Става дума за болката и загубата и чувството за непълноценност както и всички промени, които настъпват с нас и хората около нас когато разберем, че почти не можем или въобще не можем да имаме собствени биологични деца.
Не си спомням някога да сме говорили сериозно за това. И е нормално. Почти винаги прескачаме истински болезнените теми особено, когато ни е трудно да понесем болката или когато не можем да се изправим лице в лице със страховете си.
Така, че искам да ви предупредя, че темата, ще е много болезнена. Ако не ви понася прескочете я.
Много отдавна и много често си мисля за промените, които настъпват с нас и хората около нас когато разберем горчивата истина - май май не ставаме за биологични родители. Иска ми се да споделите как се справяте. Вие и човека до вас.
Ще ви разкажа за мен. Или поне това, което осъзнавам.
За мен шока беше огромен когато разбрах. Може би при мъжете информацията за отвратителна спермограма прилича на информация за липса на тръби при жени. Може да се каже, че няма шанс за оправяне.
А шока приличаше на шофиране. Слушаш хубава музика и се кефиш на скоростта. Изведнъж виждаш стена пред теб. Само дето изчезват и ламарините и стъклата и оставаш седнал с волан в ръце летящ срещу стена, а нямаш даже и спирачки. И се размазваш... После трябват 2 екипа швейцарски часовникари за да те съберат за седмица.
Няколко месеца се бях предал напълно. Бях спрял почти да работя, всичко беше изгубило смисъл. Бях умрял.
После се амбицирах кански. Да доказвам на себе си и на всички, че това не е така. Че не е вярно. Че мога да имам деца. И че това, че според някакъв си доктор няма да мога, ама хич няма да ми навреди на психиката, даже напротив.
Минаха години. Ако не се лъжа 3. Хомеопатия, билки, операции и по 2 шепи хапове на ден. Все неща, които сигурно са ви познати.
Случайно или не през този период направих няколко смени на работа, които бяха от зле на по - зле. През този период сериозно бягах от себе си и се криех като щраус в пясък от проблема ми. И не съм имал само този проблем. Временни малки победи - подобрения, убеденост, че това не може да се случи на мен, че сякаш е шега и ей сега ще се събудя и всичко ще е наред. Години наред потъвах все повече и повече.
После спрях. Една година се оставих на течението. Никакви хапове, никакъв трибестан, спимени, пчелни прахове, витамини, цинк, магнезий, антиоксиданти и забравиш още какво.
Напуснах работа. За мен е странно. Останах повече от 6 месеца вкъщи. Предстоеше ми сериозна операция.
Тогава започнах да се променям. От тази операция можеше и да си заминеш. От липсата на спрематозоиди не.
Но това, което започна да ме променя не беше така широко дискутираната среща със смъртта, която и така не се осъществи. Това, което започна да ме променя беше факта, че проблема ми можеше и да е вроден. Макар, че и това не го доказаха. Но това започна да ме води към мисълта, че може би Онзи Там Горе си знае работата. Защото ако живеех преди 100 години сега нямаше да мога да ви пиша тези неща. (Нормално, тогава не е имало ток, камо ли интернет:) но не само заради това). Защото целта най - вероятно е да не се предава моят здравословен проблем натам.
И изведнъж осъзнах, че даже и да бях успял да имам собствено биологично дете щях да съм се провалил. Защото е много вероятно да му предам проблема си. И след години пак да се справя със здравословни проблеми като моите.
След това започнахме процеса по осиновяване. Скоро започнах нова работа. Доволен съм. Сякаш нещата се нареждат малко по-малко.
Повече от година сме с Боян. Променил ли съм се много? Приел ли съм проблема си? Променил съм се. Мисля, че поглеждам с все по-малко страх тази болка. Но тя е в мен. Тя е с мен. И винаги ще си остане. Може би някой ден, ще можем да си говорим с нея, но дотогава ще ми пречи.
Мъжете, повечето в своята природа са ловци. И обичат да се състезават. И да си мерят колите, пишките, жените, заплатите и кой колко бири може да изпие.
Аз съм мъж. И нищо мъжко не ми е чуждо. Как ми се отразява тази загуба? Как да ви го опиша... Например ако приемем, че ще се надбягвам с друг мъж все едно да съм застанал 10 мт. зад него. Не тръгваме заедно. Колкото и да се опитвам да я подтискам не ми помага. Пречи ми. Почти навсякъде.
Все по - малко с времето, но може би винаги ще ми тежи. Щом сега мога да го споделя с вас, значи поне мога да поглеждам.
Как се отрази на Джу тази загуба? Много труден за мен въпрос. Много малко сме говорили за това. По - скоро не знам. Ако иска нека тя да обясни. Определено не е положително.
Дали се е отразило на отношенията между нас? Със сигурност. И то не положително. Друга тема:)
Дали може да ни разруши връзката? Няма нищо невъзможно. Но не вярвам само това да е достатъчна причина. По скоро бих казах, че не.
Ще се радвам да споделите как се справяте с този проблем. Аз не усещам да се справяме много добре ние. По-скоро зле. Може и да успеем да си помогнем
Ще си позволя да сложа и постинга на Петя, които ме провокира.