Миналото лято срещнах една изключителна жена. Името й беше Беа (американка). Тя беше наистина изключителна. Беше около 40 годишна, но очите й бяха като на 6 годишно момиченце - големи, сини и толкова искрени и чисти. Беа беше преживяла тежка катастрофа преди няколко години и имаше мозъчна травма. Доколкото разбрах травмата е толкова тежка, че тя е трябвало да се учи наново да чете, пише. Не можеше да се обслужва сама. Въпреки това помнеше целия си предишен живот. Работела в голяма компания, била е на отговорен пост и работата й е била свързана с огромно напрежение. До деня на инцидента,когато всичко се променя. Когато се запознах с нея, тя оцветяваше книжки с картинки, обясни ми, че това развивало въображението и помагало за концентрацията (защото трябва да се следи да не излизаш от контурите). На следващия ден й набрах цветя и ги оставих в стаята й. Тя ме намери по-късно същия ден само, за да ми благодари. Попита ме колко деца имам. Аз учудено казах, че нямам все още деца. А тя отвърна "Странно, бях сигурна, че си майка защото си толкова мила и търпелива към мен. Никой друг не си говори с мен, хората ме отбягват или се чувстват неудобно когато са около мен...И аз много исках да имам дете, но..."
Тогава за първи път я видях тъжна...Казах й "Някой ден може би ще имаш", а тя каза "Не, никога няма да имам. Децата имат нужда от грижа, от опора, а аз не мога да се грижа сама за себе си." Не знаех какво да й отговоря, буца ми заседна на гърлото..Успях само да кажа "Скоро ще се оправиш,ще видиш", а тя се усмихна и ми отвърна "Знаеш ли, травмата на мозъка не е като да си счупиш ръка или крак...Никога повече няма да бъда същата."
Та...Срещата с тази жена ме наведе на много мисли, накара ме да осъзная много неща и да си задам много въпроси. Беше невероятно как въпреки нелеката си съдба, тази жена почти не спираше да се усмихва, беше най-оптимистичния човек, когото съм срещала някога. Разсъждаване много по-трезво от "нормалните" хора и не усетих капка егоизъм в нея. Беше чиста като дете. Никога няма да забравя очите й.
Надявам се, сте ме разбрали какво точно питам...Малко е като "17 мига от пролетта" - моя най-любима тема, в която просто още нямам сили да пиша. Ако сте в настроение или искате да споделите някоя такава среща, ще се радвам да ви прочета.