Реших да сложа край на една 15-годишна връзка. омъжих се доста млада още студентка. съпругът ми е по-голям с 9 години. с течение на времето аз завърших образованието си, намерих си работа по специалността, започнах да се издигам в кариерата, започнах и да печеля повече от него. в един момент като се погледнах от страни виждам, че ние вече нямаме нищо общо освен 2 малки деца.
през тези години той вместо да се развива, започна да се подтиска от мен (предполагам и аз имам вина за това) и да си избива комплексите като ме смазва психически (постоянни обиди, забележки, бягане от всякаква отговорност) в един момент свикна с това и да не ходи на работа (така или иначе, изкарвал малко пари, можело и без тях). същевременно по цял ден се пилее някъде по кафенетата и си комуникира с подобни на него. постепенно се отдалечихме. на мен не ми се ходи с него във въпросните кафенета, той не иска да излизаме с моите приятелки и мъжете им, защото се комплексира и от тях. постепенно от емоционален и весел човек, се превърнах в апатичен и затворен. осъзнавам, че това е начинът ми да се предпазя от емоционалните удари, които ми нанася с поведението си.
обвинява ме, че не съм била готова за второ дете и грижите покрай него са ми дошли в повече. бебка имаше проблеми след раждането и точно тогава се чувствах адски сама и изоставена. не бях виждала бебето, когато ми съобщиха, че има проблеми и го транспортират в друга болница. вечерта към 20.00 звъннах на мъжа ми и го помолих да дойде, защото ще се побъркам. отговорът беше, че е пил и не може . знам, че сама по себе си подобна постъпка не е повод за развод, но просто давам пример за отношението му към мен.
стана много дълго, за което се извинявам. въпросът ми в момента е, да се съглася ли с молбите му да му дам "последен" (пореден) шанс, защото той този път бил осъзнал грешките си и наистина ще се променя и е съгласен 99% с всичко, което съм казала...същевременно аз се чувствам относително добре като сме разделени, да не кажа, че в един момент се почувствах и щастлива . знам, че чувствата ми към него са като към приятел (съжалявам го, искам наистина да се промени, заради самия себе си), но само това.
опасявам се, че дори временно положението да се закрепи, след време пак ще стигнем дотук и всички ще трябва отново да преживеем тази емоционално болезнена ситуация отначало. Егоистично ли е да не му дам отново шанс и да бъда твърда в решението си?