат неудачници. Все пак “Не питай старо, а патило”.

Времето, в което живеем определя ли родителските амбиции? Да, категорично. Всяко време бележи съзнанието на съвремениците, и нашето включително.

Кога амбициите стават прекалени?
Когато надхвърлят възможностите на детето, когато влизат в рязък конфликт с желанията му и провокират обратен ефект.

Също толкова амбициозни и за себе си ли сме? Откровено казано, не.

# 2
  • Пловдив
  • Мнения: 2 141
Да, майка ми беше изключително амбициозна. Никога, обаче, не е упражнявала директен натиск, така че някой от нас да почувства липсата на свобода сам да взима важните си решения или да се чувства притиснат по какъвто и да било начин. Но каквото и да сме правили винаги ни е било кристално ясно какво е мнението на родителите ни по въпроса.

Аз се считам за умерено амбициозна. Във всеки случай не съм от категорията на майка ми сякаш. Или поне се лаская така да си мисля. Хубавото при моите родители беше, че никога не са очаквали от нас нещо, което е било свръх нашите възможности. Изискванията бяха високи, но напълно постижими. И аз считам, че поне в това отношение гледам реално на нещата. Никога не бих искала от тях невъзможното и не бих ги тласкала към нещо, за което нямат талант. А и при липса на желания от тяхна страна. Декларирането на претенции и изисквания към детето го тласка напред и да му помага да се ориентира в собствените си качества, в тези на останалите, в това какво може и иска. Поне в много ранният етап от развитието му това е основна мотивация.

Моите деца на този етап не са заявили някакви лесно разпознаваеми амбиции. Изобщо не ги усещам като амбициозни. Малки са още. А и не съм убедена доколко качеството да си напорист, амбициозен и мотивиран да гониш и постигаш неща е въпрос на характер и доколко на възпитание. Аз самата съм инертна сякаш, но ако реша нещо да направя съм непреклонна и изключително упорита. Няма за мен "не мога" и "не знам". Задължително опитвам и търся пътища. Това искам да науча и децата. Никога да не започват каквото и да е с "не мога". Такова отношение към каквото и да било, дори към най-елементарното нещо е в състояние да ме доведе до ярост.

Кога амбициите са прекалени не знам, но кога са нездрави се вижда с невъоръжено око. Аз лично се считам за доволно интелигентна и не смятам, че имам нездрави амбиции нито за себе си, нито за децата си. Иначе, аз, като всеки уважаващ себе си родител, очаквам те да постигнат в пъти повече от мен самата.  Simple Smile Дали съм прекалено амбициозна?

# 3
  • София / Пловдив
  • Мнения: 8 119
Даже и родителите ми да са имали амбиции за мен, ме оставиха да следвам своите собствени желания. Дори в моментите, когато те са противоречали на техните. За което съм им благодарна   bouquet
Ако успея, ще направя същто с дъщеря ми - ще казвам мнението си, ще помагам с каквото мога, ще бъда до нея, даже и в грешките й.
Прекалената родилеска амбиция пречи на детето, поне според мен  Wink

# 4
  • Мнения: 1 568
Само да не са болни,че става лошо!
Аз съм дете-жертва на болните амбиции на баща си!

# 5
  • Mediterraneo
  • Мнения: 38 037
Даже и родителите ми да са имали амбиции за мен, ме оставиха да следвам своите собствени желания. Дори в моментите, когато те са противоречали на техните. За което съм им благодарна   bouquet
Ако успея, ще направя същто с дъщеря ми - ще казвам мнението си, ще помагам с каквото мога, ще бъда до нея, даже и в грешките й.
Прекалената родилеска амбиция пречи на детето, поне според мен  Wink

Това съвпада с моето мнение по въпроса.
Ще се стремя да не преследвам дъщеря си с моите амбиции. От сега мъжът ми често ми казва- Нали няма да й се караш много, ако получава често двойки  Mr. Green
Сериозно- бих искала да оставя детето си да се развива по свой собствен път. Дано успея.

# 6
  • Между гори и планини
  • Мнения: 9 374
Поради амбициите на майка ми да живее моя живот, сега сме в крайно обтегнати отношения.
Винаги е била строга, сериозна, вечно изискваща - но и вечно недоволна.
Амбициите неразвили се в нейният живот прехвърли върху мен.
Първият и последен път в който ми каза, че се гордее с мен, беше след като родих малкия си син.
Вече не контактуваме, тя ми е от край време напълно чужда.
Тъжно.

# 7
  • Mediterraneo
  • Мнения: 38 037
Наистина тъжно. Но за съжаление не си изолиран случай  Hug

# 8
  • Мнения: 7 263
И аз си задавам често този въпрос, родителите ми не са демонстрирали никога амбиции за мен или сестра ми. Слава богу, че и двете намерихме своите призвания.
Определено имам амбиции за синовете си. От време на време се усещам, че настъпвам границата, много ми е трудно да дозирам нещата в тази насока. Ще следя темата - струва ми се много полезна!

# 9
  • Между гори и планини
  • Мнения: 9 374
Според мен най-важно е да показваме и да казваме на децата си колко ги обичаме.
Аз постоянно го правя. Гушкам ги, целувам ги.
Сега виждам, че малкият ми син е много музикален - цял ден може да седи и слуша музика, натиска с 1 пръстче детското пиано и дрънка на детска китара.
Да - ще му купя истинско пиано някой ден, но дали ще се развива в тази насока зависи само от него. И каквото и да решат и двамата ми синове аз винаги ще ги подкрепям и обичам.

