Отдавна е назряло в мен едно мнение и искам да го споделя. Всички ние тук имаме някакви трудности, по-големи от тия на "нормалните семейства", това е ясно. Страдаме с децата, плачем с тях и т.н Но, ако ние постоянно сме нещастни, тъжни и само плачем, така не доказваме ли, че сме действително зле, че сме недоволни от живота си, че почти не живеем а вегетираме? Аз едва наскоро се усетих, че досега съм правила точно това. Сега дори в тежки моменти, се чувствам добре, в смисъл не се вайкам и не унивам, казвам си това ще бъде днес и продължавам. Това го казвам понеже много често говорим за тези неща и мисля, че ще ви накарам да се замислите и да се почувствате по-добре. Не бива да се тъгува /прекалено много, и прекалено дълго/ по-скоро трябва да се живее с проблемите и те да се обърнат не в проблем, а в ежедневие в което дори да ни е много тежко, да намерим хубавото дори да е малко. Аз съм щастлива вече, че детето ми е такова и че ме научи на много неща. И дори , когато е зле, пак си казвам, ще премина и това. Радвам му се такъв какъвто е. Така, че нали смисъла на по-различния ни живот е в това, не да понасяме нещастието, а да видим щастие в нещастието. Да си направим ежедневие, в което да си създаваме хубави моменти,за да понесем трудните. АКо сме осъзнали това, тогава може да си кажем, че наистина сме се изкачили малко по стълбичката. 
Та исках да кажа с 2 думи, на тия които не са с децата си или на тия които в момента им е много тежко, че това е ежедневието ни, и в него има за какво да се радва човек. 
Звучи безумно, но ако не го осъзнаем, ще живеем трудно. 
Та исках да кажа с 2 думи, на тия които не са с децата си или на тия които в момента им е много тежко, че това е ежедневието ни, и в него има за какво да се радва човек. Звучи безумно, но ако не го осъзнаем, ще живеем трудно. 
