Пореден приятел от ученическите ми години ще емигрира скоро. Вероятно като другите не се знае кога и дали ще го видя повече. И ми е криво, и мъчно отсега. И затова решихме двамата другия уикенд да отскочим до Балкана, да си починем, да се наприказваме, че от септември кат' ни отвинти шайбата я се видим, я не, преди да е зачезнал. Аз поне не виждам нищо ненормално в това. И двамата си имаме партньори в живота, които обаче не са в София тия дни. И половинките ни знаят, че сме приятели, и изобщо за мен си е в реда на нещата.
Не и за най-близката ми приятелка от детинство. Обаждам й се да я питам за телефона на един хотел и като й казах за какво ми е, като ме почна: "Ти луда ли си? К'ви са тия глупости? Защо си създаваш проблеми, които после ще се чудиш как да разрешаваш? Какво ще обясняваш на мъжа си? Ми, на хората?..." Лелеее, аз онемях. Взех да се чудя дали наистина говоря с жената, с която се знаем от малки, всичко сме споделяли, която обичам безрезервно и винаги съм мислела, че ме познава и разбира.
Стана ми толкова обидно и чоглаво та чак ревнах. Може ли да съм такова перде и да си мисля, че ако считам някой за истински приятел за този човек отношенията са ни над хорските предразсъдъци и еснафщина?! И не вдявам как приятел може да ми говори все едно е съседката-клюкарка на входа или някоя селска сваха
Айде, нашокайте ми канчето, ако греша, ама да ми обясните и защо. Все си мисля, че ако отидех за уикенда с приятелка някъде, на никой нямаше да му се стори недопустимо. Еееееех, пусти предразсъдъци Вярно, човешки са. Ама много боли, като си дадеш сметка, че са излезли по-силни и от приятелството