# 10
  • Варна
  • Мнения: 2 171
Моята майка е много амбициозна жена и е постигнала всичко в живота си сама водена от желанието си да се докаже. Към мен също беше амбициозна. Аз обаче се оказах по- умерен човек /и голям инат също така/ и направо се ужасявах от хилядите възможности, които ми посочваше и от които рядко се възползвах  Rolling Eyes. Винаги се е опитвала да ме подтикне да отида още по- нагоре и напред в нещата, с които съм се занимавала и занимавам, но аз изобщо не съм амбициозна и това, което съм имала и имам, и живота, който водя са ми стигали. Не знам- определено ме тормозеха високите изисквания от най- ранна възраст към мен. Каквото и да постигнех и направех, все се оказваше, че съм "можела повече", пък аз толкова си можех, или толкова исках да мога и се обезсърчавах, че този водовъртеж на доказване няма край.
Смятам да оставя детето си да ме води с желанията си. Ще го подкрепям и насочвам разбира се, но едва ли ще му вдигна летвата, колкото беше вдигната при мен...

# 11
  • Мнения: X
Сложно е.
Решила съм да съм амбициозна към сина си само от гледната точка на насочването.  Wink
Аз съм гледана изключително строго, затова сега гледам изключително либерално. Летвата винаги е била много висока, но ще се старая аз самата да не я свалям пък прекалено ниско. Отношенията ми с родителите ми са леко обтегнати.. с тенденция да станат доста обтегнати май.
Искам детето ми да е щастливо, а задоволяването на амбициите не прави това. Независимо дали на собствените му амбиции или на моите. Щастието е това то да е доволно от това, което има. А амбицията стои в противовес с това.. тя ескалира ... постигаш нещо и поставяш нов праг и се стремиш към следващото нещо - ако си много амбициозен. И така никога не си щастлив, защото никога нямаш това което искаш.. не го смятам за правилно. Даже според мен прекалената амбиция и високата летва правят човека нещастен.  newsm78
За мен въпросът е сложен. Обучението, ученето, развитието, трупането на знания и тапии като цяло е нещо хубаво, наистина образованието е необходимост и огромно благо, но е само капка в морето на щастието на човека. Така мисля общо взето... на теория - дано да успея да приложа всичко това на практика, без да сваля прекомерно много летвата на детето си.

# 12
  • Мнения: 7 263
Според мен най-важно е да показваме и да казваме на децата си колко ги обичаме.
Аз постоянно го правя. Гушкам ги, целувам ги.
Сега виждам, че малкият ми син е много музикален - цял ден може да седи и слуша музика, натиска с 1 пръстче детското пиано и дрънка на детска китара.
Да - ще му купя истинско пиано някой ден, но дали ще се развива в тази насока зависи само от него. И каквото и да решат и двамата ми синове аз винаги ще ги подкрепям и обичам.


Това за обичта и подкрепата е естествено и задължително според мен. И при нас единия е музикален, но аз засега на нестоявам в тази насока. Единственото за което "натискам" са езиците - засега.
Забелязах обаче и една друга зависимост, тези които са били жертва на прекалени родителски амбиции, явно са доста по-толерантни като родители.

casiopea много интересна и нестандартна теза застъпваш, струва си да се замисли човек върху думите ти!

# 13
  • София
  • Мнения: 9 395
Да, много любопитна тема..... Благодатна, по-скоро.. Wink

Моите родители, лично никога не са били амбициозни към мен самата. Wink
Бяха вложили цялата си страст и очквания към по-голямата ми сестра.
Не, наясно съм била винаги с фактите и ги приемам такива, каквито са. Аз също много обичам сестра ми.

Напук на всички техни амбиции, сестра ми си провали сама живота, айде да не съм толкова рязка и директна -поообърка го още след 8-ми клас.
Беше отличничка, уж, ама си вземаше фалшиви бележки, бягаше от училище, забременя от мъж, за който нашите и забранявах да се вижда. Роди на 18 г. и пр. Разведе се след това.... Тъжно. Sad
При мен нещата бяха точно обратно. Никой не е очаквал или искал нещо от мен...
Аз пък най-неочаквано също така, по някакъв начин сама съм се амбицирала от този факт. Wink
Исках аз да дам на нашите радостта, която сестра ми не можа да им даде.
Сама ходих по изпити за гимназията, после на кандидат -студенстките и т.н. Все сама...
И сама съм постигала всичките си успехи. Знаех, че така ще зарадвам родителите си... Може би така, подсъзнателно съм искала да им покажа, че АЗ съм по-добрата от двете ни.
Чиста проба конкуренция, спорде мен.... Wink

Разказах, моята си история...
А сега, вие, ме научете, как да се справям с прекалената бабина/свекина амбиция. Laughing

# 14
  • София
  • Мнения: 62 595
Момичета,
много се радвам, че темата ви харесва.
Периодично в главата ми нахлуват стотици въпроси и все се опитвам да намеря равновесието.
Ужасяват ме и двете крайности - глутница настръхнали родители по конкурси, както и напълно оставили децата си на самотек.
Мисля, че по-голяма част от родителите се стараем да сме разумни и чувствителни към възможностите и желанията на децата си.

Опитът на всяка от нас (татковците да не се обиждат) си заслужава да бъде споделен - ще се обогатим взаимно емоционално и практически.

Общи условия

Активация на акаунт