Първо - извинявам се предварително (без да знам, но предполагам) за дългия постинг. Второ - нарочно започвам с брилятното изказване на Краставицата. И трето - пак ще бъда благодарна на споделеното от личния ви опит. Скоро открих този подфорум и според мен той е най-ценният.
Разказвам ви случка от снощи - слагам сина си да спи, сменям му памперса, бодито, обличам му пижамката. Той - превъзбуден от умора, развеселен, енергичен. Аз (не се оправдавм) - изнервена, бързаща да се върна на масата с гостите, яденето, пиенето и безгрижния смях. Сигурна съм, че тази случка синът ми няма да я помни, но искам да я запазя чрез вас, както пазя предишната тема ако и когато си има братче или сестриче. Сигурна съм, че аз няма да я забравя никога, но искам да я напиша и споделя сега. Нищо особено не е , но за мен е много. Съжалявам, ако се повтарям или ви отегчавам.
Само като предисловие да кажа, че синът ми е едно изключително мило, добро, разтребено и послушно създание. Никога не създава грижи, никога не изисква, никога не се налага, не пречи, търпелив е, добричък и мил. Не го хваля, защото е мой. Такъв е. Това добро създание изяде шамар от майка си. Мяташе се по леглото, смееше се, крещеше, аз исках да го облека, да го метна в леглото и да се връщам при гостите. Не знам дали сте го усещали - те - седят си, смеят се, безгрижни са, весели, вие - окъпани в мляко, пелени, лайна, бебешки рев и неразбиране от околните. Дори от мъжа до вас. Може да е временно, но го има понякога. Усетих, че ми е нервно и искам да го плесна. Казвах си - не, не и не. Не бива. Удържах, се, удържах се, това се натрупваше, натрупваше и в един момент просто го отприщих и го пляснах. По крака, но силно. И му креснах да млъкне и звук да не чуя от него. Какво да кажа още... горкото дете толкова се шашна, толкова го заболя, че първо се ококори, аз пак креснах - нито гък и то знаете ли какво направи - затисна с две ръце устата си. Знаете ли къде съм виждала подобна картина - на родители, на хора, сломени от скръб. Които са толкова отчаяни, че нямат думи и просто затискат устата си, за да не завият като кучета. Затисна устата си, но го болеше, но не искаше да плаче, за да ми угоди, да е тих. Започна да преглъща сълзите си, да смърка сополите си, разхълца се от болка и обида, но затискаше и затискаше устата си. От очите му потекоха грамадни сълзи, започна да диша учестено, разба, че и това издава шум и спря да диша. Просто спря да диша, стана червен, искаше да е тих, искаше да е послушен и изпълнителен. Всичко това отне по-малко от минута, но на мен ми се стори цяла вечност. Не мога да ви опиша как се почувствах, как се уплаших, сърцето ми щеше да изхвръкне, гушнах го, взех да го целувам и да се извинявам, а той ми се усмиха мило през сълзи. Повярвайте ми, усетих как сърцето ми се разбива на хиляди късчета. Толкова се мразех, толкова ми стана криво, болно, мъчно, гушках го и го целувах, плачех, а сълзите ми не изтриваха и грам от вината ми. Виновна съм, ужасна съм. Цяла нощ не можах да мигна, тази явно е втора такава...
Искам в заключение да кажа едно - трудно ми е да съм добър родител...