с двама наши приятели за свидетели и без да кажем на родителите си.Не знам защо.Чуствах ме се големи и самостоятелни. Семейство сме вече 12 год и нито миг не съм съжслявала за това.Голямата ми дъщеря се роди с увреждания. След родилното ни прехвърлиха в клиниката по генетика за изследвания.Поставиха й диагноза микроцефалия.Свекърва ми идва няколко пъти/живее в друг град/да говори с докторите и да се интересува от нас.Майка ми също живее далече, но се обади веднъж, когато се роди детето.Беше ни трудно да приемем ,че детето ни е болно и няма лечение, но и двамата със съпруга ми я обикнахме от първия миг, в който я видяхме и за нас беше най- прекрасното дете на света.Тя е с нас ,не я оставихме в дом, въпреки че ,това беше мнението на всички лекари.Свекърва ми ни помагаше в началото.Отдавна вече сме самостоятелни и се справяме сами .Имаме и друго дете-умно и здраво и весело момиченце.Когато бях бременна с второто си дете, свекърва ми взе да гледа половин година болното ни момиченце, защото ми дотежа с големия корем.И винаги, когато се наложи свекърва ми е насреща.
Дълго време ми трябваше да простя на майка ми,че никога не ме е прегръщала или целувала, че никога не съм чула една насърчителна дума или похвала,а едно дете има голяма нужда от това.Бях отличничка, пишех стихове, които печатах в някой вестници.Всичко това се подминаваше смълчание.Трудно ми беше да й простя,че когато приятелят ми ме изостави бременна и се ожени за друга,тя ми каза, че трябва да махна детето и никой да не разбере, че голям срам от хората.Бях на 18,сама и изплашена.Отидох в друг град и направих аборт.сама с една приятелка, скоято сме заедно вече 30 год и дълго време тя ми беше единствена опора.Ревях по цели нощи.Майка ми знаеше, но не каза нито дума,все едно не е било.Аз още не мога да си простя, че предадох детето си и не го родих.След това изпаднах в страхотна депресия.Тия години са ми като мъгла .И аз не знам как съм събрала сили да кандидатствам в София.Приеха ме и това промени живота ми радикално.
Сега майка ми живее далече от нас.Обажда се често,когато има някакъв проблем или да говори против баба ми или някоя съседка или против половината рода, с която се е изпокарала.Тези разговори много ме натоварват.След това се чувствам зле с дни, но не зная какво да направя.Не върви просто да й затворя телефона.Тя ми е майка и съзнавам, че имам задължения към нея...
Стана много дълго.Дано не съм ви отегчила.Ще се радвам, ако някой ме подкрепи, защото често се чувствам объркана и ми се струва, че миналото ми винаги ще тегне над мен.